Нощта крачеше с бавни крачки, а мантията ѝ се разтилаше над всичко живо. Ставри гледаше притеснено Добромир.

– Вземи се в ръце, Добромире! – гласът на Ставри звучеше наставнически.

– Лесно ти е да го кажеш, – изпъшка Добромир. – Но при моето нещастие …..

– Нещастие ли? А какво значи да бъдеш щастлив? – подскочи Ставри, а после продължи по-спокойно. – Виждал съм бедни хора, но силни по дух. Нямат нищо, но са доволни. Щастието не е благоденствие, много пари и слава. То е доброта, любов, трудолюбие, телесно и душевно здраве. Твоята грешка може да стане съдбоносна, ако продължаваш да стоиш и чакаш. Бог ще ти прости, ако си усърден в любовта към другите.

– Тогава какво е нещастието според тебе? – с полуусмивка попита Добромир.

– Нещастието, – започна Ставри, – е преди всичко да обичаш  само себе си, да празнословиш, да злословиш, да завиждаш, да бъдеш насилник. Чуждия хляб също е нещастие.

– И какво да правя според теб? – безпомощно вдигна рамене Добромир.

– В момента се чувстваш безсилен да се справиш с нещата, а това не е нещастие. Сега е удобния момент да се бориш и да запазиш достойството си.

Очите на Добромир се насълзиха.

– В света няма ред, – каза Добромир. – Няма какво да обедини нещата. Ти говориш за щастие и нещастие, а какво е добро и какво зло? Защо една баба се мъчи на 70-80 години, а дете умира, без да е познало живота?

– Това само Бог знае, – кротко каза Ставри.

– Не, тук нещо не е наред, – изрази бурно несъгласието Добромир. – Всичко е смесено, а ние търсим равновесие, единство на душите, като в песен. Но всичко е ад. Защо ни е толкова трудно да го признаем?

– Добромире, плашиш ме! Любовта не е ад. – извика Ставри.

– А какво е тогава?

– Необикновено щастие!

Когатото видя присмехулния поглед на Добромир, Ставри добави:

– Говоря за любовта към жената, майката, Бога, ….

– И добротата ли? Несъпротивлението на злото?

– Това, което за мен е добро, – започна да обяснява Ставри, – за теб може да се окаже зло. Например, ти обичаш да пиеш вино и това ти доставя удоволствие, но на мен от виното ми става зле. В света, човеците гледат различно на злото и доброто.

– Е, какво излиза, че няма една истина? Истина, която е валидна за всички?

– Истината е една, тя идва от Бога, – каза Ставри. – Добре ще направиш, ако се молиш по-често, по-усърдно и с чисто сърце. Евангелието на любовта, което Христос възвести, ще победи. В това не бива да се съмняваш.

Дончо седеше до дядо си Страхил и тази вечер край огнището.Разговорите с този мъдър старец му доставяха голяма удоволствие. Дядо Страхил беше препатил и видял много неща по нашата земя. А младежът попиваше всяка негова дума като нещо скъпоценно, което трябва да се запази за идните поколения.

– Дядо,  как да си обясня тяхната вяра?

– Мохамед е бил сирак от дете, – започна да обяснява дядо Страхил. – Бил е прибран от чичо си , който кръстосвал пустинята. Чистел камилите, а във време на война добил сила и издръжливост. Мохамед видял, че християните по това време не били справедливи, безкористни и милостиви, каквито е трябвало да бъдат според Христовото учение. Те били надъхани със суеверия. Спорели и се биели като врагове. Всеки искал да управлява и граби, вместо да дава.

– За съжаление и сега се срещат такива между нас, – с болка в гласа се обади Дончо.

– Така е за голямо наше нещастие, – съгласи се дядо Страхил. – И Мохамед решил да покори всички народи. Обещал на своите нещо, което много им допаднало.

– Интересно, с какво ги е съблазнил? – любопитството не давало мира на Дончо.

– На едно тайно събрание Мохамед поискал покровителство от подръжниците си, – продължи разказа си дядо Стахил. – Но те го попитали: „А в замяна какво ще получим?“ „Раят!“, – казал им той.

– Ето каква е разликата между нашето учение и тяхното, – въздъхна Дончо. – На заслужилите във вярата се обещава вечно блаженство близо до Бога, а Мохамед е прибавил и голи жени.

– Според Мохамед човек е създаден от капка кръв, а не от земята. Явно добре умее да съблазнява, – засмя се дядо Страхил.

– Същински дявол, – подкрепи го Дончо.

– Мюсюлманите смятат за безумие безолодното въздържане, за тях това е противно на закона за размножаването.

– Не бих обещал на хората рай с порочни удоволствия, – каза Дончо, – но ще приемат ли Христовото оръжие, което е по-страшно от всичко друго?

– Съмнението обезсилва вярата и отбива Божията помощ, – потупа с ръка рамото на своя внук дядо Страхил.

Откакто бяха дошли, Огнян постояно беше с тях. Надяваше се да ги предразположи добре към себе си, а това беше добре за хората около него.

Огнян беше широкоплещест, но имаше приветлив глас. Очите му неспокойно следяха гостите.

– Какво предпочитате заешко или яребички? – попита Огнян.

– Може би яребички, – усмихна се Хасан.

– Виното ни също е хубаво, – предложи Огнян.

– Алах ни забранява тази наслада, – заяви Исмет.

– Всички богове са милостиви, – засмя се Огнян.

– Тогава защо вашият ви изостави?

– Не Христос довежда хората до нищета и беди, а бягството от Него.

– Няма значение това, – възрази Хасан, – важни са последствията.

– Но и това не е решаващо за крайния изход, – каза Огнян.

– Какво искаш да кажеш? – попита Исмет.

– Държавното падение, не се отнася за народното съзнание и разум, – подметна Огнян.- При нас само отстъпниците и неверниците бягат от Бога.

– Да страдаш за истина, в която си убеден в наше време, е голям подвиг, – засмя се Хасан. – Хубаво е човек да страда, но всички хора са различни. Човек е устроен така, че мисли първо как себе си да запази.

Огнян избягваше да спори, но осъзнаваше, че сега не можеше да отстъпи.

– Явно не познавате нашите закони по вероучение, – меко каза Огнян, – не сте чели житията на нашите мъченици. Едни са били хвърляни на лъвовете, а други в пустинята са яли само корени заради Христос. Всички те са били душевно чисти, победители над недостойните си желания. Но не само те отиват в рая. Достойни да отидат там са всички покаяли се и потърсили спасението си при Господа. Ние християните имаме в сърцата си любов към Бога и така се доближаваме до Неговата същност. Смисълът на нашето учение е себеотрицание в името на доброто.

– Себеотричането е най-тежкия вид самоубийство, – преглътна сухо Хасан. – Ето защо то не може да бъде разрешение във видимия свят.

Огнян реши повече да не спори. В случая той реши, че най-подходящия отговор е една добре премерена усмивка и пожелание за приятна почивка.

Една година след като бе засадена градината, повечето от дърветата се бяха хванали и избуяли.

Две три продължаваха да се борят и само едно от тях беше изсъхнало.

Асен не очакваше никое от тях да даде плод, но за негова изнененада на една фиданка се бяха появили десетина крушки.

Те все още бяха малки и твърди, но даваха надежда, да узеят през есента

Една неделя, след обяд, Асен показа плодоносната фиданка с малките плодчета на дъщеря си Лили.

Дъщеря му ги опипа изненадано и с известна доза недоверие.

– Нима те ще пораснат и ще се превърнат в ароматните плодове, които толкова обичам? – усъмни се Лили.

Тя си помисли, че баща ѝ се шегува и това е една от поредните му шеги.

Асен предположи какво може да се върти в малката ѝ глава и я попита:

– А според теб, от къде идват зрелите круши?

Лили погледна с упрек баща си и каза изпълнена с увереност, съвсем убедена в това, което изрича:

– Как от къде? – звънна детския ѝ глас. – От магазина, глупчо.

„И тя ще узрее един ден“ – помисли си Асен.

Трудно му бе да си представи, как кльощавото ѝ телце ще закръгля и оформи в красива женствена фигура, но съвсем не се съмняваш, че това ще стане.

„Дали ще имам внуци от нея? И какви ли ще бъдат?“ – помисли си Асен.

Тя бе едва петгодишна, така че от времето, когато можеше да стане това ги деляха най-малко 13-14 години.

Светлината на зимното утро изплува в прозорците, когато някой почука на портата. Георги додаде знак с ръка към останалите, да пренебрегнат чукането. Чукането се подсили с крясъци. Хората вътре знаеха, че ако не реагират, натрапниците щяха да си отидат.

Настъпи напрегнато мълчание. Стоян стана раздразнен от страха на тези, които бяха вътре и отиде до портата.

– Кой е? – извика той.

– Пуснете ни да влезем!- обади се някой от вън.

– Кои сте вие? – попита Стоян.

– Ние сме дървари от гората, Аз съм Хари Дървото. Един от нас се разболя, търсим помощ,  – обади се същия глас.

Георги надникна през малкото прозорче,близо до портата. Видя група груповати мъже, застанали около носилка поставена пред вратата. Мъжете бяха въоръжени, но не бяха демобилизирани войници.

– Разбойници! Ще ни избият всичките! – развика се Георги.

– Млъкни! – извика Стоян, – Всички ще умрем, когато Бог го пожелае, но не и преди това.

– Познавам ги, миналата година ограбиха дома на Владо Македонеца, – обади се Никола,който също бе надникнал през прозорчето.

– Бог прощава на тези, които искрено се разкайват, – каза дадо Матей.

– Не можем да ги отпратим, носят болен, – застъпи се Стоян за тях . – Животът ни не е наша собственост. Бог ни го е дал, за да служим на другите.

– Ще бъде самоубийство да пуснем тези тук вътре, – тресешесе от страх Георги.- Те ще ни убият.

– Ние сме християни, – каза Стоян. – за нас смъртта е щастливо съединение с Христос. От какво ще се страхуваме тогава?

– Глупаво е да търсим собствената си смърт, – обади се Никола.

– Но ако смъртта дойде, когато изпълняваме човешкия си дълг, – каза Стоян, – трябва да я посрещнем с достойнство.

Те можеха да спорят още дълго, но отвън един човек имаше нужда от помощ. Стоян не се двоуми стана отиде до портата и дръпна резето ѝ.