Ирина спеше по шест часа на ден, понякога и по пет. Сутрин се събуждаше, набързо глътваше по едно кафе и така караше до вечерта.

Друга на нейно място отдавна би си помислила:

„Май нещо не правя живота си, както трябва. Трябва да сменя ритъма на ежедневието си“.

Ирина всеки ден не бе имала достатъчно сън, но това не я смущаваше. Тя отдавна се бе отучила да мисли по този въпрос.

Когато на Ирина и се случеше някой и друг свободен час, тя изпиваше още някоя ободряваща напитка, след което гледаше телевизия, сърфираше из интернет или се взираше с опулила очи в стената пред себе си, а в главата ѝ се гонеха неприятни мисли.

От страни изглеждаше, че излизането от този порочен кръг е много лесно.

Не веднъж приятелката ѝ Боряна я съветваше:

– Просто трябва да си легнеш навреме, нищо повече. Няколко дена осемчасов сън и ще станеш неузнаваема. Ще бъдеш по-спокойна и добра, ще престане да се караш с хората и във всичко ще успяваш.

Но за да танцува в такъв ритъм на „валса“, Ирина трябваше да е свършила всичко навреме за съответния ден, а за това се изискваше да положи непоносимо волево усилие. А на такова усилие, сънливата Ирина не бе способна.

Гено, колега от работата ѝ, често я мъмреше:

– Щом си недоспала ти ежедневно ще губи няколко часа за различен род глупости. И поради тези изгубени часове, ще лягаш не навреме, а няколко часа по-късно.

Зорка, която се месеше навсякъде и даваше постоянно съвети, дори и когато не са ѝ ги искали казваше:

– В шест часа сутринта, искаш или не искаш, недоспала трябва да станеш. И какво правиш на работното си място? Подремваш за минута или две. Каква работа ще свършиш тогава?

Ирина огорчена хвърляше по един съкрушителен поглед на съветниците си.

А през това време си мечтаеше:

„Ех да можех да се махна по-далече от тия, на друго работно място, където дават и повече пари ….“

Но всичко това си оставаше мечта, тъй като навиците ѝ си оставаха непроменени.

Александър имаше красиво и дълго име, но за беда тялото му бе силно деформирано.

Походката му отстрани изглеждаше подскачаща. Колко пъти деца вървяха след него и го имитираха, а след това се заливаха от смях.

Често след себе си Александър чуваше обиди и присмехи:

– Ей, урод такъв, кой те е пуснал тук!

– Гледай, колко е смахнат този, направо да си паднеш от смях …

– Какво грозно дете, защо не са го уморили веднага след раждането му!

– Това и на човек не прилича! Ей от Марс ли си паднал?!

– На тоя му липсва нещо, за това е тръгнал да си го търси …

Александър ги слушаше, но им отговаряше с усмивка и им казваше:

– Здравейте! Бъдете здрави! Нека денят ви бъде благословен.

Зад него децата се кривиха, плезеха и въртяха ръце, все едно казваха: „Този е луд за връзване…“

Никола за разлика от другите деца го съжаляваше. Сърцето му не даваше да се подиграва на това недъгаво момче. Той често го придружаваше, когато го видеше навън и възмутено гонеше присмехулниците:

– Как не ви е срам, да му си присмивате? – питаше ги Никола. – Ако вие бяхте на негово място, как щяхте да се чувствате, ако така се отнасяха със вас?

Някой от децата гузно навеждаха глави и бягаха, но други продължаваха да сочат с пръст Александър и да му се присмиват.

Веднъж Никола го попита:

– Сашо, как можеш да им се усмихваш и да им пожелаваш здраве на тия? Нима не им се сърдиш, когато те обиждат и подиграват?

Александър го погледна кротко и му отговори:

– Когато съм на пазара, мога да похарча само толкова, колкото имам в портфейла си.

– Но какво общо има това с тяхното отношение към теб? – прекъсна го бързо Никола.

– Същото е и при общението с хората, – засмя се Александър. – Аз мога да изявя към другите само това, с което е изпълнена моята душа.

Сърце изпълнено с любов, може да дарява другите само с любов, защото за друго там няма място.

Симеон бе отзивчив човек, често помагаше на другите. Но започнеше ли някой да го хвали, размахваше ръце и сменяше веднага темата.

Той имаше един много добър приятел, Тодор Стилянов, който работеше като психиатър.

Двамата често се виждаха и обменяха мисли и знания.

В края на декември, в един мразовит ден, двамата седяха в едно кафене и отново говореха по въпроси, които ги вълнуваха.

– Когато наближи Рождество, – каза Симеон, – си мисля за множеството хора, които са самотни и отрудени по това време.

– Около празника има голям наплив на пациенти, – засмя се Тодор, – В тези празнични дни, те най-силно усещат самотата и че са отхвърлени.

– Именно на Рождество Бог ни напомня, че не сме сами, – въодушевено започна Симеон. – В живота, смъртта и възкресението на Исус, Бог ни показа любов и помирение, спасява ни от самотата и празнотата вътре в нас.

– Да, – въздъхна Тодор, – Ние не сме сами. Бог слезе от небето, за да ни разкрие любовта си към нас.

– През тези Рождественски дни можем да сме сигурни, – каза Симеон, – че Исус е близо. Той идва при нас и ни носи надежда. Прощава греховете ни, укрепва нашата вяра и изцелява духовните ни рани.

– Той е готов да изяви Своята милост, – тъжно поклати глава Тодор, – само чака нашето разрешение, да се намеси.

– Рождественската вест не се е изменила през последните две хиляди и повече години, – Симеон възторжено ръкомахаше с ръце. – Празникът ни напомня, че не сме сами.

– Много пъти съм казвал на пациентите си: „Ак се чувстваш сам на Рождество, покани Христос у дома си и отвори сърцето си за Него, – сподели Тодор.

– В тези дни около Рождество търся някой, който се чувства изоставен, отхвърлен и самотен, и се старая да проявя внимание и любов към него, – каза Симеон. – В такива моменти се чувствам удовлетворен, защото съм бил полезен ….

Двамата приятели още дълго говореха за взаимоотношенията между хората и за възможностите, които пропускаме да дарим някого с капчица любов….

Дядо Иван бе на 75 години. Той си бръсне главата, но си оставяше брада. Обичаше да живее на село, защото там бяха приятелите и познатите му.

Обикновено се носи из гората на велосипед, „търсейки най-краткия път“ до съседното село, преметнал на рамо чанта с противогаз.

Когато го видеха дошли от далече, за да берат горски плодове и гъби, се стряскаха и направо се парализират от ужас, но тези, които го знаеха само отскачат настрани. Иван им сигнализира със самоделно направен клаксон и се смее от сърце.

Но старецът си имаше една интересна особеност, така нареченият синдром на Плюшкин. Този навик трудно можеш да изкорени от него.

Той бе от множеството деца, които бяха преживели глада и студа на войната, за това не би трябвало човек да се изненадва на тази му привичка, да събира всичко старо и износено.

Това се отнасяше и за чорапите. Дядо Иван ги переше многократно, шиеше ги и им слагаше кръпки, но не се разделяше с тях.

Внучката му Наталия, красива млада жена, често го хокаше:

– Дядо, изхвърли тези стари чорапи, станали са кръпка до кръпка. Ще ти купя нови.

На което старецът се мръщеше и опъваше:

– Да, да само да си посмяла! …..Ще ги понося още малко.

Наталия бе разбрала, че дядо ѝ няма да я послуша, за това тя реши да изхитрува.

Купи му нови чорапи. Издебна дядо си, когато отиде в градината да копае, влезе в стаята, изхвърли старите чорапи и на тяхно място постави новите.

В края на деня Иван реши да се преобуе. Взе новите чорапи и дълго ги оглежда. Замисли се.

„Край, – помисли си Наталия, – сега ще ме хване и кой знае колко много ще се сърди и мърмори“.

Но не! След като продължително време дядо Иван въртя чорапите в ръцете си, вдигна глава, погледна внучката си и каза озадачен:

– Наталка, виж колко добре съм ги зашил, като нови са….

Нелепо е, когато двама са готови да създадат семейство, но преживявайки криза, се разделят. Ето ви един прекрасен случай отразяващ това.

Това бе един вълнуващ и дългоочакван ден.

Много музика, цветя, богата трапеза и усмихнати хора. Танците не спираха, шампанското се лееше, ….

След сватбената церемония Краси се усамоти в Надя в определената им за това стая в бащиния му дом.

Младоженецът бързаше да пристъпи към дългоочакваната брачна нощ. Другото за него не бе толкова важно, дори и преброяването на парите събрани на сватбата.

Но Надя имаше други планове. Тя бе получила много съобщения с поздравления и искаше на всичките да им отговори.

Краси, не издържаше безкрайното бавене на Надя пред смартфона ѝ.

– Какво толкова интересно има там? – попита обезкуражен той. – Мила, не е ли време да оставиш вече смартфона си? Това е първата ни брачна нощ.

Надя се обиди.

– Хората са ме уважили, – ядоса се тя. – Нима сега трябва да ги пренебрегна?

Краси се намръщи, но се въздържа от по-бурно изразяване на емоциите и спокойно попита:

– Кое е по-важно за теб аз или приятелите ти, с които си пишеш?

– Разбира се, че приятелите, – троснато отговори Надя, без да се замисли.

Нейният поглед бе вперен в малкия екран. След всяко прочетено поздравление по лицето и плъзваше лека усмивка, а след това започваше да пише отново.

Краси загуби празничното си настроение. Той бе отчаян. Чувстваше пренебрегнат и отхвърлен. Не радост, а мъка изпълни сърцето му.

– Тогава по-добре е да се разведем, – предложи Краси.

Надя вдигна рамене, като продължи да чете и отговаря …..

Работата стигна до съда, където се опитаха да ги помирят, но Краси се разкрещя:

– Нейните приятели са по-важни от мен, тогава нека си живее с тях.

Така първата брачна нощ стана последна.

Младите хора трябва отговорно и внимателно да се отнася към брака си и бъдещи взаимоотношения в него.

Главната причина за разводите, особено ранните, са в резултат от лекомисленото отношение към създаване на семейство.