На осмина финал за купата на европейските шампиони през 1962 г. баскетболистките от Спортния клуб на армията спечелили у дома срещу полския „Академик“ и провели реванша като гости.

Преди края на срещата резултатът бил 70:70 и съгласно регламента отборите очаквали допълнително игрово време.

Страхувайки се, че ще загуби преимуществото на отбора, треньорът на армейския отбор дал указания на Нина Познан да хвърли топката в своя кош и тя го направила.

Според сумата от точки на двете срещи лениградчанките продължили по-нататък.

Протестът на „Академик“ в ФИФа бил отхвърлен, въпреки че в международния правилник по баскетбол било въведено правило, забраняващо да се атакува собствения кош.

Димитър често пътуваше по работа, свързана с бизнеса му. Синът му бе на гости при баба си на село, а жена му бе в отпуска. Тя бе останала у дома, за да довърши някаква работа.

Тъй като Димитър свърши днес по-рано, той реши да се прибере у дома. Отвори вратата и влезе в стаята…., а жена му спеше, но не бе сама в леглото.

Спят заедно така здраво, сякаш нищо наоколо не ги интересуваше. Дори не се мърдаха.

Нещо се преобърна в душата на Димитър, получи сърцебиене. Някаква празнота се образува в гърдите му, като вакуум. Започна да се задушава.

Не ги събуди, а само ги снима, та после да не се отмятат.

Излезе тихо и отиде в кухнята. Извади бутилка вино от шкафа, сложи чаша пред себе си и я напълни.

– Пет години щастлив брак. Имаме прекрасен син. И сега…. никога не съм си мислил, че това може да стане с мен. Какво да правя? В главата ми е пълна каша….

Живота ни изненадва с коварни сюрпризи и за съжаление с печален опит.

Но моля ви, погледнете ги на снимката, как сладко спят …

В едно село живеел селянин на име Михаил. Той много обичал да критикува, бил принципен и справедлив. Ако някой опетнял репутацията си, той веднага го посочвал и открито го критикувал.

Михаил обичал истината. Виждал всичко и смятал за свой дълг да открива тайните и тъмните мисли на съселяните си.

Веднъж кметът на селото предложил да покрият улиците с камъни. Станал Михаил в събранието и изразил своето недоверие към кмета и неговото предложение.

– Не вярвам в това начинание! Видях, че кмета кара на каруцата си някакви чували из селото. Навярно ги е откраднал. И сега иска тъмното си дело да преобърне за сметка на селяните.

Така казал Михаил и се отправил към колибата си в гората. След един месец се върнал и гледа. Всичките улици били с настилка от камък.

Хората били подкрепили предложението на кмета, събрали се и направили всичко. Пред дома на Михаил пътят бил също постлан с камъни.

На Михаил му станало тежко, че не участвал в работата с всичките хора от селото, но нищо не казал. Влязъл в двора си и заключил вратата.

След време човек препускащ на кон дошъл от съседното село и казал:

– В селото ни има вълнения. Скараха се две големи семейства, бият се и никой не може да ги спре.

Събрали се няколко мъже да отида, да разтърват хората, а Михаил им казал:

– Не е добре да се месите в чужди работи. Нека сами се разберат. Каква работа имаме там? Погледнете, кои тичат да помагат? Тези, които ги сърбят юмруците и искат да опитат силите си.

Мъжете не послушали Михаил, а отишли и спрели дразгите.

Дошли гости от другото село да благодарят. Носели подаръци и гледали никого да не пропуснат. Дали и на Михаил, но той отказал да го вземе.

Прибрал се в къщи Михаил и сериозно се замислил:

„Винаги истината казвах, но от това на никого не му ставаше по-леко. Хората гледаха ситуацията, тихо си вършеха работата и всичко свършваше добре“.
Но в тези дела, той не взе участие. Колко жалко ….

В сиропиталището доведоха малко момиченце. То се казваше Таня. Имаше големи сини очи и рижи къдрици, които се преплитаха безразборно на главата му. Когато влезе в детския дом, то се почувства несигурно и се оглеждаше плахо наоколо.

Наближаваха празници и децата в дома тръпнеха в очакване.

Сутринта дойдоха група младежи, от някакво предприятие и донесоха подаръци. Всичките пакети бяха раздадени на децата. Нито едно от тях не бе забравено.

Таня също получи подарък. Тя го стискаше здраво и с нетърпение очакваше времето, когато щяха да ѝ позволят да го отвори. От него така ухаеше на шоколадови бонбони, хрупкави вафли и …. на мандарини.

„О, мандарини, – помисли си радостно Таня. – опитах ги само веднъж …..бяха толкова сочни и вкусни“.

За миг тя забрави за своите незгоди. Струваше ѝ се, че щастието …. са тези мандарини.

Гостите си тръгнаха и децата се прибраха по стаите си. Таня едва бе влязла в спалното помещение, когато я приближи Рада. Тя командваше всички момичета в групата и те я слушаха.

– За новодошлите е твърде рано да ядат сладко, – каза Рада, грабна пакета на Таня от ръцете ѝ и го завъртя във въздуха,  – ще им изпадат зъбите.

Останалите момичета се засмяха. Таня също се засмя, но какво можеше друго да направи, тя бе шокирана и сериозно се изплаши.

Скоро момичетата я забравиха. Те разтваряха шумно пакетите си и показваха една на друга какви бонбони бяха им се паднали. Из стаята се носеше приятна аромат на корите от обелените мандарини.

Таня седеше до прозореца и гледаше навън. Тя не искаше да плаче, но сълзите сами се търкулваха една след друга от очите ѝ.

Когато легнаха да спят Таня започна да си мечтае:
„Ще дойде някой добър вълшебник и ще ме отведе оттук, далече от този мръсен град, от това мрачно сиропиталище, от дракащите се и крещящи деца“.

На сутринта Таня се събуди. Отвори шкафчето си и замръзна на място от изненада. Там имаше шест бонбона и цели три мандарини.

Таня вече е голяма жена, но и до сега си спомня за добрата ръка, която ѝ бе доставила толкова радост, в онази сутрин, когато тя се чувстваше отхвърлена и нещастна.

Сутринта йеромонах Филип вървеше, както обикновено към храма. Той пристигаше първи там.

Изведнъж забеляза закачен лист хартия на вратата. А там с разкривен почерк беше написано:

„Готви се, отче, дойде последният ден!“

Посланието не го зарадва, но не го и уплаши. Филип си помисли: „Обичайно за такава работа перчене и нищо повече“.

Те се появиха в началото на службата. Бяха около петнадесет човека.

Хората започнаха да си шепнат. Всички застанаха така, че ако нападнеха свещеника, да бъдат близо до амвона.

Литургията си вървеше. Прочете се от Евангелието и Филип излезе да проповядва:

– Един човек направи сватбено тържество за сина си и мнозина бяха поканени, но между тях имаше човек, който нямаше сватбарска дреха. Стопанинът мина между гостите и забеляза този човек …
В този момент в църквата влезе главатаря на бандата. Край него крачеха двама млади и яки мъже. Те изгледаха Филип застрашително. Всичко в свещеника изстина, коленете му започнаха да треперят.

Но след това Филип си помисли: „Защо се страхуваш от него? Ти си поставен тук за свещеник, литургия да отслужиш. А той кой е?

И Филип продължи да проповядва, дори по-емоционално от обикновено.

Стигайки до мястото за човека без сватбарска дреха, той се обърна към главатаря на бандата, като го посочи с пръст и каза високо:

– Този кой е? И защо е дошъл? – огледа се към олтара и „заповяда“ на невидимите си слуги: – Вземете го и го изхвърлете навън…. във външната тъмница.

Главатарят всичко друго очакваше, но не и такъв отпор, да го нахокат публично. Той се сниши и без да каже дума, на бегом се изнесе от вратата навън, но бандата му остана до края на службата. Мъжете не показваха никаква агресивност. Те слушаха с наведени глави.

Проповедта ли ги бе смутила или им подейства решимостта на хората в църквата, но на другия ден нямаше и следа от тях.