Въпреки цялата монотонност и сивотата на бетонната джунгла, има наистина невероятни сгради.

Талантливите хора не спират да правят този свят малко по-интересен.

Например, параклисът на трънения венец Торнрокън, САЩ.

Тази църква не принадлежи на никое вероизповедание, така че всеки може да влезе в нея независимо от религията си.

Параклисът е издигнат през 1980 г. от архитект Е. Фей Джоунс. По време на строителството се използват предимно материали от дървета, отглеждани в северозападната част на страната.

На стиловите решения при построяването на параклиса е оказало влияние  архитектурното направление Prarie School популяризирана от Франк Лойд Райт, при когото Фей Джоунс известно време е провеждал обучението си.

Дълго време е съществувала легенда, че слоновете отиват да умрат на непристъпни слонови гробища.

Това мнение се е сформирало поради това, че в саваните и джунглите никой не е намирал бивни на умрели слонове.

И едва през двадесети век изследователи изяснили, че Hystrix africaeaustralis изяждат бивните. Така те задоволяват нуждата си от много минерални вещества.

Hystrix africaeaustralis често се качват по дърветата, търсейки храна. Понякога падат на земята и се нараняват от собствените си игли.

За да се предотврати инфекцията, организмът на тези животни произвежда мастни киселини, които покриват иглите и изпълняват функцията на естествени антибиотици.

Месото на Hystrix africaeaustralis е нежно и сочно, подобно е на заешкото.

Пътища решават проблемите на инфраструктурата. Те свързват хората и очароват с многото си лица.

Панамската магистрала, която е приета за най-дългият път в света, се простира от снежните простори на Аляска до бреговете на Южна Америка на 30 000 км.

По пътя, който минава през два континента се срещат джунгли, планини, ледници, пустини и, разбира се, много опасни и труднопроходими места.

Кръстина и Асен скоро се нанесоха в току що купената си къща. Запознаха се със съседите си.
Така те срещнаха Елена. Тя бе жена в преклонна възраст. Нямаше сили да се грижи за градината в двора, а не можеше да обслужва и самото жилище.

Боята на къщата ѝ се лющеше. Имаше строшени керемиди на покрива. Розите в двора се бяха превърнали в истинска джунгла. Всеки момент всичко това можеше да се срути и да я погребе в развалините си.

Кръстина предложи на съпруга си:

– Хайде да ѝ помогнем.

– Ако бях първа младост, целият ремонт щях да извърша сам, – засмя се Асен, – но ти добре знаеш, че краката ни едва ни държат, а каквото хванем в ръце го изтърваме. Как ще ѝ помогнем?

– Ще пишем в местния вестник, – каза Кръстина, сложила ръце на кръста, готова сякаш да се пребори със всеки проблем.

И го направиха. След три дена в двора на Елена бе шумно и весело.

Младежи бяха дошли да помогнат на старата жена.

След два дена нищо не бе останало от старата рушаща се къща. Тя искреше в нова бяла премяна. Покрива бе надеждно закърпен с нови керемиди, а на входа стояха спретнато подстригани рози.

Къщата на Елена бе станала неузнаваема.

Трогната до сълзи стопанката на дома не знаеше как да се отблагодари на помощниците си:

– Благодаря ви, мили мои! Още не мога да повярвам, че направихте това за мен, просто ето така, от добро сърце.

Младежите се радваха заедно с нея, защото бяха успели да ѝ донесат малко радост и да разхубавят дните ѝ.

Те обещаха:

– Отново ще дойдем, за да ви погостуваме малко, ако нямате нищо напротив.

– Заповядайте, – нежно и с голяма любов им се усмихна Елена, – в моя дом сте винаги добре дошли!

Ако можете, имате много общи неща с хората от този свят. За много от тях, животът е джунгла. Но не джунгла, където има много дървета и хищници, и такава гора, която може да се отсече с брадва, а хищниците да се сложат в клетка.

Джунглата, в която живеем са непроходимите дебри на нашите проблеми, разбити сърца и празни портфейли. Нашите джунгли са заобиколени от болнични стени, оградени са с бракоразводни процеси. Ние не чуваме пеенето на птици и рева на лъва, до нас достигат само гласовете на недоволни съседи и претенциите на разгневените работодатели.

Нашите хищници са нашите кредитори, а окръжаващите ни гъсталаци представляват досаждащата ни суета. За някои, вероятно много хора, надеждата се превръща в призрачно видение.

Представете си човек в сърцето на африканската джунгла, участващ в сафари. Пред него върви водач, с остро мачете, който прочиства пътя напред.

Измореният от път пътешественик отчаяно повтаря:

– Къде сме? Вие добре ли познавате пътя? Къде ме водите? Къде е пътя?

Водачът се спира, поглежда към човека и казва:

– Аз съм този път.

Ние задаваме същите въпроси и питаме Бога:

– Къде ме водиш? Къде е моя път?

А Той не дава пряк отговор, само слаби намеци и нищо повече. Щяхме ли да разберем нещата, ако Той ни бе открил всичко? Правилно ли ще оценим мястото на своето местообитание? Не, защото сме чужденци в тези джунгли. За това вместо пряк отговор, Исус ни дава много повече, Той ни предлага Себе Си.

Ще унищожи ли Той нашите джунгли? Не, растителността ще остане недокосната.

Ще изгони ли хищниците? Не опасностите все още се прокрадват зад нас.

Исус не унищожава джунглата, а ни дарява надежда, защото ни дава Себе Си. Освен това ни обещава да остане с нас до края.