Дончо седеше до дядо си Страхил и тази вечер край огнището.Разговорите с този мъдър старец му доставяха голяма удоволствие. Дядо Страхил беше препатил и видял много неща по нашата земя. А младежът попиваше всяка негова дума като нещо скъпоценно, което трябва да се запази за идните поколения.

– Дядо,  как да си обясня тяхната вяра?

– Мохамед е бил сирак от дете, – започна да обяснява дядо Страхил. – Бил е прибран от чичо си , който кръстосвал пустинята. Чистел камилите, а във време на война добил сила и издръжливост. Мохамед видял, че християните по това време не били справедливи, безкористни и милостиви, каквито е трябвало да бъдат според Христовото учение. Те били надъхани със суеверия. Спорели и се биели като врагове. Всеки искал да управлява и граби, вместо да дава.

– За съжаление и сега се срещат такива между нас, – с болка в гласа се обади Дончо.

– Така е за голямо наше нещастие, – съгласи се дядо Страхил. – И Мохамед решил да покори всички народи. Обещал на своите нещо, което много им допаднало.

– Интересно, с какво ги е съблазнил? – любопитството не давало мира на Дончо.

– На едно тайно събрание Мохамед поискал покровителство от подръжниците си, – продължи разказа си дядо Стахил. – Но те го попитали: „А в замяна какво ще получим?“ „Раят!“, – казал им той.

– Ето каква е разликата между нашето учение и тяхното, – въздъхна Дончо. – На заслужилите във вярата се обещава вечно блаженство близо до Бога, а Мохамед е прибавил и голи жени.

– Според Мохамед човек е създаден от капка кръв, а не от земята. Явно добре умее да съблазнява, – засмя се дядо Страхил.

– Същински дявол, – подкрепи го Дончо.

– Мюсюлманите смятат за безумие безолодното въздържане, за тях това е противно на закона за размножаването.

– Не бих обещал на хората рай с порочни удоволствия, – каза Дончо, – но ще приемат ли Христовото оръжие, което е по-страшно от всичко друго?

– Съмнението обезсилва вярата и отбива Божията помощ, – потупа с ръка рамото на своя внук дядо Страхил.

Светлината на зимното утро изплува в прозорците, когато някой почука на портата. Георги додаде знак с ръка към останалите, да пренебрегнат чукането. Чукането се подсили с крясъци. Хората вътре знаеха, че ако не реагират, натрапниците щяха да си отидат.

Настъпи напрегнато мълчание. Стоян стана раздразнен от страха на тези, които бяха вътре и отиде до портата.

– Кой е? – извика той.

– Пуснете ни да влезем!- обади се някой от вън.

– Кои сте вие? – попита Стоян.

– Ние сме дървари от гората, Аз съм Хари Дървото. Един от нас се разболя, търсим помощ,  – обади се същия глас.

Георги надникна през малкото прозорче,близо до портата. Видя група груповати мъже, застанали около носилка поставена пред вратата. Мъжете бяха въоръжени, но не бяха демобилизирани войници.

– Разбойници! Ще ни избият всичките! – развика се Георги.

– Млъкни! – извика Стоян, – Всички ще умрем, когато Бог го пожелае, но не и преди това.

– Познавам ги, миналата година ограбиха дома на Владо Македонеца, – обади се Никола,който също бе надникнал през прозорчето.

– Бог прощава на тези, които искрено се разкайват, – каза дадо Матей.

– Не можем да ги отпратим, носят болен, – застъпи се Стоян за тях . – Животът ни не е наша собственост. Бог ни го е дал, за да служим на другите.

– Ще бъде самоубийство да пуснем тези тук вътре, – тресешесе от страх Георги.- Те ще ни убият.

– Ние сме християни, – каза Стоян. – за нас смъртта е щастливо съединение с Христос. От какво ще се страхуваме тогава?

– Глупаво е да търсим собствената си смърт, – обади се Никола.

– Но ако смъртта дойде, когато изпълняваме човешкия си дълг, – каза Стоян, – трябва да я посрещнем с достойнство.

Те можеха да спорят още дълго, но отвън един човек имаше нужда от помощ. Стоян не се двоуми стана отиде до портата и дръпна резето ѝ.

Веднъж в трамвая Айнщайн по навик четял. Когато кондукторът дошъл до него, той без да го погледне, извадил от джоба си предварително приготвените пари за билет и му ги подал.
– Не стигат, – казал кондукторът.
– Не може да бъде, – отговорил ученият без да откъсва поглед от книгата.
– Казвам ви, че не стигат, – спокойно казал кондукторът.
Айнщайн още веднъж поклатил глава, това не може да бъде.
Кондукторът се възмутил:
– Тогава бройте, тук са 15 пфенига. Те не стигат, трябват още пет.
Айнщайн бръкнал в джоба си и действително намерил нужната монета. Станало му неловко, но кондукторът се усмихнал и казал:
– Няма нищо, дядо, просто е нужно по-добре да научите аритметиката.

Заваля обилно. Доскоро хората изнемогваха от жегата. Които можеха, се криеха на сянка и бяха добре, но не всички имаха такава възможност, работата на някои изискваше да бъдат на открито.

Сега благодатните струи се изливаха като балсам за изгорелите, изтормозени и измъчени тела.

Селската кръчма бе приютила редовните си посетители и хора, застигнати от дъжда.

Дядо Петър, едър мъж, все още запазил осанката си, тъжно каза:

– Една душа никога не е напълно изгубена. Трябва да ѝ се даде шанс, да ѝ се помогне да стъпи на правилния път.

Мислеше горкия за пропадналите си внуци, които бяха се забъркали с лоши хора и ги очакваше затвор.

– Прекомерния технически прогрес, напрегнатия живот, – изсумтя Димитър, – всичко това ни влачи не където трябва. Обществото се стреми единствено към нови технически изобретения и по-лек живот.

– У нас опитват всичко ново така, както се смучи бонбон, – засмя се Лальо, – дай им някоя нова джаджа и пощръкляват.

– Апетита за удобства нараства, – каза Димитър, – с него идва и решимостта да ги придобиеш.

– Техниката е хубаво нещо, не съм и против удобствата, но какво става с човека, – философски отсече Димо. – Няма вече време да се занимаваш с околните, всеки се е свил в черупката и мисли само за себе си.

– А кой ще отсее грешките на правосъдието, – обади се дядо Петър. – Там няма милост и не се предоставя възможност за поправление, а се навява само страх. Със страх се контролира всичко, но докога?

– Властите, които са отговорни за общественото спокойствие, рискуват да си навлекат неприятности, но гледат да спасят човека, – намеси се Димо.

– Ако това е така, би било прекрасно, – накак недоверчиво с полуусмивка каза дядо Петър.

Разговорът замря. Дъждът непрестанно барабанеше по стъклата, а всеки от присъстващите се се бе затворил в невеселите си мисли.

Уж за радост ливна този дъжд, да напои жадната земя. Но влажното време, светкавиците, които раздираха мрака и нестихващия порой вода , навяваха само тъжни размишления.

Дамян беше загубил съзнание. Бяха го улучили в крака, а той беше започнал да гангренясва. Асен наведе глава, ако загубеше сега Дамян, губеше всичко.

В селотосе изредиха много лечители и знахари. Пускаха му кръв, мажеха го с какво ли не, опитваха се да влеят някакви отвари в устата му, но всички вече знаеха, че Дамян си отива.

– Какво ще кажеш, – обърна се баба Вида към Асен, – да му направим по нашия обичай?!

Асен кимна с отнесен поглед.

Този обичай беше много древен и се използваше в много редки случаи. Когато нищо не можеше да помогне на умиращият, викаха жена от рода. Тя трябваше да прекрачи през умиращия, ако беше „чиста“ пред мъжа си, болният оздравяваше, но само един път да бе изневерила, човекът умираше.

Този обичай служеше не толкова като средство за изцеление, колкото като изпитание на женската вярност. Асен се съгласи, защото всички други средства бяха изпитани.

Събраха и наредиха всички жени от рода. Жените се колебаеха, срамежливо навеждаха очи, криеха се една от друга, но никоя нямаше смелост да прекрачи Дамян.

Асен гледаше жените и не можеше да повярва на очите си. „Нито една ли от вас, – едва не изкрещя той, – не е останала вярна на мъжа си?“

Изведнъж се чу  едно слабо гласче:

– Нека аз да го прекрача!

Това беше Зорница. Любовните ѝ похождения се знаеха из цялото село, но никой не посмя да възрази, че тя не е чиста.

А тя бе премислила и превъртяла вече всичко през главата си. “ Нима може да умре един мъж, само защото го е прекрачила жена, – помисли си Зорница. – Това са пълни глупости и суеверия. Ако умре, умре и без това е много зле. Нима Бог би помислил за мойте грехове сега, когато пред Него лежи и бере душа Дамян? Ами ако оздравяе, – засмя се тя, – всички са длъжни да признаят, колко съм добродетелна. Голям смях, ще падне“.

Хората загубили дар слово от наглостта на Зорница, погледнаха към Асен. Той беше отчаян и кимна глава утвърдително.

Зорница повдигна дългите си поли и прошепна:

– Благослови ме, Господи!

Тя прекрачи болният и бързо се обърна.

Стана истинско чудо. Дамян отвори очи, трепна и поиска да стане. Ярка руменина заля пребледнялото му лице.

Хората започнаха изумени да се споглеждат ……

След няколко дена Дамян можеше вече да ходи, като куцаше с левия си крак. Отока спадна и работата вървеше към оздравяване.

Хората така и не разбраха, какво бе станало, познаваха Зорка, знаеха какви ги върши, но чудото бе станало. Един дядо, който живееше накрая на селото бе казал през тези дни:

– Бог се смили над нашия юнак, Зорница няма дял в тази работа.

Малцина го чуха, но повечето хора мислеха като него, макар и да не бяха казали нищо на глас.