Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Когато хората очакваха зимата да си отиде, тя с невероятна сила изяви присъствието си.

Силният вятър, ниските температури и силния снеговалеж не попречиха на Атанас и Жеко да се съберат край запалената печка и да говорят на воля за всичко, което ги бе развълнувало или им дошло на ум.

Те бяха стари приятели с младежки дух.

– Популярността и похвалите често са по-опасни за християнина от преследването му, – констатира Атанас.

– Те могат да го откъсне от Бога и той да не осъзнае това, – добави Жеко.

– В същото време такъв се превръща  в човек, който е „възлюбил славата човешка повече от Божията слава“, – уточни Атанас.

– За съжаление, когато всичко в живота е благополучно, губим ясния поглед върху нещата, – поклати глава Жеко.

– Но ние трябва да подражаваме на апостол Павел, – наблегна Жеко, – който „се научи да бъде доволен“ във всяка ситуация.

– Нужно е да имаме желание да угаждаме на Христос, – каза Атанас. – И тогава, каквото и да ни се случи, ние ще знаем, че Го е допуснал  за нашето вразумяване и растеж в служението.

– Трябва да знаем едно, – вдигна пръст нагоре Жеко наставнически,  – всички обстоятелства независимо дали са благоприятни или неприятни за нас, добиват нов смисъл в Неговото присъствие.

– Трябва да се молим Бог да ни помага, – разпери ръце Атанас, – да не се притесняваме за това, което вършат другите хора и да бъдем доволни от всичко, което Той ни изпраща.

– Не трябва да се боим, – заключи Жеко, – защото за утрешния ден, Бог вече се е погрижил.

И двамата старци, се загледаха през заскрежения прозорец, където снегът продължаваше да вали.

Това бе един малък град. Той имаше своите особености, не само в начина на изграждане на сградите, но и в общението между самите хора.

Повечето смятаха, че в него не се случва нищо интересно, но дали бе наистина така?

Мълвата за поредния скандал и препирня се разпространяваше мълниеносно. Коментарите не бяха единодушни, всеки имаше своето „за“ или „против“ подплатено със солидни аргументи.

Сашо Мерака, така го знаеха всички, бе истински предприемач. Той успяваше от нищо да направи нещо. Така бе натрупал доста капитал.

Един ден Сашо реши:

– Ще отворя бар в нашия град.

Градът се нуждаеше от малко разнообразие и всички приветстваха начинанието, особено мъжете.

Но Сашо избра неподходяща улица, на която да изгради своя обект.

Нима всички улици не са еднакво достъпни за такава цел? Не, разбира се! На тази улица се намираше местната църква.

Църковното ръководство не бе съгласно с това начинание и на всяко богослужение пастирът приканваше християните:

– Молете се, Бог да вразуми този незнаещ какво прави бизнесмен ….

И все пак барът бе построен.

Един ден преди откриването му се разрази силна буря. Светкавица удари зданието на бара и той изгоря целия.

Членовете на църквата се зарадваха, но това не бе задълго.

Сашо се закани:

– Няма да оставя нещата така. Ще си получите заслуженото.

Той призова църковното настоятелство на съд и поиска обезщетение за нанесените му щети.

На делото Сашо размахваше ръце и гневно крещеше:

– Те с техните молитви, предизвикаха, бурята и светкавицата, която унищожи бара ми. Трябва незабавно да заплатят щетите ми.

Пастирят на църквата обясняваше:

– Да ние не искахме на нашата улица този бар, но какво можем да направим, ние сме хора. Не можем да контролираме нито бурята, нито къде да падне светкавица …..

Съдията изслуша внимателно и двете страни и отбеляза:

– Още не знам каква присъда да дам, но от това, което представиха обвинителят и обвиняемите стигнах до извода, че собственикът на бара вярва в силата на молитвата, а хората от църквата със своя пастир, странно защо, не вярват в това…..

Здравка бе крайно притеснена от множеството проблеми, които изглежда я бяха избрали за мишена. Нямаше мир в душата ѝ.

Един есенен ден тя се разхождаше край лозята и бе изненадана от занемарения им вид.

– Богатата маса от листа покрива лозята, – каза си тя, – но земята е изоставена. Всичко е обрасло със плевели. Цялото място има печален вид и се е превърнало в пустош.

Докато Здравка седеше там, потънала в нерадостните си мисли, които не ѝ даваха покой, Небесният Земеделец ѝ прошепна:

– Обично мое дете, ти се чудиш на множеството изпитания, които са те обезпокоили в живота? Погледни на лозята и приеми поучението.

Листата зашумяха в синхрон с вятърът, който търсеше пролуки и се провираше между тях.

– Лозята ще престанат да се очистват, – продължи Земеделецът, – подрязва, окопава и да се събират узрелите плодове, когато вече нищо не се очаква от тях, особено през студеното време.

Здравка въздъхна.

– Лозето е оставено само на себе си, защото времето да дава плод е минало и всяка по-нататъшна работа ще е загубено време, – добави Земеделецът.

Здравка трепна.

– Състоянието, освободено от страдание е едно безполезно съществуване. Искаш ли да престана да те очиствам? – Попита я Земеделецът.

Утешеното сърце на Здравка възкликна:

– Не!

А вятърът тихо запя:

– Сърцето си отвори за Христос и изгони страха от хората. Ти имаш Спасител, който зае мястото на Кръста.

Зимен ден, но без сняг. Забулено с облаци небе без капка дъжд. Само голите дървета и студеният вятър напомняха, че зимата властва макар и не с пълната си сила.

Въпреки това радост и копнеж сгряваха сърцата на хората, които излизаха от поредното богослужения в неделя. Всички бяха насърчени от неделната проповед.

Симо, Жана, Алекс и Мими след богослужението запалено коментираха доста интересна тема. Тя бе свързана с призива от амвона за по-активно участие в благовестието.

– Забележете, – каза въодушевен Симо, – първите християни не са имали сгради, автомобили, телевизия, радио и интернет, но те буквално са преобразили света чрез своята проповед за Христос.

– Та те са започнали духовна революция, – подкрепи го Жана, – която е разтърсила основите на Римската империя.

– Пред лицето на противниците и непреодолимите трудности за християнина, – възторжено каза Алекс, – са запазили дръзновението и непоколебимата си вяра.

– Всеки ден са живели за Христос, въпреки че били отхвърляни от езичниците, живеещи край тях. – допълни Мими.

– Със радост са претърпявали презрение, гонение и даже смърт за Христос, – отбеляза Симо.

– Но как са успели? – зачуди се Алекс. – Какъв е бил техният таен секрет?

– Библията ясно говори за причината на техния успех: „Всички бяха изпълнени със Святия Дух“, – уточни Жана.

– Святият Дъх е променил живота на първите християни и на всеки, когото срещнеха, – подчерта Мими. – Тяхната любов, правдивост и чистота, правеха незаличимо впечатление.

– Тогава, какво ни пречи да „обърнем“ този свят за Христос? – извика Симо.