Марина Петрова се прибираше  в къщи. Въпреки, че бе февруари, грееше слънце и дори вятър нямаше.

Изведнъж тя чу, че някой плаче. Огледа се и видя едно момиченце да хлипа тихичко до едно дърво.

Когато Марина приближи детето, веднага го позна. Това беше Таня. Тя живееше с родителите си в нейния вход.

„Май беше петокласничка, – помисли си Марина.- Няма значение. Какво ли е разтревожило детето?“

– Таня, какво се е случило? – попита Марина. – Да не те е нагрубил някой или лошо да се е отнесъл с теб?

Момичето вдигна изпълнените си със сълзи очи и тъжно каза:

– Аз не съм нужна на никой! Защо да живея тогава?

Марина не на шега се изплаши. Та това беше дете. Какви страшни мисли се въртяха в главата му.

– Но какво се е случило? Защо си толкова разстроена?

Таня се успокои и започна да разказва:

– Нали знаете, че в училище близо до входа се поставя огромна пощенска кутия. Там всички пуска своите валентинки. В края на деня кутията се отваря, а валентинките се разнасят по класовете, – тук гласът на момичето замря и очите ѝ му се напълниха отново със сълзи. – Всеки се радва, когато получи валентинка, гордее се с нея…….И аз искам да бъда любима на някого ….

И Таня отново се разплака.

Марина прегърна детето и се опита да го успокои:

– А може би там, на дъното на кутията има още валентинки, които ще раздадат утре.

Таня  изгледа иронично Петрова:

– Та и вие знаете …… втори път кутията не се отваря.

Петрова изпрати Таня до вратата на апартамента и се усмихна:

– Утре ще видим, възможно е наистина да е останало нещо на дъното и да не са го забелязали.

Таня надигна рамене и се прибра.

Марина бързо хукна към магазините. Накупи 50, а може да бяха и повече, валентинки и се прибра.

Не посмя да накара синовете си или мъжът ѝ да ги попълнят, защото можеха да я издадат и да помрачат радостта, която бе намислила да достави.

След това седна и написа валентинки не само за Таня, но и за други деца, които вероятно не бяха получили нищо.

На другия ден в коридорите бе настъпило оживление. Таня притискаше до гърдите си получените валентинки и крещеше от радост. Други край нея, които също не бяха получили вчерашния ден нищо, с интерес оглеждаха валентинките си, а по лицата им грееха усмивки.

А колко много деца и младежи в други училища не бяха получили потвърждение, че са обичани….

Петров беше генерален директор в една водеща компания. Една вечер на младежко парти неговата 17-годишна дъщеря бе забременяла.

Родителите ѝ настояха:

– Кой е бащата на детето, кажи ни Милена.

Момичето мълчеше и не издаваше името на младежа. Изглежда и тя се чувстваше виновна за случилото се.

Минаха три месеца, на Милена още не ѝ личеше бременността.

Един ден пред дома ѝ спря стар прашен камион. По това време Петров пиеше чай на двора. Той видя как от камиона се измъкна непознат младеж.

Младото момче приближи Петров и каза:

– Здравейте! Аз съм Марин. Вие ли сте бащата на Милена.

– Да. Вие при нея ли идвате?

– Не, дойдох да поговоря с вас.

– Заповядайте седнете, – покани го Петров.

И младежът започна да разказва:
– Скоро навърших 18 години и се дипломирах. Учех в близката гимназия. Вижте, аз не съм от много умните, за това не ме очаква безпроблемно и успешно бъдеще.

Петров започна да усеща накъде клони младият човек и смръщи вежди.

– Вярно ли е, че Милена е бременна? – попита Марин.

– Да, – отговори Петров.

– Аз съм бащата на бебето, – малко смутено призна младежът.

– И какво смятате да правите по-нататък? – погледна го с укор Петров.

Марин пое дълбоко въздух и продължи да говори.

– Ще бъда със вас напълно откровен. Аз не обичам дъщеря ви. Направих грешка, не трябваше да отивам толкова далече. Нямам пари, но знам, че вие ръководите голяма фирма. Бихте ли ме взели при вас на работа, за да се запази детето и да стана достоен за него баща?

Петров бе изненадан от предложението, но кимна с глава.

– Относно работата, мога да ви помогна, но мисля, че е много грубо и безсъвестно да дойдете при мен и да ми кажете, че не обичате дъщеря ми. Отгоре на всичко искате да ви приема на работа в компанията.

– Мислех, че така ще бъде добре за всички, а и това е една добра възможност да се запази детето, – каза младежът.

– Ела утре в 9 сутринта, – каза Петров. – Ще ви чакам.

– Добре, – бързо каза младежът.

Петров усети в гласа на Марин облекчение.

– Тогава до утре.

Минаха 12 години от тогава. Този младеж, възмъжа и ръководи едни от най-добрите магазини във фирмата. Петров не съжаляваше, че го взе на работа.

Сега младите имат две прекрасни деца. Марин като баща, много помага на съпругата си за отглеждането на децата. Той направи всичко, за да стане достоен баща. Изпълняваше всичките си задължения в семейството и на работата си.

– Не са много младежи, които биха постъпили като него, в такава ситуация, – казваше често след това Петров.

Майката подреждаше книгите в библиотеката, а малката ѝ дъщеря извади една голяма Библия и започна да я прелиства. като търсеше в нея картинки.

– Остави книгата на мястото, – каза майката. – Това е Божия книга, не я пипай.

Тези думи пробудиха в момиченцето голям интерес към книгата и на другия ден то пак я извади.

– Казах ти, че това е Божия книги, – скара се майката.

– Мамо, щом изобщо не четеш тази книга, защо не я върнеш на Бога? – попита момиченцето.

Библията ни казва как и в какво да вярваме. Открива ни същността на Бога. Това е Книга, която е висш Божий авторитет за живота на хората.

Нужно е да познаваш Библията, за да имаш богат, духовен и изпълнен със смисъл живот. Думите в тази Книга запълват празнините, прекарват мост над бездната, превръщат бледите краски на живота ни в блестящи скъпоценни камъни.

Библията говори с прости думи, разбираеми дори от дете, а в същото време е изпълнена с такъв дълбок смисъл, че и най-големият човешки ум не може да достигне до дълбочината ѝ.

Обръщайте се към Библията по всички ваши въпроси. На нейните страници, вие ще намерите правилните отговори.

Държите ли в библиотеката си Библия, която никога не отваряте? Тогава последвайте съвета на детето, дайте я на Бога, за да я получи някой, който ще я чете.

Агата Кристи е израснала в богато семейство. Майка ѝ забранила на детегледачката да учи малката Кристи да чете, защото не искала дъщеря ѝ да чете книги, които не са за възрастта ѝ.

Когато Агата Кристи станала на шест години, детегледачката ѝ отишла при майка ѝ и казала:
– Госпожо, извинете ме, но ще ви разочаровам. Агата се е научила да чете.

Кристи е разказвала в мемоарите си, как в детството е играела с въображаемо коте. Тя измисляла сюжети и истории за него, придавала фантастични характеристики на героя си, а детегледачката стояла до нея и плетяла чорапи.

Такива фантазии, които имат децата, при възрастните вече ги няма. Рационалният ум убива творческите сили, уменията и способности.

Логиката и рационалното зърно в детето са специални.

Понякога като погледнем децата си, имаме чувство, че са се „отнесли“ нанякъде. Но именно в този момент те преработват получената информация интензивно.

За това е необходимо да дадем на децата си поне 2-3 свободни часа на ден, когато те могат да фантазират, измислят, ….

Не едно дете се е тръшкало в къщи, викало и плакало е: „Всички имат …., само аз нямам“.

Рекламата и модата са социална епидемия. Те са като вируси, от тях не можеш да изолираш детето си. За да запазите детето си от опасното влияние е необходимо да приложите твърдите си принципи, които сте си изградили за себе си.

Ако вие сте против нещо, което иска вашето дете, спрете това още от началото, но ако разберете, че детето ви е право, а вие сте сбъркали, кажете му.

Ако вие признаете грешката си, ще направите крачка напред.