Съседите гледаха Петър Николов и не можеха да повярват на очите си. Често си шушукаха зад гърба му:

– Направил някакъв експеримент върху себе си.

– Ял безсмъртни бактерии.

Колегите му го уговаряха:

– Като не искаш нас, поне семейството си включи в експеримента.

– Не съветвам друг да повтори опита ми, – казваше загрижено Петър.

Николов бе доктор по геологоминералогическите науки В университета се занимаваше с проблемите на вечно замръзналата земя.

Бактериите бяха негова специализация, макар и не пряка. Преди 20 години микроорганизмите бяха пленили Николов. Той изучи всичко, което учените бяха открили още в началото на 20 век за бактериите във вечно замръзналата земя на полюсите.

Самият той участва в не една експедиция. Увличаше се от идеите на геронтолизите и микробиолозите. Пет години прекара в микробиологичната лаборатория на Университета в Хокайдо, опитвайки да разшифрова ДНК на бактерията.

Тази бактерия Николов беше намерил в замръзналата почва високо в планината и най-странното, тя бе жива. Това беше парадокс, сензация.

– Защо всички живи организми на земята живеят ограничено време? – Петър се разхождаше неспокойно из стаята и разсъждаваше на глас. – Състава и биохимията на клетките до сега е добре изучен. Знаем, че при натрупване на повреждания се нарушава синтеза, разрушава се ДНК. До днес смятахме, че това е основната причина за стареенето и смъртта на живите организми.

Петър разроши косата си с ръка и се вгледа в изследванията си.

– Странно, но с древните едноклетъчни, намиращи се в замръзналата земя, нищо подобно не се случва. Те не се разрушават, не стареят и не умират. Живеят много години и се чувстват много добре. Микроорганизмите са били обградени от лед, но вътрешноклетъчната вода не е замръзнала. Нейното количество се оказа само седемнадесет процента по-малко, отколкото в традиционните растителни клетки.

Бактерията, която Петър изследваше се оказа суперприспособима. Той я бе поставил в бутилка с коняк. Течността помътня но бактерията остана жива.

– Невероятно! – възкликна Николов. – В природата съществуват организми, които не умират от алкохола. Те не само не умират, но и се размножават в него.

Антон, един от колегите му бе полюбопитствувал:

– Ти така ли ги погълна?

– Не разбира се, – засмя се Николов. – В такава концентрация е опасно да се опитва. Конякът използвам само за експеримента. Аз погълнах няколко бактерии, но в безопасна концентрация заедно с вода.

Николов преди да изпробва бацила на себе си, бе провел не малко експерименти с плодови мушици и мишки.

– Резултатите са направо зашеметяващи, – бе споделил с колегите си Николов. – При мишките се подобри двигателната активност и се увеличи продължителността на живота им. Това е парадоксално, защото обикновено тези неща са несъвместими. Колкото повече енергия изгаря организма , толкова по-малко той живее.

Изглежда част от тези бактерии бяха попаднали в питейната вода на района, защото той се славеше с много столетници, независимо от лошата среда и тежките климатични условия.

– Навярно тайната на столетниците тук се крие в уникалните свойства на бактерията, – предположи Николов.

– Как реагираха жена ти и децата ти за този рискован експеримент? – подпита го Стоян, негов приятел от детството.

– Те бяха против, – каза Николов. – Страхуваха се, че мога да умра.

– Изглеждаш по-млад и съвсем си престанал да боледуваш, – подхвърли му Антон.

– В науката се говори за резултат, когато е налице статистика, доказателства и заключения, – каза сериозно Николов. – За опитите с мушиците и мишките написах статия, но за личния си опит нямам морално право да говоря. В крайна сметка, моите субективни заключения могат да бъдат и погрешни.

– Кажи на хората, че тези бактерии действат положително на човешкия организъм и те ще решат, че това е еликсирът на безсмъртието, – засмя се Горан.

– Да но до еликсирът е още далече, – натърти Николов. – Ние не знаем защо живеят полкова дълго и как се приспособяват към всякаква среда. Какво ги защитава, та техния геном не се поврежда? Това ни предстои да открием.

– Ако разгадаем тази загадка, – усмихна се Мирон, – открили сме тайната на дълголетието.

Бившата двойка художници от Загреб Олинка Виштица и Дражен Грубишич решили да запазят нещата, които са съпътствали щастливите им мигове.

С тези предмети започнала колекцията.

Други двойки , научавайки историята на художниците, оставяли свои неща, които символизирали предишната им любов или разбитите им отношения.

С течение на времето такива предмети започнали да пристигат от всички краища на света.
Към всеки експонат е прикрепена неговата история, написана на английски и хърватски език. Някои експонати на музея символизират несбъднатите мечти и желания, както и „доказателства“ за любовта.

Музей на разводите или разбитите връзки е получил специална награда на 21 май 2011 г. в номинацията „Европейски музей на годината.“

Ако пътувате през Хърватия, не забравяйте да се отбиете в Загреб и да посетите този музей.

Виктор дълго се въртя около машинарията си. Предстоеше му да я изпробва. Влезе в нея и седна на седалката. Накъде да се отправи. Не искаше да е в далечното минало, защото се страхуваше, че ако нещо се повреди в машината му, можеше завинаги да остане там.

Смело написа 1860 година. Знаеше че машината му се отклонява няколко години напред или назад, но за него това нямаше голямо значение, защото ако се наложеше можеше да коригира ръчно нещата.

Натисна бутона и потегли. Имаше чувството, че е пътувал съвсем малко, но когато излезе навън разбра, че всичко се е променило.

Наблизо се бяха събрали много хора и изслушваха ораторите един след друг. Между чакащите да излязат на трибуната Виктор различи познато лице.

Не грешеше, това беше самият Абрахам Линкълн. Виктор се запромъква напред. Забеляза, че Линкълн се отдели за малко от групата и го последва. Абрахам се обърна внезапно, взря се изумено в момчето пред него и попита:

– Ти пък от къде се взе? И дрехите ти….., това някакъв маскарад ли е?

– Аз съм Виктор и идвам от 20.. година.

Президентът се изненада, но с нищо не показа това.

– Защо са се събрали тези хора? На какво присъствам, – бързо се окопити Виктор.

– А, откриваме …. няма значение, – махна президента с ръка. – Ти наистина ли си от бъдещето?

Виктор кимна. За доказателство посочи с ръка машината си, която бе избутал под близкия навес на двора, където нямаше много хора.

– При вас сега е война …., – позапъна се Виктор. – Вярвате ли, че Бог е на ваша страна.

Линкълн го погледна замислено:

– На 22 септември миналата година подписах закон, в който се казва, че от тук нататък всички роби са свободни. Край мен все още спорят, дали съм избрал подходящия момент за това.

– А не се ли страхувахте, че някои хора няма да се съгласят с тази декларация?

– Член от кабинета ми докладва, че по-голяма част от обществеността са против подписването на тази декларация.

– И какво направихте?

– Справедливостта е по-важна от обществената нагласа, – каза Линкълн. – Привикнем ли към оковите, ще ги носим цял живот. Нашето правителство и президентската институция целят да издигат човека. Аз съм противник на всичко, което го принизява.

– Смятате ли, че справедливостта подхранва властта? – попита Виктор.

– За това и подписах документа, – засмя се Линкълн. – И ще започнем да го прилагаме веднага. Ти ме попита, дали вярвам , че Бог е на моя страна. Честно казано този въпрос не ме вълнува много. Повече ме интересува дали аз съм на страната на Бога.

– Господин президент, – прекъсна разговорът им слабичък мъж в тъмен костюм, – очакват ви на трибуната.

Линкълн махна с ръка на Виктор и тръгна.

Погледът на Виктор бе привлечен от слаб писукащ звук, който идваше от машината му. Притича бързо до нея и се настани на седалката.

Това бе предупреждение, че трябва да се връща. На Виктор много му се искаше да остане още малко, но рискуваше да остане в този век, за това притвори очи и потегли…..

Хората понякога са много жестоки. Повечето от мъченията и екзекуциите са били извършвани публично. А причина за смъртното наказание на даден човек може да се окаже някоя дреболия.

В средновековна Англия се е смятало за престъпление да имаш любов с никой чужденец. Всички граждани, който били хванати в любовни връзки с представители на други държави, ги обвинявали в държавна измяна и ги осъждали на смърт, като им отрязвали крайниците и главата.

Лошите пивовари в Персия били наказвани по доста жесток начин. Били удавяни в бирата, която са направили, като доказателство за тяхното престъпление. Или им давали да пият от произведеното от тях питие, докато се опият до смърт.

След половин час Мирон долови парфюма на Ани. Забеляза сластолюбиви преценки на мъжете и завистливите погледи на жените и разбра, че Ани е зад него.

Той се обърна и забеляза сянка в невероятните ѝ зелени очи. Реши, че е най-добре да се държи така, сякаш нищо не е забелязал.

– Така и не получих шанс да отвърна на атаката ти срещу научните ми постижения вчера, – натърти Мирон.

Ани му се усмихна. Това му достави огромно удоволствие. Въпреки това, когато заговори, в гласа ѝ прозвуча ирония:

– Нека да отгатна. Ще ми кажеш, че професията ти дава надежда на гладуващи хора, които все още живеят като през XIX век. Имам ли право?

Тя млъкна и го погледна изпитателно.

Мирон осъзна, че Ани е типичен бунтар, който изтъква причините и след това мисли за последиците. Ако имаше стимул, тя щеше да поддържа дадена работа, без да разсъждава за крайния резултат.

Ани бе от хората, които наричаха „либерали за един месец“. Нямаше значение, че някои от възгледите можеха да бъдат диаметрално противоположни на други, важното е да бъдат политически правилни и актуални.

Мирон спомняйки си предишния им разговор с огорчение каза:

– Знаеш ли колко милиона млади жени са лишени от пълноценен живот, защото трябва да носят вода от места, които са на километри от домовете им? Принизени са до нивото на стадни животни, защото нямат достъп до кладенец или механична помпа. Водата за много хора по света е лукс. За нея  могат само да си мечтаят.

Ани го гледаше с предизвикателна усмивка, която подчертаваше несъгласието ѝ с неговите възгледи. Мирон още повече се разгорещи:

– Работните места, на които ти гледаш с присмех, могат да освободят онези жени. Със заплатите  си те ще издържат цели семейства. Трудът им дава благоденствие.

Въпреки че Ани беше много красива Мирон нямаше да ѝ позволи да си играе с него. Доброто му име беше доказателство, че е прав.

Усмивката ѝ беше снизходителна и същевременно закачлива.

– Вярвам в правата на жените и не одобрявам отношението към тях, но аз съм защитничка на околната среда, а не феминистка. Не съм и социалист, нито противник на новите технологии, затова не мога да приема останалите ти аргументи. Всеки от нас има свои възгледи, но те се различават много.

– Имаше ли  нещо логично в онова, което казах вчера, когато разговаряхме? – Мирон се надяваше да намерят допирни точки с нея.

– Формулите и преувеличенията не могат да слисат информирания човек. А що се отнася до теорията ти, че човешките същества се приспособяват към напредъка, като унищожават околната среда, това са глупости и ти го знаеш.

Мирон я намираше за привлекателна въпреки думите ѝ.

– Поведението на човека допринася за измирането на видовете толкова, колкото и промените в околната среда, но по този начин може да въздейства и всеки друг фактор.

– Нима искаш нещата да останат така? – предизвика го тя.

– Не виждам как мога да ги спра. Внасянето на архаичната технология ще изхвърли толкова много вредни за озона газове, че всички противодействия на заинтересованите страни ще бъдат безрезултатни.

Ани го изгледа скептично, но той продължи още по-настъпателно:

– Не можахме да реагираме достатъчно бързо, за да предотвратим парниковия ефект, от който толкова много се страхуваш. Защо вашият природозащитен съюз не се опита да спре това? Организации като твоята умеят да разпалват само противоречия и да присъстват в заглавията в пресата, но не предлагат осъществими решения. Затова апелирате към емоциите, за да наложите възгледите си.

Мирон вдигна глава и я погледна право в очите.

– Вероятно си съгласна с резултатите от екологичната среща на най-високо равнище, която се осъществи наскоро, нали?

– Бях там, – гордо каза Ани.

– Спомняш ли си какво гласи член 15 от Декларацията?

Тя поклати глава.

– Положих усилия да го запомня, защото толкова ме възмути, че не исках да го забравя. „Липсата на сигурност в науката не трябва да бъде използвана като причина за отлагане на ефективни мерки за предотвратяване унищожаването на околната среда.“ Това означава, че не е необходимо да има доказателства, за да бъдат предприети действия. Парите на данъкоплатците може да бъдат изразходвани за несъществуващи проблеми. Не е за вярване, че подписаха тази тъпотия и хората ще дадат милиарди долари, без да знаят за какво се харчат парите им.

Ани сложи ръцете на хълбоците си и оформи едно предизвикателно „ф“. Мирон се направи, че не забелязва това и посочи още един аргумент:

– Друг документ наречен „Дневен ред 21“ заявява, че единственият начин да се спре унищожаването на околната среда в северното полукълбо е да се изсипят тонове пари в страните от третия свят в южното полукълбо. Виждаш ли някаква логика в това? Аз не го разбирам.

Мирон се обърна и се приготви да тръгне, оставяйки Ани онемяла. Но изведнъж той се обърна рязко и заговори още по-възмутено:

– Същите онези учени, на които разчитате да ви дадат доказателства за глобалното затопляне, през седемдесетте години на XX век са писали статии, заявявайки, че замърсяването охлажда земята и ще доведе до нова ледникова епоха. Когато съумееш да подкрепиш с факти стереотипите и преувеличенията си, ще поговорим отново.

Той се отдалечи, преди Ани да успее да реагира.