През нощта Наталия дълго се въртя в кревата си. Тя се срамуваше от това, което бе направила през деня.

„Как можах да скрия най-важната част от живота си тази, която основно заема моето време, но с която се гордея повече от всичко – моите деца“.

През деня Наталия присъстваше на важна конференция, в която участваха жени от нейната професия. На събирането имаше жени от цял свят.

Всички обядваха заедно. На този обяд, всяка жена трябваше да стане и да се представи  със своите професионални постижения и успехи.

– Аз сън координатор на модни ревюта ….

– Аз снимам дрехите на най-големите компании ……

– Аз съм консултант в корпорация …

– Аз съм ръководещ сътрудник при ….

Докато слушаше жените Наталия се чувстваше много неуверена.

„Какво да им кажа, когато дойде моя ред? Как да се представя?“

Тя прехвърляше в главата си различни възможности и варианти.

„Не е нужно да казвам, че идвам от район, където хората се занимават със селско стопанство. Не мога да им кажа, че най-добрите ми възможности включват: сменяне на памперси, поддържане на градинката ни, миене на съдове. Трябва ли да им кажа за съпруга си, че няма по-силен човек, на когото мога да се опра като него? За това, че се гордея с него, че той се труди усилено за семейството си и същевременно подкрепя всяко мое начинание? Да им разкажа ли за вярата си, за Бог, Който не само обичам, но и Му служа? Сигурно ще ме вземат за глупачка. Не, няма да им кажа за децата си, които толкова обичам. Ще ме сметнат за обикновена майка“.

Когато дойде нейния ред, тя се изправи, приведе се напред и каза:

– Аз съм Наталия от компанията ….Аз не съм просто майка ….

Във всичко останало се постара да не се покаже прекалено “ добра домакиня“ или „държаща на семейството си“.

Едва сега тя разбираше, колко ужасно бе нейното изказване. Това, което тя каза нямаше нищо общо със истинското ѝ настояще.

Но как можеше да не наговори всички тези „надути фрази“? Всички останали ѝ изглеждаха много опитни, талантливи, влиятелни,… положение, което тя никога нямаше да достигне.

В своето изказване, Наталия се бе опитала да им докаже, че тя не е „просто майка“.

Толкова пъти бе слушала фразата: „Най-благородното призвание за една жена в света е да бъде майка“. Ние много често се хвалим с нашите майки, но не бързаме да ставаме такива и понякога с неодобрение се отнасяме към тези, които са пожелали да се посветят на семейния живот.

Защо обществото има негативно отношение към жените, които са „просто майки“? Защо професионалните постижения на една жена се смятат за фантастични и невероятни, а нашите успехи в семейството се принизяват?

Да бъдеш „просто майка“ е чест. Такава жена трябва да се чувства успешна, та тя е избрала една толкова трудна област, където да разгърне талантите си – семейството.

В тази нощ Наталия реши за себе си:

– Ще бъда жена, която ще се гордее с работата си на майка и домакиня. И следващия път, когато трябва да се представя, ще стана и ще кажа: „Казвам се Наталия. Аз съм просто майка……..“

Тайната на лична промяна не е в силата на волята. Нужно е да се изправите пред истината, ако искате да се промените.

Нищо няма да се промени в живота ви, докато не разберете истината за слабостите си, отношенията ви, вашите успехи и неуспехи, вашето минало и бъдеще.

А тази истина е в Исус Христос.

Защо е необходимо да научите истината преди да се промени живота ви? Защо зад всеки самоунищожителен навик в живота ви, стои лъжа. Ако имате дълг, това е, защото сте повярвали в някои лъжи като „Може да ми се размине“ или „Винаги мога да го изплатя“. Може би сте надценили възможностите си и сте повярвали на лъжата, че имате нужда от много по-голяма къща, луксозна кола или друго нещо.

Но дали това е истината? Може ли да се докаже, че това е истина? Абсолютно сигурни ли сте, че това, което смятате и казвате за вашите финанси е вярно? Какво ще кажете за вашите взаимоотношения? Ами нещата, които казват за себе си? А начинът, по който мислите за миналото си или за някое събитие? Истината ли е това, което Бог казва за него?

Библията ни учи, че личната промяна започва с истината. Това е истината, която ви освобождава. Исус е истината. Неговото Слово е истина. Библията е Словото, а това означава, че Библията е истината.

Какво чуете по телевизията или да прочетете в книгите не винаги може да ви помогне, защото не винаги е истина. Разбрахте ли, че това, което казва Бог винаги ще бъде истина. Божието Слово ви показва как да се върна към живота, за който сте били създадени, за да живеете, а след това ви разкрива как да останете в Божия път.

Ето защо е толкова важно да имаме ежедневно тихо време с Божието Слово. Нищо няма да се промени, докато не получите истината в сърцето си. Ако изградите живота си въз основа на лъжи, заблуди или полуистини, вие никога няма да се промените. Но когато се изправи пред истината и започнете да отговаряте според нея, ще започнете да виждате промяна в живота си.

Невнимателни ръце пуснали паяк в буркан, така че един от осемте крака му се счупил. Но паякът е могъл да си помогне сам.

Той положил слюнката си на на нараненото място. Тъй като те я еластична мигновено застинала, като идеален превързочен материал.

Свойствата на паяжината не са изучени до край, но това което се знае, често е използвано в разработването на нови материали.

Вътре в паяка паяжината съществува в течна форма, но при изваждането ѝ от тялото стават промени в структурата на протеините ѝ. Вследствие, на което тя застива в тънка лепкава нишка.

По здравина паяжината е близка до найлона и притежава парадоксални възможности за завъртане. Нишката може да се върти безпрепятствено на една страна, без да се изкриви.

Нима човек може да остане безразличен, когато някой до него се нуждае от помощ?

Наталия не можеше да се преструва, че не ги вижда и да подминава нуждаещите се. Тя съчувстваше на всеки, помагаше му според силите и възможностите си.

Един ден след работа Наталия се отби в търговския център. Погледа ѝ бе привлечен от млада жена с момиченце. Явно майката беше нервна и ядосана.

– Какво искаш? – кресна тя на детето.

– Искам да ям, – тихо каза момиченцето.

На няколко крачки от тях деца си купуваха сладкиши. В случая не ставаше въпрос за каприз. Момиченцето бе облечено с вехти дрешки и начина, по който поиска да яде, явно говореше, че наистина е гладно.

Майката се вбеси и бутна момиченцето.

– Ти ми съсипа целия живот, – крещеше тя на дъщеря си.

След това майката тръгна нанякъде и изчезна …

Момиченцето седна на една от  пейките и се разплака. Плачът му бе тих. От момиченцето извираше болка и мъка, говорещи красноречиво, колко лошо се бяха отнесли с него.

Наталия не посмя веднага да се намеси.

„Може би майка му скоро ще се върне“, – каза си тя, но докато кръстосваше из щандовете, не откъсваше поглед от детето.

Минаха 30 минути, а майката от никъде не се появи.

Наталия се приближи към момиченцето. Тя искаше да го успокои. Детето бе срамежливо и се страхуваше да разговаря с непознатата жена.

– Да извикам охраната да потърси майка ти, – предложи Наталия.

– Надейте, – каза детето, – не искам да ѝ причиняват зло…

– Но ….

– Моля ви, ….аз се казвам Милка и съм на 6 години.

Наталия си спомни, че детето искаше да яде, затова отиде и ѝ купи един сандвич.

– Хапни си, – каза Наталия.

Милка поклати глава и се дръпна назад. След дълги уговорки, гладът надделя и детето започна да се храни.

– А къде е баща ти? – попита Наталия.

– Той ни е напуснал отдавна, – каза тъжно Милка.

– А майка ти?

– Аз ѝ разбих живота и кариерата, – отговори момиченцето и наведе глава.

Наталия погледна изумена детето.

– Тя всеки ден ми повтаряше това, – каза Милка. – Искаше да се махна от главата ѝ. Казваше ми, че рано или късно ще ме приберат в някое сиропиталище…. Плачех и я молех да ми прости, само да не ме гони от къщи ….

Наталия прегърна момиченцето и го отведе у дома си. Поговори със със съпруга си и двамата приготвиха документите. Скоро след това осиновиха Милка.

Съседите подхвърляха зад гърба на Наталия:

– Защо ѝ е нужно чуждо дете, нали си има свои?

Наталия не съжаляваше, че е постъпила така. Тя чувстваше, че по този начин животът ѝ се изпълваше със смисъл.

В този жесток свят всеки от нас може да направи нещо добро. Ако смятате, че никой не се нуждае от вашата помощ, вгледайте се по-внимателно…

Людмил вървеше напред и си проправяше път сред тълпата. Изведнъж някой извика. До стената на гарата стоеше девойка и плачеше.

Приближиха се две състрадателни жени и се опитаха да я утешат. Пътници натоварени с куфари и чанти се спряха любопитни, извиха глави, за да разберат какво става.

Людмил решително се обърна, извини се на някой, когото неволно блъсна и бързо стигна до девойката, която държеше куфар и раница в ръцете си.

– Какво  стана? Защо плачеш? – попита я Людмил.

– Тук дойдох да се явя на изпит, а сега се прибирам в къщи, но на гарата някой ми открадна портмонето с билета и всичките ми пари, – хлипайки обясни момичето.

Людмил се обърна към събралите се. Свали шапката си, сложи в нея няколко банкноти и каза:

– Граждани, нека да помогнем на това момиче!

Селянка бръкна в пазвата си, развърза кърпичката си, извади няколко монети от нея и ги пусна в шапката. Мъже вадеха от джобовете си и кой монети, кой банкноти, всеки слагаше според възможностите си. Шапката бързо се напълни.

Момичето гледаше изненадано хората и вече не плачеше. Тя се много стесняваше. Никой до сега не бе ѝ обръщал такова внимание.

И този непознат мъж, който се бе заел още от началото да ѝ помага, когато тя бе отчаяна и безпомощна. Сама там на гарата, тя не знаеше какво да прави. Към кого да се обърне, като никой не познаваше?

Девойката започна да вика:

– Достатъчно, вече има пари, за да си платя билета.

Людмил се усмихна:

– Още малко. Нали по пътя трябва нещо да хапнеш.

След това той ѝ даде събраните пари. Взе раницата на рамото си, вдигна куфара и ѝ каза:

– Трябва да тичаме. Влакът скоро ще тръгне.