Стояха пред нея и я оглеждаха. Нищо не подсказваше, че това може да се движи, още по-малко да те пренесе в някое друго измерение.

– Приятелят ми се качи на това чудо, натисна лоста и се изпари пред очите ми. Скоро машината се върна сама, но приятелят ми го нямаше, само парцали от дрехите му, опръскани с кръв, бяха останали на седалката, – каза Давидов, възрастен човек, с побелели коси и немощни крака.

– И повече не видяхте приятеля си? – попита плахо Лили, момиче с рижа коса и много лунички около носа.

– Не! – отговори Давидов.

Възцари се гробно мълчание.

Днес тя с двамата си приятели Андрей и Христо, посетиха загадъчния мъж, който живееше в една изоставена къща на тяхната улица. Дворът пред къщата беше обрасъл с треволяк и бурени, дори пътеката, водеща до входната вратата бе покрита с буйна и висока трева.

– А вие след това имахте ли смелост да я изпробвате? – набра смелост да се обади Христо.

– Да, – каза смутено мъжът, – но на малки разстояния, не повече от 4-5 години назад в миналото и 3-4 напред в бъдещето. Боях се от последствията, които можеха да доведат това мое пътуване във времето. Не ми липсва приключенски дух, но всичко това ми идваше много. Бях решил да я унищожа.

– Да я унищожите? – извика Андрей. – Защо?

– Видях какво се случи с моя приятел….

– Но причината за неговото изчезване може да е нещастен случай, – прекъсна го Христо.

– А защо не я покажете на другите хора? – попита Лили.

– Ако можехме да пътуваме назад  в миналото си и да поправяме грешките си, това няма ли да ни направи по-безотговорни? – възрастният човек се задъха.

– Но ако тази машина се употребява само за добри дела, защо трябва да се унищожава? – обади се Андрей.

– Ами ако се подам на изкушението, не само да се върна в миналото да поправя грешката си, но и да си отмъстя на някого, – примижа от ужас Лили.

– Или да отидеш в бъдещето и да откраднеш някое изобретение, за да подобриш настоящето, – засмя се Христо.

– Но ние не знаем за добро или зло ще я използват хората, – тъжно каза Андрей.

– Както виждате тази машина се е превърнало в доста тежко бреме за мен, – каза с дълбока въздишка Давидов.

Младежите прекрасно разбираха, че използването на такава машина е свързано с голяма отговорност, но съвсем не искаха тя да бъде унищожена.

– Но ако с нея може да се спаси човешки живот …., – каза Лили.

– Е, – усмихна е Давидов, – може би тогава ще се наложи да се използва.

Скоро щеше да се стъмни и младежите си тръгнаха. В сърцата им горяха какви ли не планове, за изследвания, проучвания, спасяване на хора, …. Те не знаеха, че това е първата им и последна среща с Давидов.

Скоро се чу, че някой е намерил възрастния човек мъртъв пред дома му. Казаха, че е получил инфаркт. На погребението му нямаше хора, защото той не дружеше и не контактуваше с никого, но Лили, Христо и Андрей придружиха ковчега до гробищата.

Два дена след погребението, младежите решиха да посетят изоставената къща. Изкачиха се по скърцащите стъпала и погледнаха в ъгъла, но той беше празен. Машината беше изчезнала.

В едно януарско утро Шерил Краусвел, жителка на град Дора, от щата Алабама, забелязала, че нощно време хулигани хвърляли по дървото, разтящо край дома ѝ рула тоалетна хартия.
Разбира се, Шерил заедно със семейството си свалили „украшенията“ от дървото, но няколко къса от хартията не успели да достигнат.
Може би е трябвало да използват стълба, но на някой от семейството му дошла „блестяща идея“ да запалят хартията. Но едно от запалените парчета попаднало на тревата и тя се запалила.
За броени секунди огънят стигнал до задния двор на дома им, където се намирала бутилка с пропан …..
Когато пожарът започнал, Шерил, нейният син, майка ѝ и възрастната ѝ леля били в къщи, но успели да избягат на улицата, докато пламъкът обхванал цялото здание.
Никой от членовете на семейството не е пострадал, но от дома им останали само димящи руини.

Живели някога двама съседи. Никога не се карали, но постоянно си съперничели.
Една зима паднал дълбок сняг. Първият съсед излязъл рано сутринта с лопата в ръка, за да разчисти снега пред къщата и да направи пътечка към пътя. Погледнал в двора на съседа. Към неговия дом водела старателно почистена пътечка.
На следващата сутрин валяло отново. Първия съсед решил да излезе половин час по-рано. Погледнал към съседа, а към дома му отново води почистена пътечка.
На третия ден виелицата яко вилняла. Сняг бил се нарупал повече, отколкото в предишните дни. Излязъл първия съсед да възстанови реда в двора си на разсъмване. Погледнал в съседния двор, а там пътечката до дома на съседа стои почистена, все едно не е валял сняг.
Изненадан от това първият съсед решил да разбере, как съседа му успява да разчисти пътеката до дома си. В този ден двамата се срещнали на улицата. Като разменили няколко думи за работите си, първия съсед между другото попитал:
– Съседе, кога успяваш да почистиш снега пред дома си, сняг вали почти всеки ден?
Вторият съсед се изненадал от въпроса, но после се засмял и казал:
– Та аз никога не го чистя, просто приятели ми идват често на гости!

Тони беше от момчетата, които помагаха в църквата на свещеника, а когато нямаше служба, продаваше наркотици.

Той си имаше собствени правила, които спираха до следното ограничение: Да не продава наркотици в училище и двора на църквата.

Често си мислеше: „Зная,че Бог ме вижда, където и да се скрия. Ако продавам наротици в училище или в двора на църквата ще отида в ада“.

Така Тони тръгваше по улицата и си намираше клиенти. малките деца му даваха по два-три лева за една цигара с марихуана.

Съвестта изобщо не го изобличаваше, че върши нещо нередно.

Това беше преди пет години.

Сега Тони е на 17 години и за първи път е чист.

В миналото си е бил арестуван за притежание на наркотици и огнестрелно оръжие. В продължение на 9 месеца мина през индивидуално лечение, групова терапия и проверка за наркотици, но единствено Бог го освободи от зависимоста му към дрогата и лошия път, който бе хванал.

Той беше в църквата, но нямаше кой да му каже и упъти, за да не премине толкова зле юншеството му.

Много пъти виждаме младежи в църквата, но не знаем какво е тяхното състояние. Ако знаехме дали щяхме да им се притечем на помощ, за да се освободят от робството, в което са попаднали?

Сив едър котарак, с гъста рунтава козина се протягаше на тревата под последните слънчеви лъчи на закъснялото лято. Баба Стойна погледна Марчето и рече:

– Виждаш ли го този хубосник, нашата котка го спаси.

Момичето седнало до нея я погледна учудено:

– Как го спаси?

– Една сутрин излизам и гледам пред вратата малко котенце, – започна да си припомня баба Стойна станалото не много отдавна, – още слепичко, току що родено. Тук има една комшйска котка, тя като се окоти, разнася малките си пред вратите на хората. Дожаля ми за животинката, ама какво да го правя? Тогава снахата Димитрина каза:

– Мамо, що го не сложиш при нашата котка, нали скоро и тя се окоти.

Рангел скръцна със зъби и само измърмори:

– Няма да го приеме.

– Е, нека опита все пак, – каза Радка, на Ставри жена му.

Баба Стойна махна с ръка.

– Та взех го и го сложих при малките до нашата Писана. Стоях отстрани и гледах какво ще стане. Писана дойде до малкото, започна да го лиже и след като го „изми“, му даде да суче. Ето на, какъв красавец стана. Ама вместо да гони мишките, гони комшийските котки по дворовете, – засмя се старата жена.

– Животинка, ама и тя знае какво е милост, – добави дядо Петър, влизайки в двора. – Разбрала нашата Писана, че малкото няма закрила и кой да се грижи за него, и го приюти, а ние хората понякога сме такива зверове, че нямаме милост към никого.