Беше задушно. Повечето лица на присъстващите изразяваха отегчение. Някой от тях постоянно поглеждаха часовниците си и тежко въздишаха.

„Няма ли край всичко това? Кога председателят ще даде малко почивка?“ – тайно си мечтаеше всеки от тях.

Тези уморени мъже обсъждаха законопроект за гражданското състояние. Той бе съставен от един чешки юрист, а после преведен на български.

На едно място той гласеше така: Когато някой умре, кметството на съответния град или село, трябва да издаде за погребението на мъртвеца едно свидетелство „без платно и ковчег“.

Изправи се един слаб и висок мъж с едва набола брадичка и поиска разяснение върху последните думи:

– Какво означава „без платно и ковчег“?

Председателят на събранието си сложи очилата, прочете няколко пъти въпросния пасаж, а накрая заяви:

– Тук смисълът е съвсем ясен. Този пасаж позволява да се закопават мъртъвци без платно и ковчег.

Скочи друг представител от събранието и отсече:

– Каква груба грешка. Попитайте чеха, който е съставял този законопроект. Ако бяхте го направили, щяхте да знаете, че е искал да каже: „свидетелството за погребение да се издава безплатно и без гербова марка“. Тъй като на чешки колчег означава гербова марка.

Мъжете в събранието започнаха да се кикотят и смеят.

Злополучния тълкувател на въпросния пасаж смени цвета на лицето си. Издайническа червенина говореше красноречиво за срама, който изпитваше този доскоро наперен мъж.

Забелязвали ли сте как се поставят ръцете на починал човек?

Те се скръстват на корема му, а в тях се поставя свещ.

Така заспиваше бащата на Йовко, като умрял, със скръстени ръце на корема, но без свещ.

Жена му Дона все се плашеше от тази му поза и един ден реши да го отучи от този му навик.

Когато мъжът ѝ заспа, взе свещ, сложи я между пръстите на ръцете му и я запали.

Когато пламъкът стигна до ръцете на Цоко, той отвори очи и попита жена си, която седеше до него:

– Доне, аз умрял ли съм? Май наистина съм се гътнал!

След това погледна внимателно жена си и каза:

– И ти ли си покойник, като мен? – въздъхна дълбоко и промърмори – И на оня свят не ме остави на мира.

Според него човек умира, за да се отърве от жена си.

Веднага след това Цоко разбра грешката си, но от навика си да спи със скръстени ръце на корема, не се отказа.

А когато дойде време да умира Цоко каза на снаха си Милена:

– Цял живот съм спал със скръстени ръце, все едно съм умрял, за това искам да ме погребете като войник, с ръце прибрани към тялото.

Милена се засмя и го попита:

– А къде тогава да ти сложа свещта?

– Аз отивам да си почивам, – заяви категорично Цоко – и нямам намерение да паля нищо на онзи свят.  Каквото съм палил, съм го палил, дордето съм бил жив.

Млякото изскочи от тенджерата и започна да вини веднага Нетърпението:

– Не можа ли малко да почакаш? Както винаги все прибързваш!

– Нима съм виновно аз? – започна да е оправдава Нетърпението. – Всичко идва от Небрежността. Тя отвлече вниманието на леля Дора и жената не можа на време да помести тенджерата.

Небрежността се намръщи:
– Все аз съм ви виновна! Ако леля Дора не бе толкова разсеяна, нямаше да се случи това, – прехвърли вината веднага на разсеяността.

А разсеяността не остана по назад, а обвини изкипялото млякото:

– А то къде е хукнало, та не стой мирно в тенджерата? Някой гони ли го? Можеше да почака поне малко.

Леля Дора поклати глава, дълбоко въздъхна и каза:

– Всичко стана по моя вина! Не трябва да допускам повече това! Не бива като варя мляко да се захващам със нещо друго. Започна ли да върша друга работа, забравям за него.

Получи се нещо доста странно. След признанието на леля Дора най-лошите и нежелаещи да се поправят навици се умълчаха. След такава изповед какво можеха да кажат. За това в нищо повече не я упрекнаха.

Впрочем, какво тук е странното?

Признаването на грешката и желанието да не се допуска такава, е начало на промяната. Хубаво е в такива случаи, желанията да не останат бездейни, защото всичко отново ще се повтаря.

В една ранната юнска утрин Нона се събуди и усети нещо необичайно край себе си. Чаршафите имаха друг цвят, шкафът не беше на мястото си.

– Това не е моята пижама, – възкликна Нона, когато се погледна. – И какъв е този непознат часовник на масичката ми.

Тя започна да обръща внимание и на най-малките несъответствия.  Някои от обичайните предмети бяха изчезнали.

– Какво ли ме очаква днес на работното ми място? – изтръпна Нона.

Слава Богу, компанията се намираше на същото място и за нейна радост работата, която извършваше беше същата, но отделът ѝ бе преместен в другото крило.

Когато Нона се прибра, завари в кухнята Дичо, с който отдавна се бе разделила, а той се държеше така все едно нищо не се бе случило.

Готвеше вечеря за двама и като че ли нямаше представа, че никога е имало раздяла помежду им.

У Нора настъпи паника. За да уточни нещата, тя бързо повика сестрата на Дичо. Пристигането ѝ не донесе никакво успокоение.

Белегът върху рамото на Каля, следствие от една операция липсваше.

– Къде ти е белегът от операцията, Каля? – попита Нора.

– Какъв белег? Каква операция? – погледна я недоумяващо Каля.

„Това не е нито настоящето ми, – помисли си Нора, – нито миналото ми. Какво става тук?“

На другия ден Нора посети лекаря си, който за щастие бе същия и го помоли:

– Моля да ми се направят всички тестове за наличие на алкохол, наркотици, лекарства, … в тялото ми.

Изследванията ѝ бяха направени, но нищо от изброените неща не бе открито в нея.

Когато Нона отиде при психиатъра, той се опита да и обясни:

– Тази необичайна реакция на тялото ви, е навярно от преживян стрес.

– Какъв стрес? – възмути се Нора. – При мен всичко бе наред. Имах работа, приятели, любовник и изведнъж всичко изчезна …

Нора нае детектив, който да открие мъжът, с който тя бе живяла през времето преди „произшествието“. Така се надяваше да възстанови предишните си отношения със своя любим.

– Дори да ме е забравил или у него да не възникне спомен за мен, възможно е отново да възникне любов между нас, – успокояваше се Нора.

Но в неговият апартамент живееха съвсем други хора. Те дори нямаха деца.

На телефона му отговаряше непознат мъжки глас.

След половин година Нора се примири със случилото се. Престана да си мисли за заговори и грешки.  Запозна се с „новото си минало“ и се опита да живее в новосъздалата се за нея реалност.

Тя често заставаше на прозореца и се вглеждаше нагоре към звездите.

– Много ми се иска да се върна в моя си свят, – шепнеше тя. – Не мога да убедя никого, че миналото ми е било друго. Всичко около мен ми е познато, а същевременно се чувствам тук като чужденка.

Тя въздишаше тежко, а от очите ѝ се отронваше издайническа сълза.

– Какво ли прави другата Нора, с която сме си разменили местата? Надявам се и тя като мен да е успяла да преживее този кошмар и да свикне с другия свят. Какво друго ни остава – и тя безпомощно повдигна рамене.

Бе тежък и изнурителен ден. Дарина Станчева бе прекарала поредната си операция, но нещо в лицето ѝ подсказваше, че бе потресена от нещо, което се бе случило.

Някаква дълбока болка се четеше в сините ѝ очи. Какво бе предизвикало смут в душата ѝ и толкова я бе разстроило?

Колегите ѝ я уважаваха като ценен специалист. Обичаха я пациентите и техните роднини. Дарина бе стриктна в работата си и много рядко бе допускала грешка през дългите години на работа в болницата.

Както винаги след училище веднага в болницата пристигаше дъщеря ѝ Виолета, с която малко след това си тръгваха.

Виолета видя майка си и изтича насреща ѝ. Дарина прегърна дъщеря си с болка и каза:

– Аз убих внучката си.

Виолета я гледаше изненадано и не можеше да разбере, какво бе развълнувало толкова много майка ѝ.

Дарина приседна на близката пейката в коридора и се разрида. Между хлипанията тя постоянно повтаряше:

– Аз убих моята внучка …Убих я…. моята внучка….

„Аз съм още ученичка, – помисли си Виолета, – а брат ми Трифон още не се е оженил. Каква внучка? Мама се е побъркала!“

– Мамо съвземи се, – побутна я Виолета. – От къде я измисли тази внучка?

– Днес правих аборт на едно младо момиче, – обърса сълзите си Дарина. – Не видях лицето ѝ, защото ме повикаха внезапно, за да заместя колега. Но когато я видях след операцията, едва не припаднаха – и Дарина отново заплака.

– Кое беше това момиче? – Виолета буташе майка си, искайки да я изтръгне от мъката ѝ.

– Наталия… – и сълзите отново потекоха като неспирен поток, – приятелката на брат ти.

– Какво се е случило? – тръсна глава недоумяващо Виолета.

– И аз не знам, – опита да се овладее Дарина, – но когато излязох в коридора видях брат ти.

– Батко? Какво е правел тука? – попита Виолета.

– Веднага го попитах и аз: „Защо Наталия е тук?“ Той наведе глава и ми каза сконфузено: „Аз я доведох….Така решихме…. Рано ни е за деца…..“.

Виолета гледаше майка си ужасена.

– Изкрещях в лицето му: „Какво си направил? Повече да не си стъпил в дома ми. Не искам да гледам глупак, който не се замислят какво правят, а след това по много грозен начин гледат да прикрият грешката си“, – завърши разказа си Дарина.

Виолета прегърна майка си и се присъедини към нейния плач.