Нели бе младо момиче. Тя учеше в колеж. Бе записала специалност, която много искаше и очакваше с нетърпение времето, когато щеше да завърши и започне практикуването на наученото.

В колежа Нели се запозна с Андрей. Двамата много се обичаха и искаха да създадат семейство. Тези им планове бяха предвидени за в бъдеще, когато и двамата щяха да завършат колежа, но се случи така, че Нели забременя.

Тя страдаше много от това и често плачеше:

– Искам първо да завърша колежа, да започна работа. Това дете дойде не на време…… Ще абортирам.

Отчаяна Нели се прибра на село за една седмица. Когато баща ѝ Сава научи, какво се е случило с дъщеря му извика:

– Те те лъжат. Не им вярвай! Това не е само едно неоформено парче месо. Не я унищожавай! Това е моята внучка. Видях я насън преди три години. Имаше бяла кожа, червена коса и сини очи. Тя ще бъде благословение за много хора.

Нели се засмя, прегърна баща си и каза:

– Добре, нека живее, но ще помагате с мама.

По-късно историята се повтори. Дъщерята на Нели забременя, когато учеше в университета. Тогава Андрей , който си бе спомнил думите на дядо Сава, реагира по същия начин, както стареца:

– Те те мамят. Това не е парче плът. Това е моя внук. Не го убивай!

Вярвате или не, но това малко бебе порасна и се превърна в истински мъж. Стана адвокат. Сега е женен и чака първото си дете…..

Дядо Михаил забеляза, че 17 годишният му внук Зарко има нужда от часовник и той му подари един от своите. Когато постави часовника на ръката на внука си старецът каза:

– Сверявам го и те предупреждавам, че този часовник се задейства само със слънчева енергия. За да работи нормално трябва да го държиш достатъчно време на слънчева светлина.

– Много ясно, – усмихна се Зарко, – ако поставя този часовник в шкафа или тъмна кутия, той ще бъде безполезен, защото няма да работи и да показва точно време.

– Това правило важи и за всеки християнин, – каза сериозно дядо Михаил. – Ако той прекарва времето си в тъмнина, ще върши неща, които са противоречиви на Евангелието. Ще бъде безполезен и в разпространението на евангелската вест.

– Дядо, щом поставя часовника на слънчева светлина, – отбеляза Зарко, – той започва да работи, защото използва силата на слънцето.

– Така и Исус, – поглади брадата си старецът, – ни измъква от тъмнината и ни кани да живеем в Неговата светлина. Той победи греха, срама и смъртта, за да живеем в тази светлина.

– Излиза, че зареждащата сила на тези, които са повярвали в изкупителното дело на Христос, – изтъкна Зарко, – е от Светия Дух.

– Но ние можем да загубим връзката с Бога, ако се изключим от този източник, – уточни дядо Михаил.

– Това е толкова трудно! Как да останем винаги заредени? – попита Зарко.

– Молитвата, изучаването на Божието Слово и служенето на другите, ще ни помага да останем заредени. За този вид енергия не се нуждаем от електричество, а от отворено и съкрушено сърце. Не забравяй, че за да светиш, трябва да бъдеш зареден от Божия Дух.

Бе облачно, но не се очакваше да завали. Синоптиците бяха обещали хубаво време и хората с надежда поглеждаха към небето, за да открият ярките лъчи на слънцето и да усетят топлината му.

Жоро и Спас, бързо крачеха. Вълнуваха се и споделяха това, което бяха открили и ги бе поразило.

– Забележи, – вдигна пръста си заканително нагоре Жоро, – казва се, че Той издържа кръста, заради радостта, която Го очакваше.

– Думата „радост“ тук на гръцки има определен смисъл, – започна да уточнява Спас. –  Това не бе просто радост, а специално и конкретно задоволство, изразяващо се във вълнение и щастие.

– С други думи, това бе „финалната линия“, след която Исус очакваше победата Си. Именно под това се разбира „тази радост“ в Библията.

– Всъщност каква радост конкретно очакваше нашия Господ? – попита Спас.

– Исус знаеше, че със Своята смърт заплаща нашето спасение. И когато е висял на кръста Той е видял теб, мен и всички останали хора.

– Сега разбирам, че ние сме били неговата радост, която Го е очаквала, – почеса се по главата Спас.

– Разбираш ли, Той е съсредоточил Своя поглед именно към тази радост, която Му е помогнала да понесе кръста, – възторжено възкликна Жоро.

– И сега, когато се случва нещо в живота ни, ние трябва да се виждаме победители чрез Него. Концентрирайки се към целта, ние се фокусираме към победата.

– И ако успеем да насочим погледа си към победата и радостта, които ни очакват, ние ще можем да издържим много от това, с което се сблъскваме, –  отбеляза Жоро.

Слънцето проби облаците. Наоколо стана светло и радостно.

Мракът се сгъстяваше. Тази вечер луната не можа да пробие облаците и всичко изглеждаше черно и подтискащо.

Хората отдавна вече спяха. В дома на Богдана беше тихо и спокойно. Махалото на стенния часовник отмерваше мъчително времето в тишината.

Богдана, стана от леглото и на пръсти се отправи към кухнята. Отчаяние и болка свиваха сърцето ѝ и тя не можеше да заспи. Отново бе разбрала за похожденията на съпруга си при някаква си Силвия.

– А беше ми обещал …. , – тихо изплака Богдана. – До кога?!

Беше му простила, а сега раната отново се бе разтворила и кървеше.

Преди ѝ бе споделил:

– Трудно ми е да ти обясня, …. но когато бях 14 годишен с приятели гледахме порно и от тогава не мога да се спра. Харесах ли жена веднага я събличах в ума си, а след това фантазиите ми се развихряха.

– Тогава защо се ожени за мен? – го бе попитала Богдана.

– Мислех, че като се събера с теб това ще престане. За мен ти бе съвършената, най-красива жена от всички, които бях срещал. Но, уви …

– Защо не отидеш на психиатър или в църквата, там могат да се помолят за освобождението ти, – беше го посъветвала Богдана.

– Срам ме е, как ще отида и ще разкажа всичко това…, – беше се възмутил тогава Стилян.

След това той обеща:

– Ще видиш, всичко ще се оправи. Ще се постарая. Няма да те огорчавам повече!

Но отново се бе случило. За кой ли пореден път.

За Богдана всяка надежда се бе стопила. Оставаше ѝ само едно и тя падна на колене и призова Господа. Плачейки изказа цялата си мъка натрупала се в сърцето ѝ. Накрая попита:

– Боже, какво да правя? Не мога да продължавам така да живея. Какво мога да направя за него?

Тих и нежен глас ѝ отговори:

– Обичай го!

– Но, Господи, аз му прощавам ….. и то не един или два пъти, а той продължава да ме наранява, като ме отхвърля …

– Обичай го! – настоя с много обич гласът.

– Но как да го обичам?

– Както Аз ви обичам. Любовта дълго търпи и е милостива, не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада.

– Боже, толкова ми е трудно …. да направя това….. Помогни ми!

Невидимата Божия ръка изтри сълзите ѝ, а в душата ѝ настана мир. Богдана се изправи. Тя можеше вече не само да прощава, но и да обича въпреки всичко ….

Стопли се и хората плъзнаха като мравки навсякъде. И в близкия градски парк беше шумно, но Таньо бе намерил едно прикътано местенце и бе седнал на една пейка.

Тъгата и болката го бяха хванали с безпощадните си лапи и извиваха душата му. Спомените се редяха един след друг , но и те не му даваха мира.

Изведнъж чу зад гърба си глас:

– Таньо, не съм те виждал отдавна. Все се спотайваш и криеш някъде.

– А, Стамене, ти ли си? Ала седни. Тук е тихо и спокойно.

– Какво си увесил нос? – погледна го с проницателно Стамен. – Защо бягаш от хората?

– Какво да правя? – наведе глава Таньо. – Знаеш, че моята Господ я прибра, децата се пръснаха и …

– Я се стегне, Рена и Тодор вярно, че отидоха надалече, но ще дойдат, ще те навестят. Няма да те оставят така.

– Докато беше жива майка им, често си идваха, ама сега ……, – очите на Таньо се напълниха със сълзи.

– Деца са ти, ще дойдат, – опита се да го окуражи Стамен.

– А, не вярвам! Не съм им мил аз на тях, – заподсмърча Таньо.

– Нали си ги отгледал. Трудил си се за тях. Не си ги оставил гладни или голи.

– Чужди си бяхме още като бяха деца, че сега тепърва ли ще се сближаваме?!

– Как чужди, нали са ти чеда? – недоумяваше Стамен.

– Ех, – въздъхна Таньо, – едно време тичах да работя, кариера правех. В къщи се прибирах само да ям и спя.

– Ние мъжете сме така, – натърти Стамен. – Работа, работа и никакво спиране.

– Хубаво ми викаше жената: „Таньо, поговори с децата, иди с Тодор на разходка, покажи му някои неща като на мъж. Рена се цупи, че не си щял да идеш да я гледаш, дето играела в някаква сценка в културния дом“.  Ама аз, не та не,  трябва да работя, кариера да градя.

– Можело е да им отделяш малко време на децата,  – съчувствено каза Стамен.

– И аз тъй си виках: „Да свърша това, пък после и тях ще видя“. Ама това свършване нямаше. Моята все ме кореше и викаше: „С децата си можеш да говориш и общуваш, когато те търсят, а не когато ти е кеф“.

– Знам, че си бил уморен, – махна с ръка Стамен, – но какво толкова, ако си им отделял по няколко минути, поне да разбереш, как са изкарали деня“?

– Тогава бях егоист. Мислех си: „С децата жената да се разправя, какво са ми гракнали на главата“. А сега съм сам. Няма кой и да ме напсува, камо ли да ми рече добра дума.

Стамен го гледаше състрадателно и не намираше с какво да го утеши.