Елена седеше на стола и мечтаеше. Тя не искаше да се отнася към децата си така, както родителите ѝ бяха постъпвали към нея. Искаше да има син и да го възпита по свой си начин.

Представи си го пораснал, вперил любопитно очи в нея.

– Миличък, ти не си длъжен да ставаш инженер, нито юрист. Това не е важно. Ако искаш да станеш патолог, добре или футболен коментатор, защо не? А може би клоун в някой търговски център? Какво пък, това е отличен избор.

Минаха години и синът на Елена вече бе пораснал и възмъжал. Той е изпотен, плешив клоун с ивици от грим на лицето. Застана пред майка си и каза:

– Мамо, аз съм клоун в търговския център. Ти такъв живот ли искаше за мен? Какво си си мислила, когато ми говореше, че висшето образование не е толкова важно? Какво си искала да постигнеш, когато вместо да уча математика, ме пускаше да играя с момчетата на двора?

– Следвах желанията ти, не исках да те насилвам, – започна да се оправдава Елена. – Ти не обичаше математиката, а искаше да играеш с другите деца.

– Но аз бях дете и не знаех до какво ще доведе това, – погледна  я строго синът ѝ. – Ти ми провали живота – и размаза с ръкава си грима по-лицето.

– Така, – Елена погледна внимателно сина си и продължи, – в света има два типа хора: едни от тях живеят, а други вечно търсят кой им е виновен. Разбираш ли това?

Елена се отказа от този вариант и си представи друга картина. Този път тя започна с наставленията си още от самото начало:
– Не бъди глупак, синко, мисли за бъдещето си. Учи математика, ако не искаш да бъдеш обикновен оператор в някоя централа.

Елена отново си представи сина си пораснал, брадат програмист със сенки под очите.

– Мамо, аз съм програмист в „Google“. Интензивно работя по 12 часа на ден. Нямам семейство. Нима си смятала, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво си искала за мен, когато ме караше да уча математика?

– Исках да получиш добро образование, – каза Елена. – желаех да имаш повече възможности за избор на работа.

– Не ми пука за тези възможности, щом съм нещастен. Гледам клоуните в търговския център и им завиждам. Те изглеждат толкова щастливи. Можех да бъда като тях, но ти …. все повтаряше учи математика, та учи.

Елена смръщи вежди и отново се отказа от тази си фантазия и си представа по друг начин ситуацията.

Тя отново видя сина си малък и му каза:
– Едва ли ще мога да ти дам добър съвет. Аз съм ти майка и ще те обичам винаги. По-добре иди при баща си за съвет, не искам да бъда крайна.

Синът ѝ отново е на тридесет години. Леко понапълнял режисьор с лека меланхолия в очите.

– Мамо, вече съм на тридесет години и през всичките тези години исках да спечеля твоето внимание. Объркан съм. Всичко бих дал, за да разбера какво мислиш за мен. Със своето мълчание, с това, че страниш от мен, ми съсипа живота.

– В света има два вида хора, едни живеят, а други чакат, – каза Елена. – Нима не си разбрал до сега това?

И това не удовлетвори Елена. Тя искаше да бъде идеалната майка, а какво се получи?

В Политехническия институт Владимир Маяковский участва в дискусия обсъждаща пролетарския интернационализъм.

– Сред руснаците се чувствам руснак, – казва Маяковский, – сред грузинците се чувствам грузинец ….

– А сред глупаците? – попита някой от публиката.

– А сред глупаци съм за първи път, – отговори Маяковский.

Стефанов скоро бе получил назначението си в един отдалечен провинциален град. Тук внимание му обърна само госпожа Тихова. Тя му бе казала:

– Вие сте млад човек, господин Стефанов. Нуждаете се от по-тиха и спокойна обстановка. Къде ще прекарвате свободните си вечери? Клубът, където прекарват колегите ви, скоро ще ви отегчи. Заповядайте на гости у дома.

Още първата вечер господин Тихов  му каза:

– Чувствайте се като у дома си.

– Имайте ме като майка, – бе добавила госпожа Тихова.

„Вероятно е била много хубава като млада, – помисли си Стефанов. – Лицето и тялото ѝ са напълнели, но големите ѝ очи са останали млади, въпреки бръчките, които ги обграждат“.

– Ах, старост нерадост, – с тъга в гласа каза Тихова, – Да знаете на тези години колко е трудно?!

За нея и дома ѝ Стефанов бе дочул някои неща споделени на ухо:

– Голяма лудетина и любовчийка беше на времето Тихова. Не я слушай, че се оплаква постоянно от съпруга си. Двамата разтърсват малкия ни град с грохот и тътнеж, сътворен от домашните им кавги.

– Понякога се замерят дори с чинии.

– След поредния скандал Тихова напуска тържествено семейната спалня и отива да сподели с приятели колко е нещастна. Облива с кал мъжа си и прави най-долни намеци по негов адрес.

– Това продължава само няколко дена. След това госпожа Тихова отстъпва на чувствените си желания, връща се в брачното ложе, а на другия ден разправя на всички, колко много обожава прекрасния си съпруг.

Тихова бе наистина претенциозна и малко груба, въпреки интелигентността си. Но Стефанов най-вече бе отблъснат от нейната  бъбривост. Веднъж бе споделил с един колега:

– Ненавиждам престореният ѝ кротък глас, който приема просташка интонация, щом излезе от контрол. И знаете ли тя ме смята за глупак, сякаш не виждам номерата ѝ.

– И вас ли е решила да омотае, – засмя се колегата му. – Навярно знаете, че Тихови имат дъщеря, но до сега всички около, които е успяла да се увие майка ѝ, са успели да избегнат един  бъдещ брак. Момичето не е лошо, но компанията на родителите ѝ е непоносимо натрапчива.

След първото гостуване госпожа Тихова бе срещнала Стефанов „случайно“.

– Навярно се чувствате самотен вечер, – започна Тихова. – Вероятно сте домошар и обичате домашната обстановка. Защо не ни посетите пак някоя вечер?

– Човек никога не се отегчава от книгите, – каза съвсем спокойно Стефанов. – Нали преди малко за това намекнахте?

– Вие сте младеж, – усмихна му се лъчезарно Тихова, – време е да помислите за брак. Вие сте на такава възраст, когато любовта и разума вървят ръка за ръка.

– Ергенството си има своите предимства, – усмихна се учтиво Стефанов. – Довиждане.

„По-далече от тази жена, – мислеше си Стефанов. – Никакви сватосвания и сватби, поне не със семейство Тихови, по-добре с крокодил, отколкото …..“

Валери седеше в един от фотьойлите покрит с бежова кожа, Беше преметнал крак върху крак. Под  мишниците на джинсовата му риза, се очертаваха големи петна от пот. Държеше книга в ръцете си и задълбочено четеше. Той не усети, когато Тимо синът му влезе.

– Татко, – тихо каза Тимо.

Старият човек повдигна очи, погледна сина си за миг и пак забоде поглед в книгата.

– Мама току що ми каза …. – разколебан от отношението на баща си Тимо  млъкна.

– Какво ти каза? – прокашля се баща му.

– Че имаш рак.

Настъпи неловко мълчание.

– Мога ли да седна? – попита Тимо.

Бащата направи равнодушен жест с ръката.

– Татко, много съжалявам …..

– За какво съжаляваш?

– Че си болен.

– Не съм болен, – махна баща му недоволно с ръка.

– Татко, искам да говоря с теб…..

Баща му продължаваше да гледа край него и да мълчи.

– Ти нищо не разбираш, – изкрещя баща му. – Ти никога не си бил истински Драганов и няма да бъдеш.

– Кажи ми, татко, моля те ….

– Не съм длъжен да ти давам обяснения, – каза бащата. – Ти не си ми съдник. Винаги си се интересувал само от себе си. Беше и ще си останеш егоист. Ето и сега, си дошъл да разчистиш сметките си с мен. Аз още се движа и косата ми не е опадала. Пъзльо, фантазьор и неудачник си ти.

Тимо запази самообладание и се учуди на това. Колко пъти такива думи го бяха уцелвали в сърцето, стискаха го за гърлото и го задушаваха. Пренебрежението, с което баща му се отнасяше към него, вече не му причиняваше болка и не стъпкваше самочувствието му.

Можеше да издържи презрителните погледи на баща си. Усети как гърбът му се изпъна, раменете му се изправиха. В тялото му се вля нова сила.

– Аз също съм Драганов, – каза спокойно Тимо. – Може би не този, който си искал. Но и ти се лъжеш за мен.

– Не ставай смешен, – каза бащата. – Говориш като някой поп.

– Бях смешен, татко, когато се опитвах да бъда друг. Опитвах се да ти се харесам. През всичките тези години се чувствах доста зле в неумението и огорчението си.

– Свърши ли, глупако? – леко се привдигната бащата от фотьойла.

– Имам си име. Казвам се Тимотей. Хубаво име, ти си ми го дал.

– Това ли беше всичко?

– Има още, – Тимо се задъха от вълнение. – Нарече ме пропаднал син, но вече няма да бъда такъв. Дойдох да ти поискам прошка. Животът ми все още не е провален, за него има надежда.

Бащата дълго гледа сина си. Лицето му се вкамени, стана мрачно и той извика:

– Ти си луд. Такива като теб не трябва да пускат сред хората. Ти си напълно превъртял.

Тимо стана. Чувстваше, че отново се е провалил. Към това се прибави  съчувствие и безсилие. Изведнъж баща му се бе смалил. Не бе останало нищо от самонадеяния деспот в него.

Пред Тимо стоеше дребен човечец с безкръвни устни и изкривени от подаграта пръсти…..

Пазачът почука и зачака отговор. После отвори вратата и влязоха в стая облицована с груб камък.

Един мъж седеше с кръстосани крака в средата на стаята.  Четеше на бледата светлина Корана. Не вдигна поглед и не ги поздрави.

Тактиката му за надмощие не впечатли Ефросина.

– Знаеш ли кой съм? – попита той, след като почтително затвори книгата.

– Дяволчето Фют? – реши да го подразни Ефросина.

– Ще бъдеш ли моят Ян Бибиян?

– Без мене в тази игра.

– Това не е съвсем по вкуса ми, но съм сигурен, че може да се уреди нещо.

Ефросина нямаше желание да го остави да се преструва на нещо различно от чудовището, което всъщност бе.

– Никой не знае истинското ти име, но си известен като Джема. Искаш да унищожиш Израел и да създадеш ислямска държава, която ще се простира от Афганистан до Мароко. А ти ще си… султан ѝ?

– Не съм сигурен каква ще е титлата ми – отвърна  Джема. – Султан звучи добре. Хареми, дворцови интриги ….

Джема я изгледа предизвикателно:

– Вашият Христос е казал: „Блажени миротворците“. Знаеш ли, че той е и пророк на исляма? Не последният, разбира се. Последният е Мохамед, но вашият Спасител е признат за велик учител.

– И моята, и твоята религия боготворят Исаак и Авраам, – каза Ефросина.

– Но вие не вярвате в Неговите последни послания до последния му избран пророк, в святите му думи, написани чрез Мохамед и изложени в Корана.

– Моята вяра започва и свършва със смърт и възкресение.

Джема сдържа хапливия си отговор и каза:

– Вярваш ли, че си блажена? Че си благословена?

– Вярвам, че работата да се сложи край на насилието е благословена.

Той кимна.

– Добре казано. Но защо? Защо искаш мир?

– Нима не е очевидно?

Ефросина беше очаквала словоизлияния за злините на Запада, с които да оправдаят масовите убийства. Беше слушала записи на техни ръководители и бе гледала десетки видеозаписи с фанатизирани мъченици.

Тя искаше да разбере с какво  Джема се различава от тях, макар че разликата в случая бе без значение.

– Мирът означава застой и криза, – каза  Джема. – Когато човек живее в мир, душата му атрофира, а творческият му дух умира. Единствено в стълкновение ние сме съществата, за които Аллах ни е предназначил. Войната води до смелост и саможертва. А какво носи мирът? Нищо.

– Мирът носи процъфтяване, прогрес, благосъстояние, благоденствие и щастие.

– Това са плътски неща, а не духовни. Твоят мир иска само по-голям телевизор и по-лъскава кола.

– А твоята война носи страдание и отчаяние, – противопостави се Ефросина.

– Не удобството на луксозен дом, а опита от споделени трудности, ни сближава с Аллах. Не твоята демокрация, рок музика или порнографски филми. Те ни отвличат от истинската причина за съществуването ни. Единственото ни предназначение на земята е да служим на волята на Аллах.

– Кой знае каква е волята му? – попита тя. – Кой реши, че ти познаваш намеренията му по-добре от всеки друг? Коранът забранява самоубийството, а ти изпрати млад човек да разбие пълен с хора самолет.

– Той умря като мъченик.

– Не, – рязко възрази тя. – Ти си убедил едно хлапе, че умира като мъченик и че ще получи седемдесет и седемте девственици в рая. Не се опитвай да ме убедиш, че вярваш в това. Ти се опитваш да получи власт и да експлоатираш сляпата вяра на глупаци като този младеж, за да постигнеш целта си.

– Очевидно знаеш, че винаги е ставало дума за власт, – каза той. – Преди векове Англия е постигнала такава с помощта на флот си. ……. А с какво разполагат народите от Близкия изток, освен с готовността на някои от хората си да се самовзривят? Да, това оръжието е грубо. Но позволи ми да те попитам следното. Колко похарчихте за осигуряване на националната си безопасност, след няколко поредни нападение? Сто милиарда? Петстотин?

Числото бе по-близо до трилион, но Ефросина не отговори. Разговорът не вървеше, както очакваше.  Джема се разкриваше като човек, твърдо устремен към властта.

– Преди нападението срещу Световния търговски център един от петстотин хиляди мюсюлмани бе готов да стане мъченик. Оттогава броят им се е удвоил. Това са десет хиляди мъже и жени, готови да загинат в джихата срещу Запада. Наистина ли мислиш, че можете да спрете десет хиляди атаки?  В момента разполагаме с почти безграничен запас от доброволни мъченици и скоро ще започнем да ги използваме в нападения, които ще променят световните граници според моите представи.

Говореше не като фанатик, а като президент на корпорация, който излага плановете за разширяване на компанията си.

– Не прави това, – умолително каза Ефросина.

– Вече е прекалено късно да спрем.

Лицето му стана сурово и безжалостно. Ефросина едва не припадна.

– А твоята смърт ще е първият удар.