Край бреговете на Швеция е намерен древният кораб Gribshunden, който наричали „морско чудовище“, потънал през 15 век.

По време на престоя си на морското дъно, корабът се е запазил много добре и се смята за най-добре оцелелите по рода си.

В южната част на шведското крайбрежие от дъното са извадили кораб с вид на чудовище, което има лъвски уши и челюсти на крокодил.

Според историческите данни, Gribshunden е потънал през 1495 г. Той се е запалил на път от Копенхаген до Калмар.

И въпреки, че огънят е повредил корпуса, корабът се смята за най-добре запазилия се за този период, включително и флагманът на Христофор Колумб „Санта Мария“.
Професорът Йохае Ронби от университета Сьодертьорен е отбелязал, че свирепия вид на кораба е направен с цел да плаши противниците.

Учените смятат, че този кораб се е запазил, заради студената и прекалено солена вода на Балтийско море, в която не живеят микроорганизми, които ядат дърво.

Преминаха през още една врата в дъното на фоайето и се озоваха в голяма осветена кухина на една пещера.

– Възползвахме се от естествените форми на пещерата, за да започнем строежа – обясни Лесов. – Под планината и ледника има множество тунели.

Огнян подсвирна от изненада.

– Това е забележително постижение.

– Използвахме машина за копаене на тунели с диаметър почти девет метра, – каза Лесов.

Двамата стигнаха до входа на един тунел. Огнян долови бръмчене, все едно се бе събрал голям рояк пчели.

– Този шум сигурно идва от генератора? – предположи той.

– Да, засега имаме само една турбина, но планираме изграждането на втора. – Лесов спря пред врата в стената на тунела. – А тук е контролната зала.

Централата представляваше помещение с площ около пет квадратни метра. Вътрешността ѝ приличаше на огромна електронна игра. На три от стените имаше наредени премигващи лампи, циферблати, уреди и превключватели.
Лесов се приближи до нещо, което имаше форма на подкова. То заемаше средата на стаята.
Лесов седна пред компютъра и даде знак на Огнян да се настани до него.

– Знаеш ли с какво се занимаваме тук? – попита Лесов.

– Казаха ми, че използвате водата от ледника, за да добивате електроенергия.

Лесов кимна с глава в знак на съгласие.

– Технологията е сравнително проста. Навалелият сняг се натрупва върху ледника. При топло време той започва да се топи и образува водни джобове и реки. Водата се насочва през тунелите към турбината. И готово! Получаваме електричество – чисто, евтино, възобновяемо, – Лесов не можеше да прикрие гордостта си от това постижение.

– Простичко е на думи, но е забележително като изпълнение, – каза Огнян. – Колко хора управлявате това чудо?.

– Само трима сме. По един на смяна. Електроцентралата е почти автоматизирана, дори не се нуждае много от нас.

Пръстите на Лесов затракаха по клавиатурата. На екрана се появиха пресичащите се цветни линии напомнящи на градско метро.

– Мигащите сини линии са тунелите, по които тече водата, а червените са сухите проходи. Турбината е ето тук, – обясняваше Лесов като сочеше с ръка.

Огнян гледаше и се радваше, тази идея много му допадна. Добиването на електроенергия по различен начин от традиционните за него бе поредния успех и той ликуваше.

Сред възрастното население на САЩ 32 милиона хора не могат да четат. Това е най-вече за тези, които идват от бедни семейства и нямат достъп до книгите.

Американската авиокомпания JetBlue, опитвайки се да реши проблема, е поставила в бедните райони на Вашингтон автомати, които дават безплатни книги.

Не е ли парадоксално? САЩ страна, която в много области е световен лидер, 14% от възрастните в нея са неграмотни, не могат да четат инструкциите в началното лекарството и табелите на магазините.

Това явление се отнася за хора от семейства с ниски доходи, които нямат достъп до книгите. С течение на времето, тези хора, които са израснали в такава среда, нямат интерес към обучението и търсенето на нови знания, така те остават в дъното на социалната стълба.

От друга страна, повече от половината от възпитаниците на американските начални училища не достигнат необходимото ниво на грамотност и почти не могат да четат и пишат.

Специален книжен апарат е поставен в един от най-бедните райони на Вашингтон Анакостия. Повече от половината населени в този район живее под прага на бедността. Родителите нямат възможност да дадат образование на децата си. Местните жители наричат това място „пустиня на книгата“, защото там няма от къде да се появят книги.

Според ръководството на компанията книгите, до които има свободен достъп, ще помогнат да се повиши нивото на грамотността  и ще доведат до интерес към учението и новите знания.

Във Вашингтон са поставени няколко такива автомата, а предоставените книги в тях са над 100 хиляди. Авторите на проекта смятат, че при това решаването на проблема с неграмотността, могат да се постигнат добри резултати.

В класацията на страните по отношение на грамотността, САЩ се класира на 16-то място от 23 възможни.

Кладенецът Чанд Баори е една от най-подценяваните атракции в Индия.

Стените на сградата са построени под формата на двойни стълби, които симетрично се спускат от 13-я етажа, близо от 30 метра.

На дъното му се намира езеро с изумрудено зелена вода.

Чанд Баори е построен от Чанд от династията Никубха между 800 и 900 г. пр. н.е.

Водата винаги е била прохладна, въпреки жегата и засушаването в Раджастан.

Телефонът продължи да звъни настойчиво. Накрая Мирон допълзя до него и вдигна слушалката.

– Миро, Елена е. Днес не ми се обади, а е понеделник, притесних се за теб.

– Елена, ела моля те, – простена Мирон.

След половин час тя беше при него, след като измина целия път с превишена скорост.

Когато Мирон ѝ отвори, тя разбра, че е много разстроен. Опита се несвързано да ѝ обясни:

– Боли ме главата, гърдите, гърба, ….. – разтвори некоординирано ръце, – просто навсякъде.

Елена му облече някакво яке, хвана за ръка сина му Стоил, свали и двамата пред блока, и ги набута в колата си. След това с бясна скорост потегли към болницата.

Там веднага поеха Мирон, сложиха го на носилка и му наложиха кислородна маска.

– Татко ще умре ли? – попита настръхнал, готов да се разплаче, Стоил.

– Да, ако не заспиш веднага, – свирепо му отвърна Елена.

Със спящото дете, подпряло глава на коленете ѝ, Елена посрещна утрото в чакалнята. В раните часове на деня кардиологът излезе и съобщи:

– Извън опасност е. Не е от сърцето, не се тревожете, просто е получил панически пристъп. Пациента може да си тръгне, но трябва да го види личния му лекар.

След като се прибраха и тримата в апартамента, Елена помогна на Мирон да се изкъпе, сложи го да легне и му свари кафе. Облече Стоил, направи му закуска и го закара на училище.

Елена се обади по телефона, че не е в състояние да отиде на работа и се върна при Мирон.

Седна до него на леглото. Мирон беше отпаднал и замаян от успокоителните, но дишаше много по-леко и бе леко огладнял.

– Какво се е случило? – попита Елена.

– Майка ми умря.

– Защо не ми се обади?

– Стана много бързо. Не исках да тревожа никого, а и нищо не можеше да се направи.

Мирон започна да разказва без ред. Това беше водопад от откъслечни фрази, спомени, образи, страхове, целият му живот изпълнен с несполуки. През цялото време стискаше ръката на Елена. За него тя бе повече от сестра.

– Аз съм голям неудачник,  – едва не се разплака Мирон, – всичко обърках. Чувствам се като кулата в Пиза. Май оста ми е накриво, за това правя всичко наопаки.

– Няма успехи без провали, Миро. Човек  живее по възможно най-добрия начин. Избий си тези измишльотини от главата. Все някога трябва да се спреш и да се огледаш.

– Нима трябва да стигна до дъното, за да се отскоча и да изплувам отгоре.

– Кризите са хубаво нещо, само така човек израства и се променя. Кой ти е казал, че животът е лесен? Винаги има болка, страдание и трудности. Спри да се вайкаш и се вземи в ръце. Не можеш да избягаш от живота си. Дошло е време да се спреш и да се изправиш срещу себе си.