Празниците са различни.
Днес ние празнуваме влизането на Господа в Ерусалим, един тъжен празник. В него всичко изглежда тържествено: Христос влиза в Святия град, среща го ликуваща тълпа, хората са готови да го направят политически водач, очаквайки от Него победа над врага.
Нима тук има нещо трагично?
Уви, да! Защото всичкото това тържество, всичката тази радост и надежди са изградени върху недоразумение и неразбиране.
Тази тълпа, която днес крещи: „Осанна на Давидовия Син!“, само след няколко дни ще се обърне към Него враждебно, с ненавистно лице и ще изисква Неговото разпятие.
Какво се е случило?
Народът на Израел очаква от Него, когато влезе в Ерусалим, да вземе земната власт, за тях Той е очаквания Месия, Който ще освободи Израилевия народ от враговете, ще бъдат победени противниците и ще бъде отмъстено на всички.
А вместо това Христос влиза в Свещения град тихо, приближавайки Своята смърт …. Традиционните лидери, които са се надявали на Него, обръщат народа срещу Него. Той всичките ги е разочаровал. Той не е чаканият. Той не е този, на когото са се надявали. А Христос отивал към смъртта.
Но защо остава сам и какво ни завещава Христос със Своята смърт?
По времето на тези дни, говори на народа за това, каква ще бъде тяхната съдба, когато те преминат покрай Него, без да Го познаят и  не Го последват.
Спасителят Христос казва: Този ваш дом ше остане пуст, от сега ще опустее храма ви, душата ви ще стане празна, надеждите ви ще изчезнат, всичко ще се превърне в пустиня…..
Защото единственото нещо, което може да превърне човешката градина в цветуща, единственото, което може да даде живот на това, което се е превърнало в пепел, единственото, което може да направи човешкото общество пълноценно, единственото, което може да помогне на човек да се стреми към своите цели, това е присъствието на живия Бог, който дава съдържание и смисъл през цялото време. Пред него  нищо не е велико или малко. Незабележимите думи могат да бъдат за Него скъпи или незначителни, а големите събития понякога незначителни в тайнството на любовта.

Помня времето, когато моите връстници и малко по-големите се обръщаха към мен:
– Хей, момиче!
Но сега мъничетата, които едва са се научили да бърборят, ме сочат с пръст и викат:
– Баба, баба, ….
Никой по-добре от тях не може да определи възрастта ми.
Сега мога да чуя около себе си само учтивото:
– Госпожо!
И ето дойде съвсем друго време …..
В търговията и на други обществени места работят предимно млади момичета. И когато се обръщат към мен весело казват:
– Бабче, – но аз си мълча.
Една моя приятелка веднъж сподели, че след сладникавото „бабче“, тя също си замълчала, но душата ѝ протестирала:
– Аз не съм баба! Чесна дума, още се чувствам млада, повярвайте ми!!!

Днес науката потвърждава това, което Библията е учила много отдавна, че между съзнанието и тялото на човека съществува тясна връзка.
Но съществува тясна връзка между психическото и физическо здраве, от една страна, и нашето духовно здраве от друга.
Чувството за вина, страх, завист, огорчение, вътрешна празнота, бягство от реалността, тези и безбройно много други проблеми са болест на духа, пораждащи се от заразата на греха. Те подобно на отрова, унищожават нашата душа и тяло.
Когато Христос влезе в живота ни, Той ни избавя от вината, освобождава ни от страховете, дава ни любов към ближния, разкрива ни смисъла на живота.
Неговата радост и мир неутрализират отровата на греха, донасят ни емоционално и физическо изцеление.
Означава ли това, че нашите емоционални и физически разстройства ще изчезнат напълно? Не е задължително. Но подобно на чист източник, сърдечният мир от Бога очиства и освежава душата и тялото.

Много нощи Орлин и отец Лаврентий седяха будни до къдно, като обсъждаха католическата църква и нейните догми, както и необходимостта от по-добра хармония между нея и останалите църкви, на местна почва.

Един ден, когато двамата излязоха да се поразходят, отец Лаврентий каза на Орлин:

– Твоето желание за мъст е греховно, но разбираемо. Дано молитвите и вярата те изцелят.

Орлин беше загубил близките си. Човекът, който ги уби, бе постъпил много брутално с жертвите си. Когато Орлин видя кървавата баня, в която телата едва е раличаваха, реши, че ще отмъсти на убиеца. Той не можеше да се помири с това, което завари в дома си.

– Не мога да се откажа от това, – тихо, но ясно каза Орлин.

– Независимо от това, дали ще се откажеш от него или ще продължиш да го допускаш в душата си, – каза спокойно отец Лаврентий, – докато намериш покой, аз ще се моля за теб. Понякога скръбта е като зъл демон, който владее сърцата ни. Но хватката отслабва с времето и един ден ще се освободиш от нея.

– Нищо друго не ми остава тогава, освен да чакам, – сви рамене Орлин.

В отец Лаврентий Орлин срещна разбиране и голямо търпение, ако беше някой друг щеше да го обсипе с яростни упреци.

За Орлин това бе голяма подкрепа, не само в молитва, но и на яве.

Елена наблюдаваше как сина ѝ растеше и се превръщаше в буйно малко момче. С няколко жени тя често посещаваше домовете, които имаха нужда от помощ. Носеха им храна, шиеха им дрехи, разговаряха с хората за болките и незгодите им в живота.

В сърцето си Елена усещаше болезнен копнеж за дете. искаше да създава нещо, да отглежда повече деца.

Един ден тя сподели отчаянието си с отец Николай:

– Съпругът ми иска още синове, но не знам как бих понесла нова загуба. Трудно ми е да приема още една смърт.

Елена наскоро бе пометнала за втори път. Първият път тя беше едва във втория месец, но преди три седмици синът ѝ се изсулил от нея, малко преди да влезе в седмия месец.

– Знаете, че несигурността не е характерна за мен, – каза Елена, – но въпросът за изгубените бебета остава за мен голям провал. В сърцето ми се води страшна битка, разбирате ли?

– Така се е случило, – каза отец Николай, – Не знаем защо е станало това, но ако роптаем и обвиняваме себе си, това ще ни помогне ли? По-добре иди при съпруга си и вярвай, че Бог ще реши, кое е най-доброто.

На Елена ѝ бе много трудно, болката и мъката сковаваха душата ѝ.

Сподели терзанията си със съпруга си:

– Ами ако Бог ме наказва за безпирните ми ламтежи и амбиции?

– Бъди търпелива, – каза съпруга ѝ. – Всичко ще си дойде на времето. Ще имаме обширен дом и много деца така, както сме го искали.

Майката на Елена често ѝ казваше:

– Искам да родиш още едно дете, за да мога да го държа и бавя, преди да съм остаряла твърде много.

А баща ѝ веднъж каза:

– Причина за всичко е твоето своенравие и старата ти скръб, която трови утробата ти. Ти искаш да градиш кариера и да бъдеш майка. Една жена трябва да се грижи за дома и семейството си. Остави на мъжете да се занимават с останалите неща.

Елена искаше да успява навсякъде, и в дома си, и в работата си. Беше убедена, че ще може да се справи, но не искаше да спори с баща си, той нямаше да я разбере.