Под страшния натиск към 5 часа следобед Волинската височина бе изоставена и турците затвърдиха позициите на нея. След това веднага предприеха настъпление към важната Централна височина, която решаваше участта на Шипка.

Това бе една мъчителна борба! Сили вече се бяха изчерпали. Главите натежаха, погледите помътняха.
Краят идваше! Увереността на защитниците на прохода бе разколебана.

Колко дни вече се биеха? А помощ не идваше от никъде.

В изстрадалите и измъчени души на опълченците нещо се скъса. Само чудо можеше да ги спаси.

Ето и Самарското знаме бяха готови да изгорят. То бе вече отковано от дръжката. Само един миг и последната искра щеше да изгасне.

В този момент в най-страшната психологическа криза някой запя между опълченците „Шуми Марица“. Прав, с изправена глава, без да обръща внимание на свирещите около него куршуми, майор Челяев също запя.

Това не беше последна молитва, а зов за решителна борба. Опълченци неволно трепнаха и подеха песента. Освежителните звуци на марша като че ли ги съживиха и вляха нови сили в душите им.

– Марш, марш, с генерала наш, – пееха опълченците от всички дружини. Гласовете им укрепнаха. Погледите им отново заблестяха. Уморените мускули се стегнаха. Нова струя от сили се вля в телата им. И те се ободриха. Дружната песен се носеше над всички защитници. След малко тя се превърна в ураган.

Наелектризираните звуци на Химна преминаваха и събуждаха все нови и нови неподозирани сили. Върху окървавените скали на Шипка израснаха обновени хора. Това бяха се превърнали в гиганти, готови за нови подвизи.

Българският химн извърши чудо. Преди още да се роди България, той зае вече своето място.

В най-решителния момент този химн стана и молитва, и зов, и победен вик. Опълченците се сраснаха със скалите. Погледите им започнаха да искрят.

В този момент турците започнаха настъплението си. Само преди няколко мига те може би щяха да успеят, но сега вече беше твърде късно! . . .

И макар атаката на турците да бе посрещната само с последните няколко снаряда от Централната батарея, въпреки че нямаше вече патрони за пушките, турците бяха спрени.

Победата беше им обърнала вече гръб… И Шипка беше спасена.

Откъм Габрово се бяха задали части от 4-та стрелкова бригада. Радостен вик се изтръгна от сърцата на защитниците. Екна вик на тържество.

Шепата стрелци се хвърлиха върху турците около шосето и ги прогониха, а след това тръгнаха нагоре към другарите си. Те бързаха да им помогнат, да облекчат положението на онези, които бяха издържали докрай, изтръгвайки победата от тържествуващите ръце на врага.

Пристигналата първа група стрелци заеха веднага Централната височина. Посрещна ги ново мощно ура. Въодушевление обзе цялата позиция. Не беше важно колко нови сили са дошли на помощ, важно бе тяхното неизмеримо морално значение. Опълченците се прегръщаха.

– Ура! Ура! – ехтеше Шипка.

– Ура! – повтаряше Балканът.

Заедно с частите на 4-та стрелкова бригада пристигна и генерал Радецки. За кратко време турците бяха отхвърлени, както от шосето, така и от Волинската височина, а вечерта за пръв път през тези тежки дни спря пушечният и артилерийският огън.

След 4-та стрелкова бригада в прохода през тази нощ бяха пристигнали вече и две други бригади, а от Севлиево пристигаше цялата 2-ра дивизия. Към полунощ в прохода пренощуваха 20 дружини с 36 оръдия.

Преломът бе настъпил, а по-късно дойде и победата.

Желанието да се радва на живота и да се смее е било винаги присъщо на човека. Известно е, че древните гърци са колекционирали анекдоти.

Един от героите на една такава забавна колекция се наричал „Филогелос“. Това бил Педант, отличаващ се с удивителна логика.

Ето и някои примери от този сборник с анекдоти.

Като се разхождал Педантът видял лекарят, който го лекувал и започнал да се крие от него. Приятелите му го попитали:

– Защо се криеш от него?

Той отговорил:
– Отдавна не съм боледувал и ме е срам пред него.
Веднъж Педант пътувал по море. Разразила се силна буря и неговите слуги започнали да плачат.

– Не плачете, казал им той, – в завещанието си всички съм ви освободил.

Друг път Педант видял двама близнаци, на чиято прилика се чудели хората.

– Не, – казал Педант, – първият е подобен на втория повече, отколкото втория на първия.

Древногръцкият философ Демокрит бил сериозен и задълбочен учен, баща на атомната теория и на атараксия, наука за душевното спокойствие като висша ценност. Той обичал да се присмива на своите съграждани, за което получил прякора „присмехулник“.

Много известни учени имали забележителния дар на хуморист. Този дар имат не само отделни хора, а и цели градове, за чийто жители се разкарват хумористични истории. Такива са тъпанар шотландец, жителите на Габрово и на столицата на хумора Одеса.

Село Боженци е създадено след турското нашествие в Търново в края на 16 век. Тогава от столицата на България голяма част от гражданите се заселват в трудно достъпните части на Балкана.
Сред тях е младата болярка Божана, която избира за своя убежище мястото, на което в момента е село Боженци. Синовете на болярката започнали да търгуват.
С течение на времето селото се разрастнало и през периода на Възраждането се превърнало в главно кръстовища за търговците от XVIII век. Основно от там се продавали кожа, вълна, восък и пчелен мед.
Близо до единия край на селото е запазен римски път за Габрово, а от друга страна  започва пътека за Трявна.
След Освобождението се създават фабрики, които конкурират местните занаятчии и селото започва да запада.
През 1962 г. започва реставрация на някои къщи, а също и цялостното възстановяване на селото.
Боженци е обявено за Архитектурен-исторически резерват от 28-ми януари 1964 г.
Селото е запазило възрожденска си архитектура, има забрана за строеж на сгради, които не са в унисон със стила на селото.
Тъй като жителите на селото по време на турското робство са били богати, повечето от къщите са двуетажни. Първият етаж се е използвал за магазин или работилница, а на втория живеели собствениците.

Тя не ги познаваше, но се представиха за роднини на мъжа й от Северна България. На чичо Кольо, на чина Петра…. на кой си от кой си…

Жената разбра, че трябва да бъде любезна и ги посрещна сърдечно. Нагости ги богато и им посла да спят в новата стая. Прояви човещина и не им се скара дори, че стъпкват фасовете си върху новия персийски килим.

Странни гости, седят цял ден в апартамента и никъде не излизат. Домакинята се надяваше, че за малко поне ще се разходат из града и ще го разгледат, та малко да си почине и да се отпусне.

Ден така, два минаха, трети се задава, а тези хора цял ден стоят пред телевизора, ревизират хладилника и без да питат се обслужват сами. Нищо не купуват, а ядат на корем.

На жената й писна и накрая каза на мъжа си:

– Може да са твои роднини, но не мислиш ли, че вече прекаляват?

Какво направи мъжът й тя не разбра, но се обади баща й, че спешно трябва да идат при него. Гостите макар и с неудоволствие трябваше да си тръгнат. Преди да излязат от вратата единият най-безцеремоно изтърси:

– Развалихте ни плана. Две седмици бяхме при Владо в София, щяхме да изкараме две седмици и при вас, а след това за две седмици щяхме да отидем у Петър във Варна………..

Жената не искаше да слуша останалата програма на гостите от Габрово, за това само прехапа устни и махна с ръка. Само като си помисли, че този ад е щял да трае още седмица и половина, косата й настръхна. Въпреки това им се усмихна и им пожела добър път.

Случи се така, че след една година минаха край Габрово. Мъжът й я подкани да се отбият за малко при неканените гости от преди. На жената не й се искаше да  се срещне с тях, все пак спомените бяха още пресни, пък и не бяха от най-добрите. Но мъжът й настоя и тя вдигна ръмене.

Посрещнаха ги, почерпиха ги по едно кафе. И още, докато кафето беше горещо, стопанката каза:

– Изпивайте си бързи кафето и тръгвайте, че каквато буря се е задала, не знам как ще се измъкнете.

Гостите я погледнаха смаяно. Те се бяха отбили за малко и съвсем нямаха претенции да останат по-дълго, но самата реплика ги накара да се спогледат и се усмихнаха.

Ето така се срещат гости по габровски.

Дори и приятелите му от детинство не знаеха, че истинското му име беше Продан Тишков. Наречен като малък Чарда, от приятелите си, идващо от стадо овце, той по-късно прибави към този прякор едно фон — за да подиграе полския немец на турска служба, началник на румелийската милиция генерал фон Дригалски паша  и стана Чардафон. По-късно Захари Стоянов му даде прозвището Велики и му посвети няколко реда, нещо средно между фейлетон и летопис, с която му запази място в историята.
Чардафон Велики беше роден в Габрово. Неуморен немирник и пакостник с неизтощимо въображение като дете, вдъхновител и главен изпълнител на всички злосторства и бели. На четиринадесет години той имаше такава „слава“, че баща му, берберинът Тишко, предпочете да го изпрати да учи занаят в Русе. Чардафон тръгна за Русе, но се озова във Влашко, където още почти дете премина суровата школа на българските хъшове. На седемнадесет години той стана опълченец, а на двадесет и една през 1881 година емигрант в Източна Румелия, жертва на режима на пълномощията.
Настанен от приятелите си Данаил Николаев и дядо Райчо, за сержант-майор в Голямо Конаре, той пренесе в Областта своята хъшовска природа и неизчерпаемото си хумор. Службата сержант-майор, звучи някак си важно, но тя беше нещо като подофицер със своя военна околия, в която той отговаряше за запасните и водеше обучението им.
Чардафон малко се интересуваше от службата си, а я използуваше предимно, за да псува лъжесъединистите от Народната партия на Гешовците, да пропагандира съединението и да създава тайни революционни комитети.
Самият той не малка роля изигра в Съединението на България.