Това бе една мъчителна вечер за Милен. Съпругата му Галя многократно изпращаше своя герой Марио да пада в една и съща яма пълна с лава.

Всекидневната се превърна в бойно поле. Пронизителен вик и разочарование изпълваха стаята.

Милен бе безкрайно толерантен. Той едва сдържаше напрежението, натрупало се вследствие на желанието да извика:

– Само скочи малко наляво.

Вместо това той стана опора, осигуряваща безмълвно рамо, на което да поплаче обезумялата му съпруга.

Стаята се тресеше от сърцераздирателните викове на Марио, който умираше в огнената лава отново и отново.

Съседите непрекъснато чуваха:

– Game Over, – макар и доста слабо, достигащо до тях през стената.

Милен наблюдаваше съпругата си и се питаше:

– Възможно ли е да се намери цел или смисъл в един продължителен цикъл от виртуална смърт в лавата?

Най-накрая Галя успя и Марио невредим прескочи ямата.

В стаята се чуваха ликуващи възгласи и плач от радост.

Е, може би това ще наречем издръжливост. Вероятно тя би била вдъхновение за съпрузите, които гледат как съпругите им ужасно играят видео игри.

Живеем в тежки времена. В домовете си се чувстваме като в затвор. Ограниченията ни правят уязвими към страха, депресията и неусетно се отчуждаваме един от друг.

Но има хора, които въпреки забраните се чувстват свободни. Дядо Тихомир и чичо Павел, както го наричаха в махалата, бяха от тези люде.

В днешния слънчев ден седяха на припек и разговаряха.

– Злото никога не се отказва, – повдигна вежди старецът. – То отчаяно води борба до край.

– Нищо не се добива чрез пирове и увеселения или приказки и възгласи, – подметна Павел, – а само в изпитания и духовни битки.

– Свобода дадена ни от Спасителя ни освобождава от всяко подтисничество и робство, – отбеляза дядо Тихомир.

– Тя ни е дадена чрез кръвта пролята на кръста от Божия син, – отбеляза Павел.

– Няма да поставим в бяг царя на злото с любезни фрази, – усмихна се Тихомир. – Той не се отказва лесно.

– Успехите ни в борбата срещу него, – повдигна показалеца си нагоре Павел, – се записват със сълзи и жертви.

– Това е, – натърти старецът, – призовани сме да водим една трудна и постоянна битка.

– Не сме родени за да живеем меки постели и на безопасни места…

– Трябва да добием сила от Бога, – поклати глава дядо Тихомир, – за да се изправим срещу стихиите и тайфуните в живот си.

– Творецът ни е дал всичко необходимо, – отбеляза убедено Павел, – трябва само да Го следваме.

Дичо очакваше с нетърпение този ден. Щеше да посети увеселителния парк, който наскоро бяха открили в града им. Бяха му разказвали, че там има много люлки, ……. и изненади.

Когато влезе в ограденото място, Дичо бе зашеметен. Посрещна го голям шум, възгласи и множество хора. Той трудно се адаптираше към такава обстановка и в първият момент бе готов да побегне, да крещи и да плаче.

Майка му го прегърна и донякъде момчето се успокои. Дичо успя да се изолира от шума и ярките светлини. Постепенно напрежението премина и той започна да се оглежда любопитно.

– Ще се качиш ли на въртележката? – попита майка му.

Той само кимна с глава и докато да се усети бе настанен върху дървено конче.

Изведнъж всичко се завъртя. Образите наоколо се размазаха. Дичо се уплаши. Ревна с цял глас и протегна ръце напред търсейки защита.

Въпреки, че въртележката не се движеше много бързо, той се обърка и започна истерично да крещи:

– Искам при мама …..

Сякаш не го чуха и не му обърнаха внимание. Хубавото бе, че времето свърши и въртележката забави ход.

Когато спря Дичо се строполи в ръцете на майка си. Заровил глава в нея и се разрида.

Майка му го опря на краката му, искайки по този начин да го накара да дойде на себе си, но той легна на земята и продължи да плаче.

Колко много очаквания имаше малкото момче за този ден, а всичко се провали.

До легналия Дичо клекна младо момиче. Тя бе една от служителките в парка. Погали го по главата и го гушна.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Стана ѝ мъчно, че малкото момче не бе изпитало радост и удовлетворение на това място.

Дичо вдигна зачервените си очи към момчето и ѝ се усмихна.

Можем да не разбираме нечия мъка, но не е нужно да правим нещо голямо, за да ги утешим. Достатъчно е да бъдем с тях и да им покажем любов.

Метафора за „обличането със сила”, показва, че учениците на Исус Христос преди деня на Петдесетница са все още са уязвими, немощни, както всички останали хора. А битката с врага на неверието и  благовестяването на Словото за възкръсналия Христос са доста сериозни дела.

„Сее се в немощ, възкръсва в сила”.

Това „обличане със сила” не става от човека, а „отгоре“, от Бога.

„Силата свише” не се изразява само в припомняне на библейските истории и в емоционални възгласи, а в реални постъпки, дръзновение и самопожертвувателност.

Това изпълване, премахва влиянието на греха. Силата на греха не се побеждава със спазване на правила и норми на поведение, няма значение колко са религиозни или църковни.

Човек съгрешава, когато върши неугодни дела на Бога. Победата над греха става чрез покаяние и израстване чрез Святия Дух.

За какво се дава тази „сила свише“? Заради едно единствено нещо. Да бъдем свидетели за Бога в семейството си, на работното място, в етноса си и „до края на земята”.