В града гостуваше един от столичните театри. Лято беше в разгара си и много театри правеха турнета из страната, като посещаваха и по-малките градове.

По това време много се говореше за възникване на нова световна война. Хората бяха наплашени и очакваха най-лошото. Всеки малък инцидент бе повод да се разрази небивала буря.

Вечерта гостуващият театър представяше „Хамлет“.

Действието протичаше нормално. Хората бяха погълнати от майсторската игра на артистите.

Изведнъж на сцената се появи човек облечен в костюм и лист в ръка. Крачката му бе решителна и целенасочена.

В залата настъпи тишина. Безпокойство премина като вълна между дошли да гледат представлението.

– Какво ли се е случило? – дочу се тих шепот.

– Какво друго освен война, – опита се да отгатне друг, който бе един от многото притеснени зрители.

Човекът приближи авансцената и заговори пред смълчаната от ужас публика:

– Господа, в този импровизиран театър, не ми платиха за извършената работа. Помолиха ме да направя само декорите. Ето го и договора, но пари не ми дадоха.

В залата нервите на хората се опънаха до край, стигайки до раздразнителност. Някои от тях се смееха неудържимо, а от крайните редове се чу хлипане.

На скалъпеният набързо театър, който се провеждаше в културния дом, не можеха да пуснат завеса, защото такава не бе поставена.

Изведнъж изскочи един от организаторите на спектакъла. Той изви ръцете на човекът, който бе смутил всички и го повлече зад кулисите. От там го подхвана помощник режисьорът.

Дълго време представлението не можеше да продължи, защото хората в залата не можеха да се успокоят.

По едно време нещата все пак се нормализираха.

Тогава на сцената се появиха Полоний – съветник на краля заедно с Клавдий – кралят на Дания. Тогава Полоний произнесе следните думите за Хамлет:

– „Вий знаете, той често се разхожда по таз галерия“.

Тази реплика бе последвана от нов взрив смях в залата.

Спектакълът много трудно завърши.

Светла беше само на 26 години, а вече се развеждаше с мъжа си.

Днес денят бе хубав, но тя бе изпаднала в депресия. Нямаше семейство, нито деца, нито бъдеще.

В този труден момент за Светла я навести приятелката ѝ Катя и като я видя в какво състояние е, реши да я измъкне навън от дома ѝ.

Купиха си сандвичи и бутилка безалкохолно, а след това седнаха на една пейка в парка и започнаха да разговарят.

Светла се разплака:

– Няма живот за мен ….. На никой не съм нужна ….

Катя я прегърна и заплака заедно с нея. Изведнъж тя усети, че нещо става зад Светла и вдигна очи.

Забеляза как малко момче, вероятно бездомно, се прокрадваше към сандвича на приятелката ѝ, която го бе оставила близо до себе си.

– Е, спри, – развика се Катя. – Бързо го върни на мястото.

Детето побягна към храстите. Катя бързо го настигна и го сграбчи за яката. Вдигна го във въздуха, тресна го в земята и му кресна:

– Заведи ме, разбойник такъв, у дома си при родителите си! Всичко ще им разкажа.

Светла се опита да я успокои, но Катя настоя:

– Тръгваме, без повече приказки ….

Момчето изстена и се размърда. Катя го бе хванала за яката, крачеше бързо с него, а зад нея Светла притичваше разплакана.

Групата зави зад ъгъла, малкия палавник посочи с пръст една постройка и каза:

– Дойдохме!

Катя бе изумена. Те стояха пред една изоставена къща от прозореца, на която се подаде малко момиченце на две-три годинки.

Когато видя момчето, момиченцето се усмихна,  разпери ръчички и завика:

– Тони! Моят Тони дойде!

От изненада, Катя пусна малкият крадец, който веднага се преметна през прозореца и бързо подаде откраднатия сандвич на момиченцето. Малкото заръфа бързо като гладно коте.

– Тони, къде са родителите ви? – попита строго Катя.

– От няколко седмици живеем сами със сестра ми. Татко го отведоха в затвора, – каза момчето и наведе глава.

– А майка ви?

– Тя е наркоманка и се запиля нанякъде, като ни затвори в къщата. – сподели Тони. – Успях да изляза през прозореца и отидох при съседите да поискам хляб, но те ме изгониха.

– И с какво се хранехте през всичкото това време? – в гласа на Катя се усети съжаление.

– Събирах изхвърлени корички хляб. Понякога успявах да отмъкна и по нещо по-прясно за ядене…., – каза смутено момчето. – Носех по-хубавото на Динка, тя е още малка.

„Боже, а аз какво направих с него….“,- гузно си помисли Катя.

Изведнъж Светла се развесели. Привлече момчето към себе си и го прегърна. След това протегна ръка към Динка, която бе изяла сандвича и уплашено я гледаше.

– Елате деца с мен у дома, – усмихна се приветливо Светла. – Ще имате много храна и хубав дом.

Няколко месеца Светла и Катя търсеха майката на двете изоставени деца, която веднага подписа, че се отказва от тях, когато ѝ предложиха доста голяма сума пари.

Така децата останаха при Светла и животът ѝ се изпълни със смисъл.

Хубаво е, когато хора разсъждават, особено младите.

Дори и времето да е лошо, мислите на младежите не им дават покой.

Стамен и Страцимир бяха приятели още от детската градина.

По-късно в училище дружбата им се задълбочи. Заедно покоряваха всеки нов връх на знанието, но не се задоволяваха само с това.

Четяха много и беседваха по въпроси, които бяха им направили впечатление или не разбираха.

Когато станаха тийнейджъри започнаха да посещават местната църква. Там за тях се откри един нов свят за изследване.

Днес денят не бе горещ, но приятен и двамата младежи предприеха разходка до близката гора.

Още по пътя двамата започнаха доста интересен разговор.

– В началото на християнския си живот често стигаме до обезсърчение. Хората, които са били светлина за нас, гаснеха. Тези, които стояха близо до нас, ни оставиха, – каза Стамен.

– Ние трябва да основаваме вярата си не на светкавици, който блясват и изчезват, а на светлина, която не гасне никога, – уточни Страцимир.

– Когато „големите“ ни напускат, ни става тъжно, – със съжаление констатира Стамен, – но това е само докато не разберем, че така е трябвало да се случи.

– Всички хора си отиват. Единственото, което ни остава е да отправим поглед към Бога, – наставнически каза Страцимир.

– Да, съгласен съм, че нищо не трябва да ни пречи да гледаме към Него, – съгласи се Стамен.

– И когато правим това, делата ни ще изявяват Неговата слава, – допълни Страцимир.

– Работникът на Божията нива е човек, който не отклонява погледа си от Бога, а чак след това отива и говори с хората, – продължи мисълта му Стамен.

– Виж, Бог не ни е призовал да разкриваме своите съмнения или пред всички да изразяваме възторга си от своя живот с Бога, – каза Страцимир…..

Двамата младежи още дълго се разхождаха и размишляваха, но накрая стигнаха до един и същи извод:

– Тайната на Божия работник се състои в това, той постоянно да е настроен на Божията вълна.

В стаята бе тъмно. Пламъкът на една свещ осветяваше едно малко пространство около нея.

– Жал ми е за теб, – въздъхна скрита в мрака незапалена свещ, която стоеше не далеч от горящата си посестрима. – Твоят живот ще бъде много кратък. Ти светиш през цялото време и скоро от теб нищо няма да остане.

– А нима това не е хубаво? – попита запалената свещ.

– Аз имам много по-щастлива съдба от теб, – засмя се незапалената свещ. – Не горя и не се топя. Лежа си на гръб, но така ще живея по-дълго. А твоите дни са преброени.

– Никак не съжалявам за това, – каза горящата свещ. – Моят живот е прекрасен, защото е изпълнен със смисъл.

– Ха-ха-ха, – присмя се незапалената свещ. – И какъв е смисълът на твоя живот?

– Вярно е, че горя и восъкът ми се топи, но моят пламък ще запали много други свещи и от това моят огън няма да изчезне.

– И какво от това, нали теб няма да те има? – злобно каза незапалената свещ.

– Със светлината си прогонвам тъмнината около себе си. Очите на децата сияят, когато ме поставят на празничната елха. Изцелявам въздуха около леглото на болния, защото причинителите на болестите не издържат на живия огън. Нима моят кратък живот не е прекрасен?

Незапалената свещ мълчеше, тя нямаше какво да отвърне на своята запалена посестрима. Започнаха да я измъчват съмнения.

– Тъжно ми е за теб, моя незапалена сестро. Жалка е съдбата ти. Ти няма да изпълниш своето предназначение. А душата ти – твоя огън, къде е? Ти ще лежиш в безопасност много години, но на кого си нужна такава? Каква е ползата от теб?

Незапалената свещ мълчеше, а притеснението ѝ нарастваше.

– Ти ме съжаляваш, – развълнува се искрено запалената свещ, – че скоро ще изгоря и ще престана да съществувам. Но ако продължаваш да бездействаш, твоето съществуване никога няма да започне. Така ще умреш, без да си наченала. И животът ще премине покрай теб неусетно.

– Може би си права, – разколебана каза незапалената свещ. – По-добре да горя, отколкото да си почивам. Защото ако горя ще живея, а ако стоя  и мързелувам, ще бъда мъртва.

Времето бе тихо и безоблачно. Очакваше се, горещината да се разрази най-силно от обяд нататък.

Насекоми и птици, които летяха в леко нагорещения въздух, търсеха сянка, хлад и ведрина.

Един комар след дълго лутане кацна на голямата църковна камбана, принадлежаща на местната църква. Той притвори уморено крилца и изведнъж….

От лекия порив на вятъра, камбаната се разлюля и се чу меденият ѝ звън.

А комарът изписка:

– Аз накарах камбаната да запее! Колко силен съм станал, щом успях цяла камбана да залюлея!

И той полетя при хората да им разкаже, колко силен е и как е предизвикал камбаната да запее.

Бързо сменяйки посоката си, комарът се шмугваше между хората и издаваше възторженото си бръмчене:

– Цяла камбана залюлях. Вижте колко съм силен!

А хората учудено наблюдаваха стрелкащия се комар между тях и си казваха:

– Защо този комар така досадно бръмчи?

А комарът още повече се стараеше, все едно бе произвел най-прекрасния звън изтръгнат от камбана.

Той наистина бе отличен в издаването на специфичен звук, но в съвсем друг смисъл.

Неговото бръмчене не доставяше наслада, а бе предупредителен звук за предстоящо ухапване.

Това, че си на камбана, която издава мелодичен звук, съвсем не те прави музикант или майстор, който умее да извлича невероятни мелодии.