Елена бе само на 17 години, а ѝ се живееше толкова много. Но сбърка и сега на ръцете ѝ тегнеше девет месечен син.

Нито усмивката, нито слабото гласче на малкия я радваха. Тя искаше да се отърве от него.

Един ден, както си седеше, Елена реши:

– Ще го дам в някой детски дом.

И отиде, но и казаха:

– Скоро ще навършиш 18 години и ще трябва да плащаш издръжка за детето.

Това нацяло обърка плановете ѝ.

– Е, има и други начини да се отърва от него. Например да го умора от глад….., – зловеща усмивка се изписа на лицето ѝ.

И го направи. Излезе, заключи вратата и не се върна цели осем дена.

След осем дена полицаите извикаха съседите за свидетели. Това, което хората видяха там силно ги разтърси.

– Не съм чула бебето да плаче, – каза баба Неда, като се кръстеше непрестанно, стресната от изкривеното малко телце.

– Не съм забелязал нещо подозрително повече от седмица, – каза Марин, който живееше в съседния апартамент.

– Бащата на детето виждали ли сте да идва тук? А родителите ѝ? – питаха полицаите.

– Никой не е идвал, – каза леля Йона, – тя живееше сама с детето.

– Бащата, бабата и дядото, сега си живеят спокойно, – каза дядо Кольо, – те  едва ли са знаели, че имат син и внук.

На Елена ѝ предстоеше съд, а наказанието нямаше да бъде малко, защото тя съзнателно бе извършила убийство.

Младата майка гледаше апатично, все едно всичко случващо се, не се отнасяше до нея.

„Ако знаят, че пак съм бременна, – мислеше си Елена, – ще ме разкъсат. За тях съм една малка развратница. Но сега няма, кой да им каже…. А детето просто ще го оставя в някой кош за боклук…“

Ако Елена бе осъзнала грешката си, околните донякъде можеха да я приемат, макар и трудно, но тя нямаше намерение изобщо да поправя нещата.

Кризата нарастваше главоломно в живота ѝ, а тя все повече затъваше в калта.

За първи път символите, използвани от британските крадци по домовете, привлекли вниманието на хората през 2009 г.

Тогава на някои домове на графство Съри се появили зловещи тебеширени знаци, които приличали на детска рисунка.

За полицаите това изглеждало странно, защото собствениците на всички „маркирани“ къщи били обединени от една и съща беда, били ограбени.

Малко по-късно символите били дешифрирани. В някои от случаите  те предупреждавали за присъствието „безпомощна жена“ в имението или обозначение на обекта като „отличен избор“, а в други – се определяла степента на риска или се съобщавало, че „няма нищо в къщата, което да правят пари“.

Всички собственици на жилища получили инструкции при наличие на символи да ги премахват.

Британската полиция не спяла, защото предположила, че разкрития код ще накара изобретателните престъпници да измислят нов начин за предаване на „полезна“ информация.

Този ден нямаше край. Денка тичаше до фермата и обратно и пак на фермата. С мъжа си от 20 години работеха с крави. Всеки от тях чистеше, хранеше и доеше по 50 крави.

Но Тотьо се разболя и Денка сега тичаше до животните и обратно, за да го наглежда. Не ѝ бе леко 100 крави ѝ бяха на ръцете. А мъжът ѝ вече трети ден не беше ял нищо. Едва дишаше, но не се събуждаше.

Денка бе изпратила децата при дядо и баба им. Та поне за тях бе спокойна.

Изморена и притеснена тя крачеше към дома си с надежда, че ще завари мъжа си буден.

По пътя а срещна Калина, тя бе леля на мъжа ѝ.

– Денке, как сте? Чух, че Тотьо се е разболял, та съм тръгнала към вас.

– Вече трети ден не отваря очи, – изплака Денка, – спи непробудно.

– Да, вървим тогава по-бързо, – рече Калина.

Когато двете жени влязоха в стаята, ги лъхна тежка миризма. Това не спря Калина. Тя приближи болния, приседна до него и започна да гали китката му.

Изведнъж клепачите на Тотьо трепнаха и той леко отвори очи.

– Лельо Калино, – чу се слабият му глас.

– Тук съм , Тотьо, – каза нежно лелята.

– Сънувах интересен сън, – започна малко несигурно Тотьо. – Бях в един дълбок дол. Наоколо бе мрачно и тъмно. По едно време гледам баба Митра тича срещи мен с пръчка и вика: „Махай се от тук , просяко. Имаш жена и деца. Мястото ти не е тук…….ония като дойдат, ще те отведат и не можеш се върна вече, бягай“. И ме шибна през ръцете и краката с пръчката. Помъчих се да изкача баира, но беше много стръмен и се хлъзнах надолу. Изведнъж нещо ме всмука и аз усетих как ме докосваш по ръката…

– Тотьо, имал си дни да живееш, – каза Калина. – Баба Митра знаеш, че почина преди десет години. Никой не знае какво е там, но важното е, че се върна….

Денка радостно пристъпи към мъжа си, тя бе чула разказа му.

– Добре дошъл, – поздрави го тя. – От три дена нищо не си ял. Да ти сложа…

– Гладен съм като вълк, – засмя се Тотьо. – Давай каквото има, всичко ще изям.

В стаята настана радост. Лошото бе отминало.

Каролайн Саут от Съсек, Англия, умее със своите творения, изградени върху цветни градиенти, да успокоява очите и душата на зрителя.

Изглежда зрението на жената е специално настроено, така че да открива цветовата хармония във всичко.

Работите на художничката  се състоят от камъчета, запалки, моливи и много други неща, които тя открива у дома или по време на разходки си.

Каролайн казва:

– Винаги съм обичала да работя с цветове. Групирам предметите така, че те да се оформят в различни градиенти.

Художничката е завършила институт по изкуствата и дизайна в Съри, след което сериозно се заела с работата си.

Имигрантите рядко срещат топло посрещане в чужда страна. Търпят ги без желание, с тайна неприязън. Те често се оказват жертва на дискриминация, агресия и нетолерантност.

В Библията християните са наречени чужденци и странници в този свят. Нашето гражданство е на Небето и там е нашият истински дом.

Докато живеем на тази земя, не се чувстваме като у дома си. Имаме други обичаи и цели, друг начин на живот и други възгледи за живота.

Като последователи на Христос, а не на този свят, можем да се сблъскаме с презрение, отхвърляне, дори преследване. Това не бива да ни изненадва.

Исус ни предупреди: „Ако Мене гониха, и вас ще гонят“.

Но винаги помнете: Вие сте граждани на Божието царство. И един ден ще се върнете у дома!