Бяха изминали пет години, откакто Донка за първи път прекрачи прага на университета. Тя завърши с отличен успех специалността си и бе поканена да остане на работа в учебното заведение, което бе завършила.

Надежди, мечти, очаквания, всичко се бе събрало в тази покана. Очертаваше се бъдеще, за което отдавна Донка си мечтаеше.

Тези дни тя имаше проблем с една от задачите, които ѝ бе възложил един от професорите. Трябваше да предаде работата си на другия ден и нямаше никакво време да поправя грешките си.

Донка бе много напрегната и стресирана. Не виждаше изход от създалата се ситуация.

На другия ден тя трябваше да ръководи упражненията на група студенти. След занятието един от младежите я попита:

– Можете ли да ми отговорите на въпроса, колко е пет плюс две?

Въпросът ядоса Донка. Тя бе напълно сигурна че студент от четвърти курс, какъвто бе Дамян, може сам да си отговори на въпроса.

Донка се намръщи и му каза:

– Ти знаеш отговора – седем. Защо ме питаш?

Той се усмихна топло и отговори:

– Не, съвсем не исках да ви засегна или да се подигравам с вас. Според вашата математика пет плюс две е седем, но не и според Божията.

Донка се заслуша в думите на студента внимателно. Тя усещаше, че тук се крие нещо повече от проста математика.

Дамян прибра буйния си перчем и спокойно обясни:

– За Бога пет плюс две е повече от пет хиляди, защото Той може да нахрани пет хиляди души само с два хляба и пет риби.

Този оригинален отговор помогна на Донка да преодолее стреса и да се успокои. Замисли се върху казаното от Дамян и се помоли:

– Господи, моля Те помогни ми.

За нейна изненада професорът разбра затрудненията ѝ и даде на Донка още една седмица отсрочка.

„Да, Бог е с нас, – каза си Донка, – Той винаги е с нас и ни дава надежда и мир. За Бога няма нищо невъзможно“.

Радостни сълзи заляха бузите ѝ. Тя не беше сама, Бог нямаше да я изостави. В кавито и обстоятелства да се намираше, тя можеше да очаква помощ единствено Него.

Павлов беше началник ОТКК. Трябваше да се яви пред Христов, от когото мнозина трепереха. Павлов изтръпна.

– Щом трябва да се явя незабавно, не е да си поприказваме само и да ме черпи едно кафе.

Когато Павлов отиде, Христов го покани вежливо да влезе, дори му отвори вратата.

– Как можахте да позволите, господин Павлов, да се дадат на болницата кислородни бутилки, на които вентилите изпускат?

Мъмренето бе кратко, но не бе приятно.

Последва заповед:

– Веднага да се реши проблема и ми докладвайте.

Павлов излезе от кабинета олюлявайки се. Той обичаше работата си и стриктно спазваше всичко. До сега. цели 20 години, подобно нещо не му се бе случвало. Бе направил пропуск.

По лицето му бе избила студена пот, а издайническото изчервяване, красноречиво говореше за вътрешното му състояние.

След каро се окопити, отиде да провери какво е станало. Успя за кратко време да реши проблема и се върна да докладва.

Христов го посрещна с въпроса:

– Какво направихте?

Павлов накратко обясни:

– От екипът на Горанов, не изпробвали бутилките, тъй като им казали, че са нови и току що напълнени. Това им се сторило достатъчно и без много да му мислят ги изпратили в болницата …..Говорих с тях и изпратихме нови. Хората бяха потресени от случилото се и заявиха, че в бъдеще няма да пуснат нито една бутилка без проверка, независимо каква е.

– Добре, – каза Христов.

Гледайки през прозореца добави:

– Има неща, с които не бива да се правят компромиси.

Той се обърна към Павлов и продължи:

– С нещата за болницата нямаме право да грешим.

Павлов се стъписа от последната изречена дума „грешим“.

„Този, който толкова строго ме смъмри, – каза си Павлов, – е съпричастен към моята работа, задължения и отговорност. Трябва да преразгледам моята и на целия екип работа“.

И вместо подтиснатост, Павлов се почувства амбициран.

Христов не беше пословично принципен и настойчив, както му се носеше славата, а по-скоро бе строг и справедлив. Не претоварваше никого с отговорности, но и не подминаваше грешките.

Известно е и другото име на писоара, което често се използват в другите езици – уринал. Французите използват думата urinoir.

В стари времена това е означавало нощно гърне. В славянските езици се използва думата писоар, както и във финландски, и сицилиански езици.

Наскоро писоарите в мъжките тоалетни на летище Схипхол бяха допълнени сис стикери с мухи. След въвеждане на иновацията, съществено се снизило времето за почистване на тоалетните.

Привидната цел била мъжете инстинктивно да се стремят да съборят мухите, поради което те правят по-малко грешки в писоарите.

Подобни стикери впоследствие се появили в тоалетните на летища и обществени учреждения в различни градове на планетата ни.

Ислямският тоалетен етикет категорично забранява да се стои прав, когато човек се изхожда. Хората трябвало да сядат на клекало или седалка, поради тази причина писоари в мюсюлманските страни не се използват.

Какъв прекрасен ден?! Слънцето най-после се бе показало и заливаше всичко с топлина и радост.

Борислава караше в дясната лента с крак върху газта. Ограничението бе 50 км/ч, но колата ѝ не можеше да вдигне повече от 30.

Някой от преминаващите шофьори край нея се ядосваха. Други и показваха жестове и казваха думи, които за нейна радост тя не чуваше и не можеше да разбере.

– Те изобщо не разбират, че и да искам, не мога да карам по-бързо, – измъчваше се Борислава. – Правят си изводи само от това, което виждат.

Нещата в живота не винаги са такива, каквито изглеждат. Когато нямаме достатъчно информация си правим прибързани изводи.

– Сега разбирам, – въздъхна дълбоко Боряна, – как се чувства човек, който е несправедливо обвинен. Изглежда Бог използва този случай, за да ме изобличи и смири. Вечно съм припряна и искам всичко на минутата и ако човекът срещу мен не успява, му крещях като луда. Моето : „Сега! Веднага!“, объркваше и паникьосваше много хора. А аз изливах безсилието си върху тях ….. Време беше да призная грешките си и да се покая.

Колко често си правим прибързани изводи, без да знаем всички факти? Колко пъти в мислите си бързаме да осъдим някого?

Не е ли по-добре да изявяваме Божията милост към хората, които имат нужда от подкрепа?!

Нека сърцата ни откеиват отвъд това, което виждат очите ни, за да не съдим хората, а да им помагаме.

Трябва да внимаваме да не настъпим греблото отново. Попитайте се: „Какво успях да направя най-добре?“

Такъв анализ трябва да бъде привичен в живота ни, в противен случай ще правим същите грешки. Само глупаците не анализират на собствените си грешки.

За да не падаме в локвата пак и пак, трябва да извлечем уроци от станалите ситуации.

Кръгът на нашите общения формират нашата личност. В приятелите си ние се отразяваме като в огледало. В тях има същите комплекси, страхове и предубеждения, както и в нас.

За това междуличносните отношения са вид начин за развитие на личността ни.

Бихме придобили увереност, ако общуваме с уверени хора в себе си. Стремежът да овладеем определени навици, ще доведе до владеенето им до съвършенство.

Важно е навреме да усетим, кога е време да променим обкръжението си.