Графика на Марта бе много натоварен. Тя ходеше на работа. Там отговорностите ѝ не бяха малко, но в къщи ѝ оставаше съвсем малко време да почива.

Когато звънеше някой съсед или комшийка, тя обикновено не ги канеше в дома си, а разговаряше с тях на вратата.

Марта бе гостолюбива, но поканеше ли някой вътре, за обсъждане на времето или новините в квартала отидоха най-малко два часа, а за такива работи тя нямаше време.

Трябваше да почисти, сготви, изпере, да поговори с децата и съпруга си и куп други неща, а нощта толкова бързо идваше.

Един ден, Марта кърпеше разпрания ръкав на палтото на сина си и се замисли.

– Колко хора разговарят с Господа набързо, както аз със съседите, – каза си тя. – Да, отделят няколко минути за молитва, колкото да кажат какво искат, двадесет минути да прочетат от Словото, но не могат да се зарадват в Неговото присъствие.

Марта се усмихна и продължи:

– За Господа бих отворила по-широко вратата и едва ли бих счела за загуба на време, прекараният час или два с Него. Колко в хубаво с Бог.

Погледа ѝ се отправи към синевата, която ярко се открояваше в прозореца.

– Ех, ако знаеха … да отворят вратата на сърцето си и да го поканят да влезе….
Отворете вратата на Исус. Той ви чака.

Ето Господ стои на вратата и хлопа. И който чуе гласа Му и отвори вратата, ще влезе при него и двамата ще вечерят заедно.

Днес бе по-топло, почти пролетно време. Младежите решиха да го оползотворят, като се разходят из гората.

Много малко растения се бяха пробудили. Кукуряка бе надигнал зелената си глава. Крехка тревичка спираше множество погледи.

И на фона на тази пробуждаща се красота се разгоря дискусия за ревността.

– Ревността е жестока като гроба. Нейните проблясъци са огнени, – отбеляза Спас.

– Знаете ли коя е причината за ревността? – попита Мая.

Настана тягостно мълчание. Никой не искаше да се престраши да даде отговор. Дали, защото смяташе, че има много причини или отговорът му няма да е точен.

Мая ги огледа и простичко заяви:

– Причината за ревността е недоверие. И какъв е лека за това?

Този път тя не дочака отговор, а направо каза:

– Доверие.

– Така е, – съгласи се Божидар, – започне ли пламъкът на ревността, той обхваща цялото сърце.

– Това може да се отнесе и за завиждане на нечий успех или притежание, – намекна Добри.

– Няма значение точно от какъв род е ревността, – поклати глава Дарина. – Важното е да помолим Бог за по-голямо доверие, което ще помогне за гасенето на огъня.

Философа на групата Дамян започна малко от по-далече:

– Да предположим, че сте забелязали пламък в къщата си. Как бихте реагирали? Свивате рамене и си тръгвате …

– Да, да чакай да отминем, – обадиха се няколко гласа.

– Щяхте да го изгасите, – настървено продължи Дамян. – Защо? Защото знаете, оставен без надзор огънят поглъща всичко.

– Каквото и да си говорим, – обади се Христо, – не трябва да си играем с огъня.

И всички се съгласиха с него.

Огнян вървеше с приятеля си Пламен. Двамата тихо разговаряха.

– Признавам, че сме безсилни като хора пред нашите зависимости, – отбеляза Пламен. – Животът ни е станал неуправляем.

– Всички копнеем да се чувстваме значими, сякаш имаме стойност, – допълни Огнян, – а толкова много от нас се борят с чувството, че са недостойни.

– Това е една от причините да прекарваме толкова много време в опити да накараме хората да ни харесват и уважават, – уточни Пламен.

– Смятаме, че помагането на другите или постигането на успех ще запълни дупките в самочувствието ни, – усмихна се тъжно Огнян.

– Да, но животът не работи така, – наблегна Пламен.

Двамата повървяха малко потънали в мислите си.

Като събуден от сън Огнян каза:

– Никога няма да получим точна представа за собствената си стойност през очите на друг човек.

– За това трябва да се видим през Божите очи, – засмя се Пламен.

– Не си ли питал някога Бог: „Защо съм важен за Теб“? – Огнян повдигна вежди предизвикателно.

– Че то го пише в Словото Му, – отвърна Пламен. – Бог ни направи само малко по-ниски от себе си и ни увенча със слава и чест.

Огнян зададе следващия си въпрос:

– Откъде идва истинската самооценка?

Пламен беше готов с отговора, за това бързо каза:

– Това е вътрешно осъзнаване, че Бог, чието „ величествено Име изпълва земята“, дава на всеки от нас слава и чест само за това, че сме Неговото любимо творение.

– Ето за това трябва да помолим Бог, да ни помогне да коригирам отношението и поведението си, за да отразяваме колко ценни сме за Него, – тържествено обяви Огнян.

Петър Николов произхождаше от бедно многочленно семейство. Той бе много ученолюбив и спечели стипендия да учи в чужбина.

Там завърши с отличие. Премина и магистърската програма. Защити и докторска степен.

Но по време на обучението си, Петър се отдалечи от Бога.

Една нощ, той бе изобличен от Светия Дух. Това силно го разтърси.

Петър коленичи и каза на Бог:

– Отдавам сърцето и живота си на Теб.

Чу тих и нежен глас:

– Призовавам те да бъдеш проповедник.

В страната, където живееше Петър, го очакваше високо платена длъжност, но изобличението на Светия Дух, го накара да се откаже от амбициите си.

Той унищожи всички награди, които бе получил. Запази само докторската си диплома:

– Ще я дам на родителите си, те заслужават да видят това.

Петър стана един от най-добрите проповедници в страната. Той привличаше тълпи от хора, които се покайваха и предаваха живота си на Исус.

„Каква полза ако някой да спечели целия свят, но да погуби душата си?“

Може да не сме призовани да бъдем проповедници или мисионери, но навсякъде, където Бог ни призовава да служим, чрез Неговия Дух, добре е да го следваме.

Нека напълно Му се отдадем.

Христо бе мисионер. Днес бе стигнал местоназначението си и това бе след мъчително пътуване. Странното бе, че отиваше към църква, за която твърдеше:

– Там има хора, които никога не са чули Евангелието.

Нетърпеливият млад мисионер пристигна на мястото, където смяташе, че съществува голяма група от хора, които бяха напълно недокосната от Евангелието през цялото си съществуване.

– Това може да е най-трудното мисионерско поле досега, – каза си той, докато оглеждаше голямата църква, която някога е била известна като спортната арена. – Като си помисля, че всяка неделя това място се изпълва с хиляди и хиляди хора, които никога не са чували добрата новина за Исус Христос. Напълно празно платно от сърца за делото на Светия Дух.

Христо не губи време и се приближава до група членове на църквата.

– Здравейте! Чухте ли добрата новина за Исус Христос? – попита той.

– Какъв е този „Исус“, за който говорите? Това нова криптовалута ли е? — попита един от мъжете.

Не след дълго голяма тълпа се беше събрала около Христо, който започна да чете от Библията, книга, за която никой от тях не беше чувал нищо преди.

Вечерта Христо се молеше за възможността да посети и други църкви, за да занесе Евангелието на нецърковните хора.