Мракът пълзеше бавно към града. Слънцето бе притиснато между облаците и ги обагри от напрежение. Хората бързо крачеха към домовете си след дългият и отегчителен работен ден.

Мишев вървеше сред тълпата. Безнадежност бе обхванала душата му. Нямаше сили вече да се бори. Усещаше, че не може по никакъв начин да промени нещата. Имаше ли смисъл да оправя каквото и да е? Пълна безизходица.

Денят му бе кошмарен. Шефът му изля цялата възможна помия върху главата му.

– Ти не ставаш за нищо, – крещеше началникът му срещу него. – Некадърник, как можеш да ми поднесеш такова отвратително нещо. ….

Мишев се бе наслушал на обиди, но в случая не се изненада. Някой му бе подлял вода, а сега той се къпеше във всичката тая мръсотия.

Като капак на всичко, Весето го подмина, като малка гара. После разбра, че е излязла с Панов.

Но кошмарът не свърши с това. Майка му звънна по телефона:

– Кольо, баща ти получи инфаркт и го откараха в болницата.

Два часа Мишев крачеше неспокойно по коридора в болничното заведение, в което бяха приели баща му. Най- накрая излезе възрастен лекар и обезкуражаващо му каза:

– Състоянието му не е добро, опитваме се да го стабилизираме. Може би по-късно ще можем да ви съобщим по весели вести.

Мишев се върна в канцеларията си, там го чакаше Стоилова и от вратата започна да го хока:

– Къде се мотаеш до сега? Шефът бърза … трябва да предадем тези папки веднага.

Мишев вдигна рамене и без всякакъв ентусиазъм се зае с проклетите документи. Криво ляво скалъпиха нещо до края на деня.

Изведнъж времето заплака заедно с изтерзаната и измъчена душа на Мишев. Дъждовните капки се сляха със стичащите се сълзи по лицето му.

Мишев вървеше, но бе като мъртъв. Нищо не чувстваше, нищо не усещаше, дори и не мислеше.

– Никога не съм предполагал, че мога да се превърна в ходещ мъртвец, – отчаяно извика Никола срещу изливащия се порой.

Вървеше, но всичко беше мрак, особено в самия него. Далече просветваха светкавици, но те бяха толкова далече от него.

– Аз съм мъртъв, лишен от живот, – започна като луд да си говори Мишев, – бездушен, напълно безжизнен ….

Всичко, което се бе струпало върху него този ден, го бе смачкало и унищожило. Седна на една пейка и остави студеният душ на дъжда да го облива безпощадно.

– Никола.

Мишев трепна.

– Навярно ми се е счуло, – каза си той. – Почнах вече и халюцинации да получавам.

– Никола.

– Кой ме вика? – изправи се на крака Мишев.

– Излез от мрака, който те обгръща. Аз съм светлината на света, който Ме следва няма да ходи в тъмнината, но ще има светлина в живота си.

– Кой си ти?

– Аз съм Господ твоят Бог, Който подкрепям десницата ти. И ти казвам: Не бой се. Аз ще ти помогна.

Мишев усети как някаква топлина се разля по тялото му. Стана му леко на душата. Закрачи бодро към дома си. За него нямаше вече дъжд, светкавици и силен вятър, който накланяше дърветата до земята. Той не беше вече сам ….

Христо Петров живееше в малък град. Той бе на 46 години. 19 от тях бе служил в полицията почтено и добросъвестно, за това бе удостоен и с по-висок чин.

През всичките изминали години Петров се бе отнасял отговорно към службата си.

В една дъждовна вечер Христо по служба отиде в един от складовете за продукти на местния супермаркет. Там трябваше да получи храна  за затворниците, а после да я откара в полицейското управление.

Да натовари продуктите в един микробус му помагаше един младеж, който работеше там като товарач.

По време на работата на Христо му направи впечатление, че едната обувка на младежа е обвита с тиксо.

Петров кимна към обувката на младежа и се пошегува:

– Сега такава ли е новата мода.

– Предния ден си скъсах обувките тук в склада, – каза младежа, – а други нямам. Парите, с които разполагам, няма да ми стигнат, да си купя нови. Ще трябва да чакам до следващата заплата, за да имам нови обувки. За това използвах тиксо. Не е много красиво, но поне няма да ходя бос.

Отговорът на младият човек попари шеговитото настроение на Христо. Ситуацията, в която бе попаднал младия товарач трогна полицая.

– Кой номер обувки носиш? – позаинтересува се Петров.

– 38-ми, защо питате?

Петров не отговори.

След като натовариха микробуса Христо отиде в магазина и купи нови обувки за младежа. След това се върна отново в склада и подаде обувките на младия мъж.

– Но …. – младежът се притесни и изгуби дар слово.

След като дойде на себе си, младият човек попита:

– Колко ви дължа?

– Нищо не ми дължиш, – усмихна се полицаят.

– Така не може, – смотолеви бързо младежът.

– На улицата вали дъжд, – каза Петров, – а в такова време краката трябва да бъдат сухи. Полицаите трябва да се грижат за благополучието на съгражданите си. Така, че обувай обувките и не възразявай повече. Просто това е част от моята работа.

– Благодаря, – младежът силно бе трогнат от постъпката на полицая.

По-късно, когато хората хвалеха Петров за това, което е направил, той скромно им каза:

– Радвам се, че можах да помогна на един добър човек. Това беше много важно за мен. През всичките години на работа с престъпници, душата ми загрубя. А ето такива моменти ми помагат отново да се почувствам като човек.

На 1 април 1978 г. жителите на австралийския Сидни били удивени, когато забелязали гигантски айсберг, плаващ в пристанището на града.

Няколко дена преди да се случи това местният предприемач Дик Смит обявил, че айсбергът е взет направо от Антарктида.

Публиката била възбудена и представители на австралийския флот даже попитали Смит дали му е нужна помощ за акостиране.

Шумотевицата продължила до тогава, докато не завалял дъжд и не измил пожарната пяна от листове направени от бяла пластмаса, от които в действителност се състоял айсбергът.

Един монах бил в напреднала възраст и си казал:

– Нуждая се от мазнина.

И посадил  маслина.

– Господи, – молел се монаха, – тази маслина се нуждае от дъжд, за да се укрепят нежните ѝ корени. Изпрати топли и благотворни дъждове“.

И Господ изпратил златен дъжд.

– Господи, – молел се монахът, – моето дръвце се нуждае от слънце. Изпрати ми слънце, моля Те.

И слънцето засияло със златните си лъчи между дъждовните облаци.

– Сега то се нуждае от студ, за да се укрепи тъканта му, – извикал монаха.

И дървото се облякло в брилянтен скреж, но през нощта умряло.

Тогава монахът отишъл при негов събрат монах, за да сподели своето странно и печално преживяване.

– Аз също посадих дърво, – казал му другият монах, – виж как е разцъфтяло. Но дървото си поверих на неговия Творец, Бога. Създавайки го Той знае по-добре от мен, ограничения човек, какво му е потребно. Аз не поставих условия, не му определих пътя и не дефинирах средствата. Господ сам изпрати за него всичко необходимо. Аз така и го помолих: Изпрати бури, слънце, вятър, дъжд и студ за негова полза, както намериш за добре. Ти си го сътворил, Ти знаеш най-добре, от какво се нуждае то.

Човек някога разбира, че има хора, които никога няма да те предадат, но за това трябва да се премине през прекалено много предателства.

Най-накрая осъзнаваш, че външния блясък е нищо в сравнение с вътрешната красота, защото всичко, което е отвън, е до първия дъжд. Това, което е вътре, гори за винаги. Но даже да угасне и да остане едва тлеещо въгленче, достаъчно е да докоснеш с устни тръбата и нежно да призовеш, огънят постепенно ще се разгори и ще те стопли.

Понякога ще разбереш, че многото формули и афоризми, които си събирал, са празни, макар и красиви, те са само съвкупност от думи. Важни са тези истини, до които сам си достигнал.

Все някога ще разбереш, че добротата, нежността, ласката и грижата са проявление на вътрешна сила, а не на слабост.