Когато влезе във входа, чу глас зад себе си:

– Ани!

Тя замръзна на мястото си. Не смееше да погледне назад. Гласът отново се обади:

– Ани!

Най-накрая реши да се обърне. От сенките се появи дребна фигура. Дрипаво облечен старец, със сплъстена брада и изкаляни галоши.

– Татко, – каза Ана.

Той, нейният баща, стоеше пред нея и не смееше да я докосне. Само я гледаше и ѝ се любуваше.

– Все още си така красива, – каза баща ѝ. – Виждам, че си се устроила добре.

Ана пристъпи напред, целуна го и отстъпи крачка назад. Чудеше се какво да му каже.

– Дядо ти умря, – каза баща ѝ.

Ана го хвана за ръката и го поведе нагоре по стълбите. За нея това посещение бе неочаквано.

Когато влязоха в апартамента, тя веднага го отведе в кухнята.

– Навярно си гладен, – каза Ана, – ей сега ще ти изпържа яйца.

Постави тигана на котлона и започна да бърка яйцата. Ана погледна баща си и го попита:

– Как ме намери?

– Когато излезе от къщи, научих от една моя позната, тук в града, къде си отседнала, – въздъхна баща ѝ. – Понякога тя си идваше на село и разказваше за теб.

Ана си спомни за леля Донка, с нея много често се засичаха в квартала.

– Не искам да ме връщаш у дома, – погледна умоляващо Ана баща си в очите.

– Ако исках да те прибера, – засмя се баща ѝ, – щях да дойда много по-рано. Но през цялото време знаех къде си и какво правиш.

– Очаквах да ме нахокаш, – наведе глава Ана. – Нали казваше, че по-добре е човек да умре гладен, отколкото да продава тялото си.

– Не се отказвам от думите си, – тъжно я погледна баща ѝ. – А нима нямаше да съм прав?

Ана го огледа добре. Едното му око бе покрито с бяла пелена, навярно нацяло не виждаше с него. Беше се стопил. Тя знаеше, че е на 57 години, но изглеждаше на 75.

– Не, нямаше да си прав, – каза Ана.- По-добре е, човек да е жив.

– Може би имаш право.

Ана изненадано погледна баща си.

– Не се чуди, – започна да обяснява баща ѝ.- Вече не съм толкова уверен в тези неща, както едно време. Остарявам.

Мъката по нея го бе съсипала, но едно Ана разбра и то бе доста болезнено.

Той се бе провалил във възпитанието на дъщеря си и тя бе кривнала от правия път. Но най-лошото беше, че тя смяташе това за правилно и нямаше никакво угризение на съвестта.

Внукът на равин Барух Израел имал навика да плаче на висок глас по време на молитва.

Един ден дядо му казал:

– Дете мое, знаеш ли разликата между фитил направен от памук и такъв направен от лен?

– Не знам, – признало момчето.

– Първият изгаря бързо, а втория шепти и пръска искри. Повярвай ми, че по време на молитва един прост и искрен жест, даже това да е само движение на пръстите на краката, е напълно достатъчен.

Дончо седеше до дядо си Страхил и тази вечер край огнището.Разговорите с този мъдър старец му доставяха голяма удоволствие. Дядо Страхил беше препатил и видял много неща по нашата земя. А младежът попиваше всяка негова дума като нещо скъпоценно, което трябва да се запази за идните поколения.

– Дядо,  как да си обясня тяхната вяра?

– Мохамед е бил сирак от дете, – започна да обяснява дядо Страхил. – Бил е прибран от чичо си , който кръстосвал пустинята. Чистел камилите, а във време на война добил сила и издръжливост. Мохамед видял, че християните по това време не били справедливи, безкористни и милостиви, каквито е трябвало да бъдат според Христовото учение. Те били надъхани със суеверия. Спорели и се биели като врагове. Всеки искал да управлява и граби, вместо да дава.

– За съжаление и сега се срещат такива между нас, – с болка в гласа се обади Дончо.

– Така е за голямо наше нещастие, – съгласи се дядо Страхил. – И Мохамед решил да покори всички народи. Обещал на своите нещо, което много им допаднало.

– Интересно, с какво ги е съблазнил? – любопитството не давало мира на Дончо.

– На едно тайно събрание Мохамед поискал покровителство от подръжниците си, – продължи разказа си дядо Стахил. – Но те го попитали: „А в замяна какво ще получим?“ „Раят!“, – казал им той.

– Ето каква е разликата между нашето учение и тяхното, – въздъхна Дончо. – На заслужилите във вярата се обещава вечно блаженство близо до Бога, а Мохамед е прибавил и голи жени.

– Според Мохамед човек е създаден от капка кръв, а не от земята. Явно добре умее да съблазнява, – засмя се дядо Страхил.

– Същински дявол, – подкрепи го Дончо.

– Мюсюлманите смятат за безумие безолодното въздържане, за тях това е противно на закона за размножаването.

– Не бих обещал на хората рай с порочни удоволствия, – каза Дончо, – но ще приемат ли Христовото оръжие, което е по-страшно от всичко друго?

– Съмнението обезсилва вярата и отбива Божията помощ, – потупа с ръка рамото на своя внук дядо Страхил.

Светлината на зимното утро изплува в прозорците, когато някой почука на портата. Георги додаде знак с ръка към останалите, да пренебрегнат чукането. Чукането се подсили с крясъци. Хората вътре знаеха, че ако не реагират, натрапниците щяха да си отидат.

Настъпи напрегнато мълчание. Стоян стана раздразнен от страха на тези, които бяха вътре и отиде до портата.

– Кой е? – извика той.

– Пуснете ни да влезем!- обади се някой от вън.

– Кои сте вие? – попита Стоян.

– Ние сме дървари от гората, Аз съм Хари Дървото. Един от нас се разболя, търсим помощ,  – обади се същия глас.

Георги надникна през малкото прозорче,близо до портата. Видя група груповати мъже, застанали около носилка поставена пред вратата. Мъжете бяха въоръжени, но не бяха демобилизирани войници.

– Разбойници! Ще ни избият всичките! – развика се Георги.

– Млъкни! – извика Стоян, – Всички ще умрем, когато Бог го пожелае, но не и преди това.

– Познавам ги, миналата година ограбиха дома на Владо Македонеца, – обади се Никола,който също бе надникнал през прозорчето.

– Бог прощава на тези, които искрено се разкайват, – каза дадо Матей.

– Не можем да ги отпратим, носят болен, – застъпи се Стоян за тях . – Животът ни не е наша собственост. Бог ни го е дал, за да служим на другите.

– Ще бъде самоубийство да пуснем тези тук вътре, – тресешесе от страх Георги.- Те ще ни убият.

– Ние сме християни, – каза Стоян. – за нас смъртта е щастливо съединение с Христос. От какво ще се страхуваме тогава?

– Глупаво е да търсим собствената си смърт, – обади се Никола.

– Но ако смъртта дойде, когато изпълняваме човешкия си дълг, – каза Стоян, – трябва да я посрещнем с достойнство.

Те можеха да спорят още дълго, но отвън един човек имаше нужда от помощ. Стоян не се двоуми стана отиде до портата и дръпна резето ѝ.

Веднъж в трамвая Айнщайн по навик четял. Когато кондукторът дошъл до него, той без да го погледне, извадил от джоба си предварително приготвените пари за билет и му ги подал.
– Не стигат, – казал кондукторът.
– Не може да бъде, – отговорил ученият без да откъсва поглед от книгата.
– Казвам ви, че не стигат, – спокойно казал кондукторът.
Айнщайн още веднъж поклатил глава, това не може да бъде.
Кондукторът се възмутил:
– Тогава бройте, тук са 15 пфенига. Те не стигат, трябват още пет.
Айнщайн бръкнал в джоба си и действително намерил нужната монета. Станало му неловко, но кондукторът се усмихнал и казал:
– Няма нищо, дядо, просто е нужно по-добре да научите аритметиката.