Ако попитате в селото, кой е най-добрият ловец в района, ще ви кажат, че това е Васко Пушката. Той беше смел и отзивчив човек и бе съвсем млад, само на 30 години.

Когато питаха Васко:

– Ти вярващ ли си?

Той се усмихваше и казваше:

– За сега още не.

– А кога ще повярваш? – настояваха по-старите хора в селото, на които често помагаше.

– Няма да е скоро. Може би, когато остарея. Сега ми се живее, – казваше Васко и продължаваше да ходи на лов и да изпълнява ежедневните си задължения, за да изхрани семейството си.

Веднъж този страстен ловец се натъкна на следите на една ранена мечка.

Беше късна есен и земята беше покрита със сняг.

Следите на мечката водеха към скалите.

– Ще те хвана, – зарадва се Васко, – няма къде да ми избягаш.

Когато ловецът се изкачи на скалите загуби следите на мечката и започна да се оглежда.

Изведнъж разяреният звяр се нахвърли върху Васко и той инстинктивно направи крачка назад, но там имаше пропаст. Ловецът не успя да се хване за скалата и полетя надолу.

От гърдите му се изтръгна приглушен вик:

– Господи, помогни ми ….

И Васко падна по гръб на нещо гъвкаво и меко, което задържа падането му. Когато се огледа, забеляза, че на отвесната стена на скалата растеше бреза. Именно тя с клоните си го бе спасила от смърт.

От тогава Васко Пушката започна редовно да посещава селската църква.

Дамян беше беден човек. Обикновено беше облечен в парцаливи дрехи и палто покрито изцяло с кръпки. Той просеше на улицата и вземаше, каквото му дадат: изтъркани монети, смачкани или скъсани банкноти и жълти стотинки.

Дамян имаше една мечта, да си купи ново палто. Той икономисваше всяка монета, ограничавайки и без това оскъдната си храна.

И един ден събра необходимата сума.

Дамян отиде в магазина за дрехи и каза на продавача с покъртителен глас:

– Моля ви, господине, благоволете да ми продадете едно от вашите палта.

Продавачът се направи, че не го забелязва, обърна му гръб и продължи да обслужва останалите клиенти.

Наблизо стоеше човек, който бе удивен от това, което се случи на бедният човек и го попита:

– Вие не искахте продавачът да ви подари палто, а изразихте желание да го закупите на пълната му цена?

– Да, така е, – съгласи се Дамян.

– И не поискахте никаква отстъпка или намаление? – продължи изненадано да пита мъжът.

– Не, никаква, – каза просякът. – Купувам на номинална цена палто със всичките си спестявания.

– Но това е изумително, – възкликна мъжът. – Нима светът се е побъркал. Нормално е,  продавачът тича след клиентите и да ги уговаря да купят стока, дори и на кредит. Представя артикула като го обръща на всички страни, изброява достойнствата му, за да плени купувача, а този отказва.

Мъжът се намръщи и продължи:

– Тук всичко е обърнато с главата надолу. Купувачът моли да му продадат по установената цена палто и то с налични пари, а продавачът нехае и му обръща гръб. Нима е възможно такова нещо?

– Всичко е точно така, – въздъхна беднякът. – Тук няма нищо изненадващо. Наистина продавачът тича след купувачите, но аз трябва да го умолявам, защото имам само смачкани банкноти и дребни стотинки или монети с протрити и унищожени краища.

– И какво от това? Нали са пак пари? – попита мъжът.

– Тези пари много трудно ще бъдат пуснати в търговията, никой няма да ги иска. Затова продавачът ми обръща гръб и не бърза да ми продаде исканото палто.

Така и ние имаме налице Божите правила, които трябва да имаме предвид в живота си, но когато проверим как ги изпълняваме, ще открием нещо много интересно. Една от тях е изпълнена набързо, втората небрежно, третата по навик без осъзнаване, четвъртата с примеси на егоистични интереси, …

Тогава какво ще очакваме, когато почукаме на Небесните порти?

Тодор видя през прозореца приятеля си Симеон, който носеше в ръце футболна топка.

– Каква прелест! – възкликна Тодор.

Даже от 4-я етаж ясно се виждаше, че това е истинска футболна топка, каквато Тодор и Симеон бяха виждали само по телевизора по време на футболен мач.

– Явно, че ще падне голяма игра, – каза Тодор и се усмихна, но изведнъж се намръщи. – Да, но тази топка няма да е моя. Той ще я внася и изнася, когато си иска. Ще я държи под леглото си, ще я премята в ръцете си, когато пожелае и ще ѝ се радва.

Завистта ухапа като змия сърцето на Тодор. И отровата ѝ завладя разума му.

В миналото поради завист двама съседни царе започваха война и то не каква да е, а опустошителна. И в този случай едва не стана нещо подобно.

Тодор намрази Симеон. И реши категорично:

– Край на приятелството ни. Даже и ръка няма да му подам. Никога! Какво си мисли той, че като има топка, е голяма работа?!

Изведнъж на вратата се позвъни.

– Сигурно е Симеон, – каза си Тодор ядосано. – Няма така леко да ти се размине… Сега ще ти дам да се разбереш.

Отмъстителна усмивка заигра по лицето му. И с гневна походка тръгна да отваря. Тодор със замах отвори вратата и здраво стисна ръцете си зад гърба.

На прага го гледаше широко усмихнат Симеон, който му каза сърдечно:

– Честит рожден ден! Това е подарък от мен и родителите ми, – той протегна ръце и му подаде топката.

Това беше оная същата, която Тодор беше видял през прозореца, но сега, когато беше толкова близко, тя бе неустоима.

Цялата му злоба и яд се изпариха. Тодор въздъхна дълбоко, засрами се и осъзна:

„Симеон ми е най-добрият приятел и той е много по-скъп от всяка топка. От завист, каква глупост щях да направя?“

Двете момчета си подадоха ръце и излязоха заедно да изпробват подаръка.

На летището бе шумно. Хора пътуваха нанякъде. Някои от тях притичваха в последния момент и се качваха в самолета.

На Гина Сербезова и предстоеше полет. Това не би я притеснявало ако не бе подутия ѝ корем. Тя бе бременна, а пътуваше сама. Беше в последните месеци.

Може би не трябваше да пътува със самолет, но Гина реши, че така ще стане по-бързо, а и времето бе прекалено малко до срещата, която трябваше да проведе.

Сербезова се качи в самолета, настани се на седалката удобно, до колкото можеше. Погледна през илюминаторът, през който ѝ се откриваше чудна гледка. Малки и големи селища, движещи се коли и хора. Всичко това ѝ изглеждаше като умален детски театър.

Изведнъж Гина усети разкъсваща болка в тялото си.

„О, не! Не сега! Не в самолета!“ – помисли си Гина.

Това ѝ състояния много я разтревожи. Смущаваше се от хората около себе си.

„Ами ако почна да раждам“ – безпокойството ѝ растеше със всяка измината минута.

Гина се приви и изохка. Това привлече вниманието на стюардесата, която бе забелязала, още при качването, че жената е бременна.

– Лошо ли ви е? – попита обслужващата пътниците в самолета.

Когато видя пребледнялото лице на Гина, стюардесата не се поколеба нито за миг, а веднага попита пътуващите в самолета:

– Има ли в самолета лекар? Бременна жена се нуждае от помощ.

За беда такъв нямаше.

Към бремената се отправи 24 годишната Светла. Тя бе само масажистка, която в момента бе без работа.

Гина веднага бе поставена на пода на самолета. Светла коленичи до раждащата, от която изтичаше много кръв и пое бебето. До сега масажистка не бе присътвала на раждане.

Появилото се на бял свят дете, тежеше малко повече от килограм, но не дишаше.

Положението бе критично.

Светла изчисти слузта от устата на умиращото дете и му направи изкуствено дишане.

И стана чудо. Момченцето пошавна, започна да диша и тихо изплака.

Командирът на самолета, знаеше че в салона ражда жена и той държеше щурвала, сякаш ангел бе зад гърба му.

Бе поискано екстрено кацане. И когато самолетът се приземи, към него се приближи линейка. Лекарите от „Бърза помощ“ веднага отрязаха пъпната връв на момченцето и направиха всичко, което бе необходимо в случая.

Пътниците, които станаха съпричастни към станалото, за няколко минути събраха пари за бъдещите нужди на бебето. Някои от тях плачеха от умиление.

Майката и детето бяха свалени през аварийни вход, а самолетът зареди и продължи пътя си. Пътниците бяха развълнувани и още дълго време виждаха картини от случилото се пред очите си.

В един град в местната управа решиха да проведат агитационна среща, на която щеше да се говори лектор против вярата в Бога.

Времето бе хубаво и благоприятстваше събирането на повече хора. В училищата отдавна вече не се говореше за Бог, това беше тема отредена само за църквата.

Имаше много любопитни, които искаха да чуят какво ново може да им се предложи по темата, а други отидоха без да знаят защо, просто се присъединиха към тълпата.

Скоро дойде и лекторът. Солиден човек с костюм, вратовръзка, очила, които проблясваха над носа му, самоуверена походка и самонадеян поглед върху нещата.

Лекторът дълго убеждаваше хората:

– Няма Бог ……..

Говорителят вдъхновено размахваше ръце и от време на време бършеше с кърпичка изпотеното си чело.

И в края на речта си като неоспоримо доказателство на тезата си, той каза:

– Ако има Бог нека сега ме удари!

Изведнъж към лектора се затътри възрастен човек с бастун. Когато стигна важният гост старецът вдигна дървената си опора и удари говорителя по гърба.

Всички се вцепениха, а специалистът по темата „Няма Бог“  остана в шок.

Като се поокопитиха някои от хората почнаха леко да се усмихват, а други недоволно заръмжаха:

– Защо удари човека?

– Къде се намираш?

– Що за своеволие?

– Кой ти даде това право?

Лекторът притеснен гледаше старецът и му се чудеше, а след това го попита:

– Защо ме ударихте?

Възрастният човек се обърна към множеството и отговори:

– Докато слушах лекцията, Бог ми каза следното за този господин тук: „Сега той ще поиска някой да го удар. Иди при него и го удари. И аз го направих.

– Близо два часа говорене против Бога и всичко отиде нахалост и то само с един удар, – тюхкаха се организаторите.