Война, безпощадна и унищожителна. Безброй жертви и невинни убити. Страшна кървава мелачка, която унищожава всичко човешко у хората. Навсякъде страх, глад и разруха.

Наближаваше Рождество. Вечерта на фронтовата линия бе необичайно тихо. Снегът падаше и покриваше всичко с бялата си пелена. Студът немилостиво проникваше през дрехите, а вятърът не прощаваше на всяка открита част от тялото на войниците.

Мислите на хората, които снегът бавно затрупваше в окопа, бяха далече. Те виждаха трапези отрупани празнично и множество усмивки на близки, приятели и любими.

Изведнъж тишината бе нарушена. Млад мъж запя:

Тиха нощ, свята нощ
Цяла земя е в тишина….

Почнаха да се прибавят и други гласове, докато песента обхвана целият окоп.

От другата страна на фронта се долавяше същата мелодия, но с непознати думи. Техните противници също пееха „Тиха нощ“, но на родния си език.

Всички си мислеха за Княза на мира, който се бе явил на света в тази нощ.

Колко много са се изменили хората. Хубаво би било, ако можехме да пеем заедно за „Младенеца в яслите“. Тогава земята би заприличала на Небето.

Когато Христос е наблизо, всички междуособици престават и настъпва мир. Нощта отстъпва пред сиянието  на този, Който дойде на земята, за да поеме наказанието идващо от нашия грях и да ни даде вечен живот.

Сега светът е опорочен и подтискащ, но ние повярвалите в изкупителното дело на Христос, можем да се наслаждаваме на Неговия мир в сърцата си.

Но трябва да помислим и за тези, които не познават нашия Спасител. Да им помогнем да познаят Истината, за да бъдат освободени от оковите на греха.

Захладня и беше облачно, но това не попречи на Калин, Делян и Самуил, пастири на местни църкви да се срещнат и да поговорят за състоянието на църквите, за които отговаряха.

– Това, което управлява църква, , – започна Калин, – е от решаващо значение, защото влияе на всичко, което се прави в нея. В крайна сметка, то въздейства, както върху здравето, така и върху растежът в събранието.

–  Колкото и да обичаме да казваме, че Исус управлява църквата,  – засмя се Делян, – реалността е, че църквата е партньорство. Бог се радва на човешкото взаимодействие, но Той е в контрол на нещата.

– Малките църкви почти винаги се управляват или контролират от един човек, – отбеляза Самуил, –  Рядко това е здравословно, но почти винаги е пречка за растежа.

– Отговорността на пастора е да ръководи църквата, а не да я управлява, – наблегна Делян.

– Писанията ясно показват, че ролята на църковен водач е да подготви хората да вършат делото на служението,  – уточни Калин, – в което всеки действа според дарбата си.

– Църквите, задвижвани от една личност, обикновено са по-големи и по-ефективни при достигане до хората, – констатира Самуил.

– Това е така, защото църковният лидер действа като магнит, привличайки персонал, доброволци и нови хора в църквата, – вдигна рамене и разпери ръце Калин.

– Лошото е, че двигателят на растежа и лоялността в църквата се приписват на водещия лидер, а това е ахилесовата пета, – поклати глава Самуил.

– Никоя личност не трябва да се конкурира с тази на Христос в църквата, – заяви категорично Делян.

– Бог може да използва човек, за да води хората, но целта на лидера винаги трябва да бъде една, да насочва хората към Христос, – подчерта Калин.

– Църквите, които допускат доминирането на дневния ред, обикновено привличат подобни хора, които са заинтересовани от въпросната кауза, но не и от самото Евангелие, – изтъкна Самуил.

– Забелязали ли сте, че ако само малка част от църквата се разраства, а църквата като цяло изостава от ръста на населението,  църквата се борят просто да остане жива, – подчерта Делян.

– Мисля, че единният добър начин за ръководене на една църква е следния: Основната мисията, завещана ни от Христос, да задейства всичко, което се прави в нея, – отбеляза Калин.

– Съгласен съм,  – изтъкна Самуил, – че мисионерските църкви са най-добрите, защото истинската мисия на църквата е от 2000 години насам и ще издържи, докато Христос се яви отново. Ако това не ни мотивира, няма да имаме нищо.

Тримата мъже вървяха дълго по павираната пътека в парка и разменяха опит и мисли. Всеки от тях бе поверил сърцето си на Господа и се стараеше да опази това, което Бог му беше поверил и не само да го опази, но и да го разшири, следвайки правилните мотиви.

Захари живееше в едно глухо и забутано село. Той служеше в малката местна църква. Хората бяха малко, но Захари бе ревностен в Божието дело.

На другия ден нямаше богослужение и за това Захари реши:

– Тази нощ ще прекарам в молитва и четене на Словото.

Но изведнъж на вратата се почука. Захари отвори и видя непознат човек, който му се усмихна и кротко каза:

– Мога ли да пренощувам у вас?

„Няма да мога да се помоля, както бях решил, – съжали в мислите си Захари, но в него възникна и съмнение, – Нима Бог не иска да се отдам тази нощ на молитва?“

Без да осъзнава, позволи безумието да го покори и отговори на странника:

– Идете при съседа ми дядо Петко, вярвам, че ще ви приеме, за съжаление ….. днес аз съм зает и….

Човекът не каза нищо. Наведе глава и се отправи към комшията.

Захари застана на колене и самоотвержено се зае с това, което бе си предначертал.

Цяла нощ се опитваше да се моли, но молитвата му не спореше. Пред очите му се явяваше човекът, който потропа на вратата му и той пак чуваше думите му, с които го питаше, дали може да пренощува у него.

Това беше мъчителна и тежка нощ.

Захари имаше молитвена страст, но без любов. Обикновено си се представяше стоящ на „молитвената планина“. Но дали това бе достатъчно?

Тази нощ Захари разбра нещо много важно, което силно го разтърси.

– Не приех непознатия, отказвайки му подслон, – плачеше на колене свещеникът. – Не зачетох не само гостоприемството, но осуетих и едно „общение с любов“.

Хубав летен ден изпълнен с хубави очаквания и мечти. Неделите обикновено са точно такива.

Когато влизаха в църквата възрастна жена погали малката Нина по главата и ѝ подаде две монети по един лев. Момичето благодари и ги пъхна в джоба си.

Днес свещеникът поучаваше дошлите на неделното богослужение:

– Никой не трябва да се явява пред Господа с празни ръце. Отделяйте това, което имате на сърце от всичките си доходи. Християнинът трябва да жертва за Божията работа, доколкото се чувства отговорен за разпространението на Евангелието по целия свят …. Божието дело е по Неговата воля и никога няма да понесете недостиг в материално отношение.

Нина се замечта: „Ето сега мога да направя това, което днес ни учи свещеникът. Едната монета, която ми подари възрастната жена ще даря на Бога за делото Му, а с другата ще си купя сладолед“.

По време на събирането на даренията, Нина бръкна в джоба си, но там имаше само една монета. Тя трепна:

– Сигурно другата съм я загубила, когато излязох за малко навън. Е, няма нищо, нали е останала поне едната, – успокои се малкото момиче.

Когато се прибраха в къщи Нина сподели с майка си:

– Мамо, аз исках да дам за Божието дело, но загубих Божията монета.

– Каква монета? – неразбиращо попита майка ѝ.

– Нали си спомняш, че на вратата, че една възрастна жена ми даде нещо. Това бяха две монети по един лев. И аз реших едната да дам за Божието дело, както ни учеше днес свещеникът, но когато минаха с кофичките за дарението, разбрах, че съм загубила едната. И си казах, че тя е била Божията.

Майката се усмихна:

– Много християни постъпват като теб. Ако приходът им намалее, орязват това, което са обещали на Бога.

– Да, но.. – смънка Нина.

– Лесно е да загубиш Божиите пари, а не своите, но  осъзнаваме ли, че всичките пари са Божии?! Важното е за какво ги изразходваме.

Нина наведе глава, извади останалата монета и я подаде на майка си:

– Взе ми я и я пусни следващия път, когато отиваме на църква, за Божието дело. Давам ти я, за да не я загубя и нея.

Група младежи се смееха и се радваха на хубавото време. Деца тичаха и крещяха наоколо, гонейки една топка.

А Въльо седеше на една от пейките пред блока. Мрачното му лице излъчваше тъга и подтиснатост. Сякаш старостта му бе отнела чувството за задоволство и удовлетворение. Той отдавна бе престанал да се радва на живота.

До него приближи Добри и го поздрави:

– Здравей, приятел! Днес май пак не си на кеф?

– На какво да се радва днес човек? – измърмори Въльо. – Пенсията малка, увеличават цените …..

– Нали сме християни, – каза утешително Добри, – би трябвало да се радваме, че имената ни са записани на Небето.

– Да се радват тези, които служат в църквата. Тях това ги удовлетворява и стимулира, – отбеляза Въльо.

– Мислиш ли, че това е достатъчно?

– Че какво друго?

– Бих казал: „Не се радвайте на успехите си в служението, а на това, че имате добри взаимоотношения с Бога“.

– Но те нали за това се радват, – възрази Въльо, – че Бог ги използва в делото си.

– Помисли си, – каза Добри, – ако човек е близък с Господа, а не само спасен, в каквито и обстоятелства да се окаже, с каквото и да се сблъска, Христос чрез него ще излива реки на жива вода, макар самият индивид да не знае накъде текат те.

– Днес за хората съдят по тяхната ефективност, – подчерта Въльо.

– Ако се разсъждава така, – засмя се Добро, – то Исус би бил един от най-големите неудачници.

– Защо?

– Пътеводната звезда на християнина е Самият Бог, а не някаква си там субективност.

– Че какво лошо има в това да правим нещо за Бога?

– Същността, най-главното е, какво Той прави чрез нас, а не какво правим ние за Него.

– И в крайна сметка какво излиза? – попита Въльо недоумяващо.

– На първо място трябва да търсим близко общение с Бога, а Той ще ни води какво, къде и как да направим, – заключи Добри и си тръгна.

Въльо още дълго стоя на пейката, но мрачния вид на лицето му бе изчезнал. В него се бе породило желание за по-близко общение с Отца.

Нещо което бе имал на младини, но бе загърбил, поради тичане за вършене на повече дейности в името на Бога, с една единствена цел да се почувства нужен и необходим, но всичко това го бе довело до неудовлетвореността му  днес.