Много от нас знаят колко болезнено е да загубим верен приятел, благочестив пастор, ревностен мисионер или праведна майка.

Стоим пред прясно изкопания гроб, по бузите ни се стичат горчиви сълзи. И при тази загуба непрекъснато повтаряме:

– Защо, Господи, защо?

Ние знаем, колко много са направили тези хора и колко още биха могли, ако имаха време и ако бяха останали с нас.

Смъртта на праведните не е случайна.

Наистина ли мислите, че Бог, Който е преброил всеки косъм от главата ви, ще позволи без Неговата воля да падне на земята някоя птичка или ще се отвърне от Своите деца по време на опасност?

С Неговите деца не се случват нещастни инциденти, трагедии или внезапни катастрофи.

Сър Уолтър Скот е казал:

– Смърт последният сън ли е? Не, това е крайното събуждане.

Да, това е така за всички, които вярват в Христос.

Дори когато сме заобиколени от скръб и объркване, винаги можем да се доверим на мъдрия и милостив Бог.

Облаците закриваха слънцето, но бе задушно и непоносимо горещо. Ани излезе от магазина и се насочи към колелото си, за да остави покупките в кошницата си отзад. Цяло чудо бе, че всичко се побра в нея, а бяха доста продукти, които бе взела от хранителния магазин.

Вече се канеше да яхне велосипеда си, когато една ръка я докосна по рамото. Ани се обърна и видя широката усмивка на дядо Дочо, грейнала на лицето му.

– Благодаря ти, – каза възрастния човек, – че винаги ме поздравяваш, когато минаваш край мен.

Дядо Дочо бе към 100-те. Единственото му занимание, бе да излезе от дома си, да постави един стол пред вратата си и да седне на него. Така наблюдаваше всички, които минаваха, а някои се отбиваха и обменяха с него клюките на махалата.

– Знаете ли, – каза Ани, – когато бях малко момиченце и баба ме водеше за ръка из селото, забелязах, че тя поздравява всички хора. Веднъж я попитах: „Бабо ти всичките ли ги познаваш?“ Помня, че баба се усмихна и каза: „Не. Но тук на село имаме обичай да се поздравяваме, независимо дали се познаваме или не“. На мен това много ми хареса и сега, когато отново дойдох на село, поздравявам всички, по стария обичай на това село.

– Да, така е, – потвърди дядо Дочо. – Едно време млад, стар, дете, възрастен, мъж или жена, всеки поздравяваше, когото срещне. Хубаво е, че знаеш за тази традиция, но времената се измениха. Сега хората в селото поздравяват само познатите си.

– Това няма значение, – усмихна се Ани. – На мен ми е приятно да поздравявам всички, особено, когато виждам някое тъжно лице. И когато поздравя, някой угрижен, натоварен с проблеми, а може би и чувстващ се самотен, той винаги вдига глава и ми се усмихва, и като че ли лицето му се разведрява.

– Добре правиш, моето момиче! Продължавай все така! Всеки от нас е нуждае от капка внимание, – каза ѝ с дълбока въздишка дядо Дочо.

Ани му се усмихна и каза поредното си:

– Здравейте!

Тези загадки не изискват много усилия, за да се досетите сами за отговорите. Някои отговори са хумористичен отенък.

Те не биха затруднили едно дете, какво остава за възрастен.

Приятно мислене!

А ето ги и тях.

Какво прави пазач, когато на главата му седи врабец?

Отговор:  ипс.

Какви са камъните в морето?

Отговор: ихус.

Името на първата жена усвоила летателен апарат?

Отговор: агя абаб.

Неделя. Ден, в който хората, които се смятат за християни отиват на църква. Е, някои го правят само на празниците, но това е друг въпрос.

Времето все още беше хубаво, въпреки че есента вече бе нагазила полята и горите. Дървета и храсти бяха облекли жълто червеникавата си премяна. А слънцето се опитваше да стопли жадуващите за още малко топлина хора и животни.

Семейство Манчеви се приготви за църквата и тръгна натам. Гордо вдигнали глава баща, майка, дъщеря и син влязоха в храма.

След богослужението се усещаше някакво недоволство, което витаеше около семейство Манчеви.

– Това не може да бъде проповед, – мърмореше бащата. – Нищо не разбрах от казаното. Само стихове, стихове от Библията и нищо друго.

– Какво друго можеш да очакваш? – на свой ред се обади и майката. – Този човек изобщо не може да проповядва. Кой го е пуснал изобщо на амвона.

– Ами хора и хвалението, – не остана по-назад и дъщерята, – пеят толкова вяло, че да ти се приспи.

Синът мълчеше и внимателно ги слушаше. Накрая не се стърпя и попита баща си:

– Татко, ти колко пожертва за Божието дело?

– Десет стотинки, – каза тихо бащата и леко се сконфузи.

Майката и дъщерята не бяха дали абсолютно нищо и веднага след въпроса на момчето се свиха.

– Тогава, татко, – каза синът, – ти какво очакваш? Сял си малко, а искаш да събереш много. Изискват се усилия и от нас, а не само да недоволстваме от положения труд на другите. Нима трябва да се оплакваме и да ги критикуваме?

Тогава останалите членове на семейство Манчеви изведнъж бяха ужилени от истината, че всеки може лесно да критикува особено, когато нищо не е допринесъл за даденото дело.

Във втория по големина град на Зимбабве се случи нещо много интересно.

Член от едно семейство, което живееше в града донесе куфар в полицейското управление. Човекът каза:

– Неизвестното същество в този куфар принадлежи на наемателят.

А след това побърза да си отиде.

Полицаите веднага наобиколиха донесеният предмет.

– Какво ли има вътре? – попита един от тях.

– Надявам се това същество да не е извънземно, – добави друг.

– Нали казаха, че съществото принадлежало на наемателят, следователно, този човек не се е върнал да си вземе куфара, – разсъждаваше един от полицаите на глас.

– Когато слушах този изплашен човек, който донесе този странен куфар, си мислех, че това, което е затворено вътре, е навярно не много приятно за гледане.

– От къде ти дойде на ум? – засмя се трети.

– Не видя ли колко бързо се изнесе през вратата?!

– Хайде да погледнем, – каза най-смелият от тях. – Нека да видим какво толкова го е изплашило.

Щом полицаите отвориха ключалките, едно грозно създание изскочи от напълнена с кръв бутилка.

Неочакваният вид на чудовището, предизвика истерични викове от страна на „смелите “ полицай. Мъжете стреснати от видяното, започнаха да скачат от прозорците, защото не всички можеха, в създалата се паника, да минат през вратата.

Само за половин минута мястото около странното същество бе опразнено.

Останалите им колеги, които не бяха в стаята, когато чуха виковете, хукнаха да видят какво става.

– Защо викахте? – един от дошлите на помощ, спря току що скочилия през прозореца.

Човекът бе пребледнял, а думите му бяха объркане.

Мъжете, които бяха присъствали при отварянето на куфара, описваха странното същество по различен начин.

– Прилича на змия с глава на куче ….

– Беше покрито с гъста  козина….

– Много огромно и озъбено….

Но всички присъстващи на инцидента бяха единодушни в едно:

– Това същество отвратително вонеше.

Когато случая се разчу, в полицейския участък дойде лечител. Той успя да хване „гоблина“ и го изгори.

На всички им олекна. Но спомените на преживелите ужаса, не им даваше спокойствие цяла седмица.