Френският лексикограф Пер Бауст съставил пълен тълковен речник на френски език, като изключил всички неприлични думи.

Една знатна дама го похвалила за това.

Бауст позлорадствувал:

– Мадам, а вие как узнахте, че тези думи не са там? Вие какво, да не сте ги търсили?

Обикновената сол, която купуваме в пакети от магазина, играе много голяма роля в кулинарията. Даже във сладките ястия я има. Тя е крайъгълния камък в диетата.
Ако преминем на езика на химията, солта  е земен кристал от натриевия хлорид. Навярно малцина знаят колко много видове сол съществуват.
Днес ще ви разкажа за  два вида пикантна сол.
Едната е сицилианската сол. Тя се получава при изпарение на водата от Средиземно море. Утайката се събира и се използва без допълнително пречистване.
У сицилианскато сол има букет от аромати, но тя се цени не само за това. В нея се съдържа много йод, флуор, магнезий и калий
Друга специфична сол е канадската. Тя също има много поклоници.  Получава се като се вкарат в кристалите на солта кленов сироп и вкуса на лют пипер.
Наглед съвсем несъвместими вещества, но при умерено използване придават на солта съчетание от запомнящ се солен, сладък и пикантен вкус.
Никога до сега не съм я опитвала, но тези, които са били в Канада казват, че усещането от такава сол е доста необичайно.

Срещаха се често. Всеки имаше ателие, но когато се задъхваха от затвореното пространство, излизаха навън, независимо от сезона и времето. Не бяха си уговаряли среща, но времето, през което излизаха за отдих и ново вдъхновение, като че ли нарочно съвпадаше и те се виждаха на едно и също място.

Днес снегът беше затрупал всичко, което му се бе изпречило насреща. Хората преминаваха, но изглеждаха като черни сенки върху бялата пелена. Краскин подуши снега, хвърли четката, облече палтото и закрачи към парка.

През това време Иконописов стоеше пред платното и изтриваше нанесениите щрихи. Отново мацваше нова краска, но остана недоволен и започна да я заличава. Въздъхна дълбоко, остави палитрата и реши да излезе. Когато стигна до парка видя на среща си Краскин и се засмя. Ръкуваха се и решиха да отскочат до близката бирария.

Когато седнаха на масата в заведението, се спогледаха и се засмяха.

– Е, пак случайно се срещнахме, – тупна с ръка по коляното си Краскин.

– Все така се случва, че като изляза и ти си насреща, – плесна с ръце Иконописов.

– Какво пак ли не върви? – попита Краских. – То и при мен беше така, иначе като дойде музата, не усещам как времето лети.

– Рисувам портрет на жена, – започна тихо Иконописов, – нещо ми убягва. Това не е портрет по поръчка, а блян на моите сънища и мечти.

– Истинското претворяване изисква вникване на дълбоко, а ние искаме да изразим само видимото. Това особено се усеща в портретите на жени, – каза Краскин.

– Всяка жена  не представлява нищо повече от игра на багри, а трябва да се уловят движенията и звуците. Жените променят дори дишането си. Всеки миг дъхът им е различен.

– Никой мъж не трябва да си въобразява, че би могъл да пресъздаде върху платно своя идеал.

Краскин напълно разбираше колегата си по четка.Той също живееше сам и до него нямаше някоя муза, която да добавя различен нюанс в делниците му.

За да отклони Иконописов от мрачните мисли, които го бяха обзели, Краскин попита:

– Какво ли изпитва жена, която никога не е сигурна в съпруга си?

– Имаш предвид,че няма достатъчно силен характер, – подхваха Иконописов, – или че го е страх да опари собствените си пръсти  и да се включи в нещо добро?

– Виж младите, – махна с ръка Краскин, – влюбват се преди да са разбрали какво представлява живота и всеки ден им се струва празник щом са заедно, но много скоро всичко се превръща в делник.

– Жената не бива да се обвързва с мъж, който зависи от родителите си и пилее времето си с надеждата, че друг ще се погрижи за него, дори и за семейството, което е създал, – каза назидателно Иконописов.

Двамата помълчаха, загледани в заскрежение прозорец.

– Какво всъщност представлява портрета на една жена? – Иконописов отново се върна в мислите си към недовършената си картина.

– Боите и глината са неподходащ материал, – обади се Краскин. – Те само замъгляват и принизяват идеите, вместо да ги извисяват. Езикът е далече по-изтънчено средство за тези, които не могат да рисуват.

– Да, но ние сме избрали четката с теб, – възрази Иконописов.

Чашите им бяха отдавна празни, но те мълчаха. Вероятно нови идеи и мисли нахлуваха в главите им, между които и образа на една жена, жадувана и недостижима за всеки от тях.

Милена приближи до отворената врата и видя Любо да гледа през прозореца с ръце в джобовете. Той я забеляза и се усмихна. Накани се да каже нещо, когато от двора долетя вик :

– Лапичка си дойде!

Малкият им син Тони влетя в стаята заедно с кучето. И двамата бяха щастливи. Лапичка задраска по роклята на Милена, а тя се наведе да я прегърне. Кучето облиза лицето ѝ и щастливо замаха с опашка.

– Истинско чудо!- възкликна Любо. – Тя си дойде.

– Не мога да повярвам, – през сълзи каза Милена.

– Бях на двора, когато я видях да се задава по улицата, – с голяма изкряща усмивка каза Тони.

Кучето заподскача около тях с необичайно за него енергия.Тони му подвикна. Двамата се хвърлиха един към друг и се затъркаляха по пода, докато накрая се проснаха изтощени на килима.

– Къде ли е била? – засмя се Милена.

– Кой знае, – поклати глава Любо. – Явно се е наситила на приключения. Май доста неща са минали през главата ѝ.

Във въздуха летеше козина. Езикът ѝ се беше провесил от устата. Очите ѝ блестяха. Лапичка беше отново сред семейството, което я обичаше. Познати миризми и усмихнати лица.

Лапичка беше доста отслабнала и по нея имаше сплъстени топчета козина. Цялата бе проскубана и мръсна. Приличаше на свободно животно без господар.

– И все пак се върна у дома – каз Милена.

– Обичаш ни, нали?- каза закачливо на кучето Любо и потърка коремчето му с ръка, а Лапичка затвори очи в блаженство. – Прощаваме ти, лудетино!

В отговор Лапичка излая радостно.

Не сте ли забелязали, че Сан Стефано съвсем не звучи на турски, нищо, че се намира близо до Истанбул? Това име е свързано седна забележителна дата от нашата история 3 март. но въпросът е за името, нали?

И така Сан Стефано е предградие на Истанбул. От 1926 г. селището е започнало да се нарича Йешилкьой. От тогава се е въвело в законодателството правило всяко населено място в Турция да има турско име.

В Османската империя такова правило е нямало. Било е прието империите да не сменят имената на градовете, които завземат, с малки изключения. Истанбул също не е турско име, а гръцко.

Сан Стефано по византийско време бил Айос Стефанос, т.е.Свети Стефан. През 1203 г. рицарите от Четвъртия кръстоносен поход акостирали в селището. И понеже им било трудно за произнасят гръцкото название на мястото, те го превели на родния си език Сан Стефано. Така останало да се нарича още дълго време.