Времето се стопли и хората започнаха да излизат навън, радвайки се на топлите лъчи на слънцето. Всичко това сякаш предизвикваше нови срещи, запознанства и разбира се безкрайни диспути.

Група младежи заеха традиционното си място под брезата на пейката и започнаха поредното си обсъждане.

– Когато смятаме парите за наша цел, – намести очилата си Антон, – очаквайки по този начин да бъдем щастливи, ние живеем със страх, да не ги загубим.

– Да така е, – съгласи се Бранимир. – Ставаме параноични и подозрителни.

– Когато се стремим към славата, ставаме конкуренти на другите, които се опитват да ни засенчат, – дебело подчерта Владо.

– А, това ни поставя в такова положение, че останалите започват да ни завиждат, – дебело подчерта Гено.

– Когато се водим от желание за власт и влияние, ние ставаме егоистични и користолюбиви, – продължи в същия дух Драгомир.

– И ставаме автоматически високомерни, – плесна с ръце Емил.

– А ако това, което притежаваме, ни стане бог, – засмя се Живко, – постоянно ще искаме още и никога нищо няма да ние достатъчно.

– Това спомага да станем алчни, – натърти Здравко.

– Всичко това предизвиква ли задоволство и радост у нас? – запита Антон.

– Само Христос може да ни удовлетвори, независимо дали сме бедни или богати, известни или не, здрави или очакващи смъртта, – категорично отсече Бранимир.

– Но аз имам една добра вест! – подкупващо се усмихна Владо.

– Каква? – чу се хор от няколко гласа.

– Можем да преживеем смъртта над греха и да нямаме вече желание към съблазните на този свят, което за наш ще бъде като услаждаща се торта, – каза тържествуващо Владо.

– Това ще е напълно достатъчно да се радваме и засмеем отново, – добави Гено.

– За мен животът е възможност да служа на Христос, въпреки че смъртта е за предпочитане, защото там ме чака много повече – произнесе ликувайки Емил.

– Какъв е смисълът и съдържанието на всичко това? – свъси вежди Живко.

– Тайната на животът е същата, каквато е  и на радостта, – помъчи се да обясни Бранимир. – И двете се въртят около централната роля, която може да играе Исус в нечие битие.

– С други думи, – каза задълбочен в разсъжденията си Гено, – стремежът към щастие се подхранва от целеустремеността ни към Христос, т.е. Исус трябва да контролира живота ни.

– Когато към Христос е насочен фокусът ни, – констатира Емил, – удовлетворението заменя нашето безпокойство, страховете и неувереността ни.

Той беше чисто нов. Дойде майсторът и го постави, като го похвали на домакинята:

– С този кран ще изкарате най-малко пет години. Много надежден е и трудно се разваля.

– Ще видим, времето ще покаже, – усмихна се учтиво домакинята.

Останали сами вещите започнаха да оглеждат новата придобивка в кухнята с интерес:

– Брей, чу ли какво каза майсторът за него?

– Сигурно е добре изпипан, щом толкова го хвали.

– Дрън, дрън, обикновен кран.

– Ще го видим и него, що за стока е!

Кранът чу отделните реплики, начумери се, че не го приемат с доверие, но после си каза:

– Какво толкова, всяко нововъведение първоначално така се посреща, а после ….

Мина се време и домакинята все хвалеше новия кран, тя беше много доволна от него:

– Майсторът се оказа прав. Този кран се оказа доста добър. Предните се чупеха през седмица, а този колко време измина и още държи……

Кранът придоби самочувствие и започна да се хвали:

– Ако не бях аз, в този дом щяха да умрат от жажда!

– Няма спор! – казваха си съдовете в кухнята. – Всеки вижда, че от него тече водата, която е необходима за всички.

Един ден някъде по тръбопровода се случи авария. Дойдоха майстори и спряха водата.

Колкото и да въртяха крана, вода от него не потече.

– Ох, – въздъхна тежко домакинята, – пак има някъде повреда.

И тогава всички разбраха, че не в крана е работата.

Но най-важното бе, че и той сам го разбра, защото самият кран едва не умря от жажда през този ден.

Пак заваля. Вятърът подгони облаците, но те се изляха, преди да бъдат отнесени на някъде. Кирил и Данчо бързаха да се скрият, докато отмине пороя.

Обувките им джавкаха, но това бе най-малката беда. Бяха излезли само за малко, а вятърът задуха изненадващо, последва и силен дъжд, който ги свари неподготвени.

Успяха да се вмъкнат във входа на близкия блок. Засмяха се и плеснаха десните си ръце.

– Успяхме! – извикаха двамата в един глас.

А в същото време си спомниха как необмислено бяха излезли, без да предвидят внезапните аномалии на времето.

– Мисля, че всички страдаме от слепота в определени моменти от живота си, – отбеляза Кирил.

– Случва се да сгрешим и да неоценим правилно нещата, но това прави ли ни слепи? – попита Данчо.

– О, съвсем нямах предвид физическата слепота. Ние страдаме от духовна слепота, – уточни Кирил.

– Духовна слепота? – недоумяващо вдигна рамене Данчо.

– Да, ние сме духовно слепи от момента, когато първите човеци Адам и Ева съгрешиха в Едемската градина, – обясни Кирил. – Човечеството стана сляпо за Божията слава и Неговите творения.

– Но … – опита се да възрази Данчо.

– Ние станахме слепи за присъствието на Бога и проявлението Му около нас, – започна да обяснява Кирил. – Затваряме си очите за факта, че Той идеално подхожда към нашите несъвършени сърца.

– Чувал съм, че на слепите хора им се изострял слухът. Тогава ….., – не довърши Данчо.

– Един ден всеки от нас поотделно чува Исусовия призив, – каза Кирил.

– Като силен глас ли? – недоверчиво ококори очи Данчо.

– Първоначално това е като шепот и ние си казваме, че това ни се е сторило.

– И когато разберем, че това не е станало случайно….?

– Казваме: „Да, Господи“. Пелената пада от очите ни и ние проглеждаме.

Данчо започна да осъзнава за какво говори приятеля му, но в него се таяха още съмнения.

– И какво излиза, поради това, че слухът ни е станал по-чувствителен, в даден момент започваме да развиваме духовно зрение?!

– Ние виждаме света по нов начин, чрез очите на Бога, – уточни Кирил. – Тогава откриваме как Той работи около нас.

– А ако се огледам в огледалото и все още не се виждам като красиво Божие дете? – Данчо обичаше да се противопоставя и тогава, когато бе вече убеден в противното.

– Тогава поискай от Бога очи, за да разбереш как той Те вижда, – Кирил се засмя и потупа приятеля си по гърба. – За Него ти си прекрасен и великолепен.

Дъждът беше поспрял и двамата решиха бързо да прибягат до домовете си. Кой знае дали няма пак да се излее, но този път неспасяемо?!

Нели бе младо момиче. Тя учеше в колеж. Бе записала специалност, която много искаше и очакваше с нетърпение времето, когато щеше да завърши и започне практикуването на наученото.

В колежа Нели се запозна с Андрей. Двамата много се обичаха и искаха да създадат семейство. Тези им планове бяха предвидени за в бъдеще, когато и двамата щяха да завършат колежа, но се случи така, че Нели забременя.

Тя страдаше много от това и често плачеше:

– Искам първо да завърша колежа, да започна работа. Това дете дойде не на време…… Ще абортирам.

Отчаяна Нели се прибра на село за една седмица. Когато баща ѝ Сава научи, какво се е случило с дъщеря му извика:

– Те те лъжат. Не им вярвай! Това не е само едно неоформено парче месо. Не я унищожавай! Това е моята внучка. Видях я насън преди три години. Имаше бяла кожа, червена коса и сини очи. Тя ще бъде благословение за много хора.

Нели се засмя, прегърна баща си и каза:

– Добре, нека живее, но ще помагате с мама.

По-късно историята се повтори. Дъщерята на Нели забременя, когато учеше в университета. Тогава Андрей , който си бе спомнил думите на дядо Сава, реагира по същия начин, както стареца:

– Те те мамят. Това не е парче плът. Това е моя внук. Не го убивай!

Вярвате или не, но това малко бебе порасна и се превърна в истински мъж. Стана адвокат. Сега е женен и чака първото си дете…..

Дядо Михаил забеляза, че 17 годишният му внук Зарко има нужда от часовник и той му подари един от своите. Когато постави часовника на ръката на внука си старецът каза:

– Сверявам го и те предупреждавам, че този часовник се задейства само със слънчева енергия. За да работи нормално трябва да го държиш достатъчно време на слънчева светлина.

– Много ясно, – усмихна се Зарко, – ако поставя този часовник в шкафа или тъмна кутия, той ще бъде безполезен, защото няма да работи и да показва точно време.

– Това правило важи и за всеки християнин, – каза сериозно дядо Михаил. – Ако той прекарва времето си в тъмнина, ще върши неща, които са противоречиви на Евангелието. Ще бъде безполезен и в разпространението на евангелската вест.

– Дядо, щом поставя часовника на слънчева светлина, – отбеляза Зарко, – той започва да работи, защото използва силата на слънцето.

– Така и Исус, – поглади брадата си старецът, – ни измъква от тъмнината и ни кани да живеем в Неговата светлина. Той победи греха, срама и смъртта, за да живеем в тази светлина.

– Излиза, че зареждащата сила на тези, които са повярвали в изкупителното дело на Христос, – изтъкна Зарко, – е от Светия Дух.

– Но ние можем да загубим връзката с Бога, ако се изключим от този източник, – уточни дядо Михаил.

– Това е толкова трудно! Как да останем винаги заредени? – попита Зарко.

– Молитвата, изучаването на Божието Слово и служенето на другите, ще ни помага да останем заредени. За този вид енергия не се нуждаем от електричество, а от отворено и съкрушено сърце. Не забравяй, че за да светиш, трябва да бъдеш зареден от Божия Дух.