Обещаха дъжд, а на някои места сняг, но времето остана тихо, макар и облачно. Бе приятно за разходка, тъй като и вятър не духаше. Само сивите облаци, надвесили се над града, можеха да посмутят някого за това, което може да се случи след няколко часа.

Сотир излезе на пейката пред дома си. Годините му тежаха, за това все гледаше някъде да приседне.

Калин го видя от далече и се приближи към него.

– Дядо Сотире, пак ли вардиш пейката? – пошегува се младежът.

– Калине, не ми се смей, ще дойдеш на моите години и тогава пак ще говорим, ако още съм жив.

– Нещо ново? – попита младият човек, колкото да продължи разговора.

– Гледам ви, вас младите и ви се чудя на акъла, – подхвана Сотир.

– Какво пак сме направили? – усмихна се предизвикателно Калин.

– Не е ли странно, че сте приели Бог за даденост? – човръкна го старецът.

– Е, допуснахме материализма, секуларизма и любовта към нещата, за това задушим Божия пламък в душите си, – съгласи се Калин.

– Създадохте Бог по свой собствен образ. Изображение, което е грешно и трагично неадекватно, – размаха показалец Сотир.

– Мнозина от нашето поколение са направили себе си Бог, – въздъхна тежко Калин. – Те смятат, че могат да използват и контролират „Небесен иконом“. Едва ли не, Той ги чака на ръцете и краката, за да задоволява всяка тяхна прищявка.

– За някои вярващи Бог е достъпен и прощаващ. За другите Той е студен, сдържан и осъждащ, – отбеляза старецът.

– Независимо от това как Го виждаме това, което вие и аз мислим за Бога, е важното за нас, – поклати глава младежът.

– Трябва да искате прошка за това, че приехте Неговата голяма любов за даденост, за егоистичните си искания и налагане на собствената си воля, – наставнически започна Сотир.

– Нека Бог вземе любовта ни към нещата в живота и да ни помогне да обичаме само Него, – примирено каза Калин.

– В крайна сметка ще формирате образа на Бога, – завъртя пръст старецът, – в зависимост от това, което носите в съзнанието си.

Тъмно и смутно време. Авторитетът на Католическата църква бе спаднал поради злоупотребите, корупцията и невежеството на духовенството.

Сикст IV  бе първият папа по това време, който лицензира публичните домове и наложи специален данък за духовниците, които издържаха любовница. Той въведе и продажба на индулгенции за вече починали хора, като по този начин откри неизчерпаем източник на несметни богатства.

А Александър VI бе един от най-противоречивите папи. Баща на седем деца, сред които са Лукреция и Чезаре Борджия, родени от две различни любовници.

Небето се бе намръщило и сиви облаци пъплеха по него, но пред пред продавачът на индулгенции имаше голяма опашка.

Дойде реда на богато облечен мъж, истински джентълмен, който попита продавачът:

– Колко трябва да платя, за да отида на Небето?

Продавачът погледна ценоразписа си и назова малка сума.

– А за да бъда от дясната страна на Бога? – продължи да пита непознатият.

Продавачът съвсем не се смути, погледна отново в книжата си и назова напълно невероятна сума.

– А колко ще ми струва да попадна в ада на най-хубавото място? – въпреки отегчените чакащи джентълменът отново зададе поредния си въпрос.

Продавачът се обърка, но за да не се издаде, назова сума от няколко монети. Тогава непознатият бръкна в джоба си, извади коженият си портфейл, който беше препълнен, подаде го на продавача и каза:

– Добре тогава, купувам целия ад.

Продавачът възхитен от удачната сделка, бързо написа на купувача разписка за покупката на целия ад.

След това „собственикът на ада“ направи няколко крачки, застана на средата на площада и извика към тълпата:

– Можете да се разотивате вече. Аз вече купих целия ад. Там вече никой няма да бъде допуснат …..

Динка наскоро си бе купила кокошки. Е, те бяха стари и ги продаваха за клане, но тя бе чувала от майка си, че ако ги захраниш добре, отново започват да снасят.

Зарадва се стопанката, разтича се из дома си, да приготви вкусна и питателна храна за новодошлите птици. Наля им прясна вода, сложи им зърно в паничка и наскуба им току що поникнала вече трева.

И резултата не закъсня. Скоро имаше не малко яйца и Динка се радваше от сърце на кокошките. Започна да им угажда, да им дава и нещо повече.

Птиците бяха малко своенравни и често снасяха не в полозите, които бе заложила стопанката. Динка намираше снесени яйца на най-необичайни места. Един ден намери едно снесено между камъните и си каза:

– Добре, че не се е строшило.

Всичко вървеше добре, докато един ден, Динка намери само едно яйце и до края на деня това бе всичко. Жената се разтревожи:

– Нещо им липсва, но какво. Бодри са, не са болни, но яйца няма. Май ще трябва да обърна някое стар пън, да си изкълват червейчетата по него, така съм чувала от баба.

И тя се запретна да търси такова из двора, но не намери. Седна на прага на дома си и се размисли:

– Господи, не сме ли и ние така. Грижиш се за нас, даваш ни всичко, от което се нуждаем, дори и повече. Изпълняваш неизказаните ни мисли на глас. А ние какво правим? Даваме плод, както тези кокошки яйца, но идва време, когато и живота ни се превръща в рутина, понася ни течението на ежедневието и ставаме безплодни.

Жената въздъхна дълбоко. Сълзи си пробиха път край зениците ѝ и като тънка струя се стекоха по лицето ѝ.

– Колко ли плачеш, – продължи тя, – когато виждаш, колко неразумно постъпваме, въпреки че си ни обградил с блага. Прости ми Господи, че забързана в ежедневието си, рядко заставам да си поговоря с теб по-дълго време, за да разбера волята Ти. Помогни ми! Нека червената лампичка на Духа Ти по-ярко да свети в мен, когато греша или не върша това, което трябва….

Динка се изправи, лицето ѝ светна, тя знаеше вече какво да прави, дори и с неносещите ѝ кокошки.

Денят свършваше и всеки намираше убежище у дома си. Слави бе още неженен, но си мечтаеше за семейство и деца. Той често посещаваше дядо си Стоян. И сега се бе запътил за него.

Когато влезе в двора на старецът, го завари да пренася дърва за печката. Помогна му и двамата бързо се настаниха на топло в стаята.

– Днес си много угрижен, – отбеляза дядо Стоян. – Какво те измъчва?

Младежът вдигна глава, погледна в очите старецът и попита:

–  Какво съединява мъжът и жената?

– Признателността, – отговори дядо Стоян и зарея поглед през прозорецът.

– А аз си мислех, че един човек обича друг за това, което другият му е дарил, – каза Слави.

– Жената се доверява на мъжа си. Тя му е предана и във всичко го слуша, – започна бавно дядо Стоян, – а мъжът дава увереност на жената, че тя е под неговата закрила и той е готов да я защитава по всяко време. Жената е домакиня, но главно се грижи за мъжа си, а мъжът е собственик на дома, но е длъжен да носи теготите свързани с него.

– Каква трябва да бъде любовта между двамата? – попита Слави.

– Между съпрузите  е нужно да има искрена и чиста любов, за да могат взаимно да се утешават и да изпълняват своите духовни задължения, – отвърна старецът. – За да бъдат в съгласие, те трябва да положат в живота си онази скъпоценна любов, която се заключава в духовно благородство и жертвоготовност, а не някакво си лъжливо влечение, свързано с похот и сладострастие.

– Какво излиза тогава? – почеса се по главата Слави и впери поглед в дядо Стоян с очакване, да чуе още нещо.

– Ако човек обича, той е готов да се постави на мястото на другия. Опитва се да го разбере и усеща болката му, – допълни старецът.

– А ако се случи така, че той трябва да замине за по-дълго време надалече? – боязливо попита Слави.

– Дори съпрузите да са на далече един от друг, те се чувстват близко, защото за тяхната любов не съществуват разстояния, – отбеляза дядо Стоян.

Слави стоеше умислен доста време. Старецът разбираше вълненията му, нали и той бе минал по този път.

– За това съпрузите трябва да съхраняват любовта помежду си, като си служат един на друг, – заключи дядо Стоян.

Снегът бързо се стопи и оголи преждевременно земята, а студът не прощаваше при такава припряност. На обяд слънцето се опитваше да затопли студената пръст, но за няколкото часа, през които се показваше, резултата бе нулев.

Хората рядко се мяркаха по улиците. Те стояха в домовете си край печките и очакваха с нетърпение идването на пролетта.

Закътано в неравно хълмисто място селището бе замряло. Малко хора бяха останали в него. Повечето забегнаха към големите градове, където можеха да намерят работа, а старите почти измряха.

Стоил и Орлин бяха дошли на гости на дядо си, баба им отдавна не беше между живите. В града върлуваше епидемия от поредния грип и ги бяха разпуснали от училище. Родителите им, за да ги запазят от заразата, веднага ги изпратиха при стареца на село.

Двете момчетата се разхождаха по улиците и оглеждаха къщите наоколо. Много от тях бяха изоставени. Срутили се под тежестта на времето. Други бяха с изпочупени прозорци и врати, за по-лесен и бърз достъп до вещите, натрупани от стопаните, които отдавна гниеха в земята, а наследниците им пръснати по чужбина, изобщо нехаеха за случващото се на тези домове.

– Погледни ги, – посочи с ръка Стоил порутените и обрани къщи, – приличат на прегърбени старци, изгубили силите си в чудовищна и страшна безнадеждна битка.

– По-рано в тях се е чувал весел смях, песни и бодри гласове, – тъжно поклати глава Орлин. – но животът е изчезнал от тях. Някои все още държат, но са пусти и безлюдни.

– Приличат ми на човек, който няма в себе си капка жизненост, – каза Стоил. – Може да са били красиви и стройни в миналото, но са изоставени и замрели.

– Мисля си, – почеса се по главата Орлин, – че човек без Бога, макар и да има стремежи и мечти, достигайки ги, открива, че не е това, за което е жадувал. Ето, като тези съборетини, които са градени с радост и надежда да приютът следващите поколения, но са останали празни и ненужни.

– Ех, сега да имаше силни и здрави ръце, да ги възстановят и отново да се изпълнят с веселие и оптимизъм, – въздъхна тежко Стоил.

– Това единствено може да стане с помощта на Господа. Защото каквото и да направи човек, без намесата на мощната десница на Бога, остава безплодно и безжизнено.

Двете момчета разсъждаваха, гледайки разрухата от безотговорността, безхаберието и незаинтересоваността на следващите поколения.

А какво да кажем за държавници, които не търсят мъдрост от Бога при взимането на управленски решения, приемането на закони и тяхното прилагане?!

„Блажен онзи народ, на който Господ е Бог“!