Махатма бе от Индия. Там съществуваше кастова система. Това означаваше, че в каквато социална класа си се родил, независимо дали си богат или беден, в такава си и оставаш.

Системата разделяше хората и ги обвързваше с тяхното положение.

Махатма бе студент и един ден той чу за учението на Исус и си каза:

– Християнството може да бъде отговорът на кастовата система в Индия.

И веднага се отправи към християнската църква в града, където учеше, за да научи повече за учението на Исус.

Когато влязъл в църковната сграда, един мъж го посрещна с думите:

– Тук не можеш да се покланяш. Покланяй се със себеподобните си.

Махатма си тръгна и никога повече не посети християнска църква.

А същевременно си каза:

– Ако в християнството има кастова система, аз не искам да ставам християнин.

В тази история грехът се явява като отношение на превъзходство, което издига едни хора, докато унижава други.

Този начин на мислене съди хората въз основа на фалшиви заключения и неправилни възгледи, като прави едни по-висши, а третира други за по-низши.

Прави разграничения между хората въз основа на раса, класа или култура, а това убива единството в тялото Христово.

На това можем да противопоставим любовта.

Трябва да обичаме другите, независимо от тяхната раса, култура или класа, и да смятаме техните нужди за по-важни от нашите собствени.

Петър Игнатов се пенсионира. Безделието му тежеше и той реши:

– Ще започна да засаждам дръвчета в нашия райони и то между двата най-оживени пътища на града.

Така за десет години се появи лента от дървета с дължина около три километра и половина и ширина стотина метра.

Първоначално околните гледали на начинанието с насмешка, а за дядо Петър казваха:

– Той е луд! Вместо да си почива на стари години, взел да сади дървета?!

Дойде време и съвестни граждани забелязаха:

– Старецът не се шегува. Хайде да му помогнем в засаждането.

– Хубава идея, – съгласиха се група младежи.

А Ицо добави:

– С дърветата получаваме цветя и плодове. Зеленината привлича птиците.

Чичо Димитър се усмихна и вдигна двете си ръце нагоре:

– Тези дървета даряват на хората прохладна сянка и свеж въздух.

В кметството обърнаха внимание на зародилото се течение от ентусиасти за засаждане на дръвчета и обявиха:

– Нека тази залесена зелена зона стане парк, където хората да почиват.

Това бе малко градче, но се бе прославило със своята престъпност в района.

Нещата дотолкова бяха загрубели, че хората се страхуваха не само да замръкват в него, но дори и цел ден да прекарат там.

Един ден се организира група, ангажираща се с идеята за обществената безопасност. В нея влизаха полицаи, представители на местните училища и църквата.

Те дълго обсъждаха основния проблем на града:

– Трябва да направим нещо за безопасността на нашия град.

И стигнаха до следния извод:

– Така хората няма да бягат от тук, а ще се завръщат и ще привлекат други да се заселят в града ни.

В групата допълнително се включиха социални работници, медицински кадри и дори деца засегнати от престъпления и злоупотреби с тях.

Всички участници използваха своите силни страни и резултата не закъсня.

Престъпността намаля неимоверно, а убийствата се четяха на пръсти.

– Какво бе станало?

– Хората се бяха обединили избягвайки доктрини и различни политика. Така се превърнаха в освежаваща роса за града си.

Такива действия могат да изглеждат неуловими, но бяха благословили всички в града.

Каква прекрасна цел, да покажеш загриженост към безопасността на останалите.

Камен умееше да разказва увлекателно. И този път бе така.

– Перлите се образуват, когато малка песъчинка се впие в стрида, дразнейки я, – говореше той. – За да смекчи раздразнението, стридата покрива песъчинката с гладък слой от така наречения седеф. Докато стридата усеща раздразнението, тя продължава да покрива пясъка със слоеве перли.

Мишо потри ръце и възкликна:

– Какъв вид раздразнение би било необходимо, за да се оформят перлите, които изграждат портите към небесния град?!

– Колко големи са тези врати? – попита Сашо.

– Толкова са големи, че могат да се поберат в стена, дебела двеста фута, – поясни Мишо.

– О, това е било повече от обикновено раздразнение, – ококори очи Петър.

– Трябва да е било ужасно, тежко страдание! – въздъхна Симо.

– Чудя се . . .. – почеса се по главата Мишо. – напомняме ли са перлите всеки път, когато вие и аз влизаме в Къщата на Отца?

– Ние влизаме само поради голямото страдание и смъртта на Божия Син, – отговори Мишо.

– Сякаш тези порти отразяват кръста на Исус Христос, – заяви Камен, изненадан от мислите си по въпроса.

Мариана посети приюта за животни, който се намираше в края на града.

Тя огледа всички кучета и си хареса едно, което не привличаше много погледите.

То не бе красиво, бе прекалено рунтаво, а крайниците му се губеха в козината.

Когато Мариана каза на кучето:

– Тони.

Животното размърда уши и я погледна с очакване.

– Ето това куче искам, – Мариана посочи с ръка песа, който бе откликнал на измисленото от нея име.

– Хубаво е, че ще го вземете, – усмихна се една от жените, които се грижеха за кучетата, – защото тези дни правеха сметка да го приспят завинаги. То е тук, доста отдавна и никой не го иска, а е толкова кротък и послушен.

Когато освободиха кучето от клетката, където бе затворено, то завъртя щастливо опашка и без много да му се обяснява, тръгна покорно след новата си стопанка.

Тони бе много предан. Макар и необучен, той разбираше командите на Мариана.
Нощно време спокойно спеше до леглото на стопанката си.

Минаха много години, а той бе неотклонно до нея.

Един ден внезапно Тони започна да скача до Мариана и да я ближе по лицето.

Тя му се караше, но кучето всяка вечер повтаряше това си действие.

– Скоро той започна да скача в скута ми, за да ближе лицето ми всеки път, когато седнех, – обясняваше Мариана на приятелката си.

– Това може да не е случайно, щом го повтаря многократно, – забеляза жената, на която Мариана се бе оплакала.

– Виж, за това не съм се замисляла сериозно, – отбеляза Мариана.

Внезапно тя трепна и прибави:

– Знаеш ли, може би имаш право?! Тони ме облизва на едно и също място по лицето. Може би там има нещо …

Мариана отиде на лекар, който констатира:

– Микроскопичен тумор. Ако бяхте се забавили по-дълго, това щеше да ви убие.

Мариана прегърна Тони, благодари му и го възнагради с това, което най-много обичаше. Тя се бе доверила на инстинктите му и бе щастлива.