Улицата пред малката църква бе пуста. Желязко се бе втренчил във витражите на прозорците. Прекрачи прага на църквата и влезе. Това място бе изпълнено с миризма на тамян и восък.

Желязко си спомни времето, когато всичко това носеше определен смисъл за него. Някога влизането в църква му носеше успокоение и уют. Това бе мястото, където можеше да дойде  и да се помоли, да потърси помощ или услуга или просто да намери събеседник

Тук той бе разговарял с Бога и Той го слушаше. Като дете Желязко бе сигурен дори, че Бог му отговаря. За него това беше едно малко чудо.

Но с течение на времето имаше чувство, че Бог вече не го слуша. В живота му се случиха доста неприятни неща и бе загубил вярата си. Реши, че се е заблудил, че Бог  не му е говорил.

По светски си обясни, че собственото му подсъзнание оформя отговорите на въпросите, които си задаваше, че те са били някъде дълбоко заровени в него, но той не го е осъзнавал.

Всичко, на което го бяха учили като малък му се струваше като приказка, към която човек се придържа в тежки времена, която му осигурява една фалшива котва, за която да се захване.

Цялото великолепие и церемониалност в църквата, за него се бе превърнало в лицемерие. Всички бяха убедени, че техния Бог е истинския, че те са праведни и ако са негови последователи, ще намерят покой и спокойствие в отвъдния живот, но това не важеше за него.

Срещна Зина и продължи да ходи с нея на църква, но нямаше смелост да ѝ разкрие , че е загубил детската си вяра в Бога, страхуваше се да не я загуби. Беше влюбен, а какво ли не прави човек в името на любовта.

В неделя, когато беше на църква, докато другите се молеха, той си мислеше за децата, работата и съпругата си. Привидно изпълняваше всички ритуали , но не изразяваше гласно мнението си.

Но когато научи, че диагнозата на жена си в болницата, окончателно реши, че няма Бог.

Но сега той отново бе тук , в църквата. Зина му бе подарила златно кръстче и му  го беше окачила на врата. Тогава му бе казала:

– Носи го и никога не го сваляй от себе си!

Той го носеше, не защото вярваше в онова, което символизираше кръстът, а просто като украшение.

Желязко обхвана с ръце малкото кръстче, но в него не усети никаква сила. Беше дошъл в църквата не заради това, което вярваше, а заради онова, в което вярваше Зина.

Вътре бяха коленичили няколко вярващи потънали в молитва.

Желязко неволно коленичи и затвори очи. Почувства се като онова малко дете, което със страхопочитание влизаше на богослуженията.

Изплака тихо мъката си и усети мир в сърцето си. И докато се чудеше какво да прави, той чу съвсем ясно:

– Има надежда за жената Зина, само вярвай!

Една сутрин баба Севда, майката на Таня, се обади по телефона:

– Идвайте веднага! Раздават дървата за огрев.

Докато дъщеря ѝ разбере за какво става дума, баба Севда „загърмя“ още по-силно по телефона:

– От Илчовата нива нататък ни дават три реда. Платих да ни ги отрежат, но ако не дойдете скоро, може някой да ги прибере …..

Поради дъжда и бурята Стоян и Таня не можаха да заминат на село. Не се мина много и гласът на баба Севда „трещеше“ по телефона:

– Какво чакате, някой да ги натовари и да си ги закара у тях ли? Ще останем без дърва, ако не дойдете. Хайде идвайте!

Бяха закъснели. Когато Таня и Стоян пристигнаха на мястото, дънерите и дебелите стволове ги нямаше….

Есента беше влажна и студена. Наоколо оголени дървета, буренясали градинки, а на някои места се виждаше неприбран царевичак. Наближаващата зима бе прогонила хората от полето.

Баба Севда бе окастрила останалите клони и ги бе натрупала на купчини. Когато видя Таня и Стоян побърза да ги осведоми:

– Уговорих се с бай Трифон да ги прекара. Всеки момент ще дойде.

След половин час той се зададе с каручката от към селото. Беше прекарал инфаркт, но още работеше, грижеше се за животните, постоянно бе в услуга на съседи и познати с каручката си. Да се чудиш от къде черпи сила този мъж, ами баба Севда?!

От далече се чуваше гласа му:

– Айде, Пено, дий!

Бай Трифон прекара каручката до купчините с дървата.

– Давайте да товарим.

Каручката бързо се напълни. Не остана неприбрана купчинка. Бай Трифон така намушкваше, притискаше и нареждаше дървата, че не остана празно място в каручката. У него кипеше младежка енергия. Като го погледне човек, едва ли би предположил, че преди три месеца е излязъл от болницата.

Каручката едва измина два три метра и затъна в калта на пътя. Веднага се притече на помощ пастирчето Никола, което минаваше с козите от там. Стоян и Таня забутаха каруцата, а бай Трифон се хвана за каната на предницата и подвикна:

– Дий Пено, … хайде, дий! – и сам забута колата.

Колелата се врязаха в калния коловоз, но каруцата не тръгна. Всички заедно отново напънаха. Заджапаха във локвите. Краката им затънаха до глезените……

– Хайде, Пено, – бай Трифон погали магарето си и продължи нежно да го уговаря. – Знам, че ти е тежко, но какво да правя, виж какъв е калпав пътя.

Магарето сякаш разбираше всичко. Изопна врат, предните му крака се подхлъзнаха и се подгънаха. Дишаше тежко и гледаше с тъжни очи стопанина си.

Бай Трифон даде малка почивка на магарето си. Това сякаш наля сила в него, при първия напън колелетата изскочиха от ямата и каручката продължи по пътя към селото.

Вратата в другия край на залата се отвори и някой влезе. Зоя присви очи и разпозна Светослав.

– А, Зоя! – обади се той. – Търсех те. Искам да ти покажа нещо.

Светослав я изведе от залата и двамата тръгнаха към една заобиколена от цветя беседка. Двамата се настаниха удобно в нея.

– Знаеш ли какво открих? – Светослав извади от чантата си един разръфан, пожълтял ръкопис. – Това е препис на „За медицината“ от Целз. Той е бил не толкова лекар, колкото наблюдател на човешките същества,  съвременник на Плутарх. В труда му има едно чудесно приложение, в което се описва смъртта на Александър Македонски във Вавилон.

– И какво толкова е интересното? – попита Зоя.

– Александър умира в разгара на лятото. Между военачалниците му избухват борби кой да го наследи. Трупът на Александър е оставен, поне седмица, преди вавилонски и египетски балсаматори да се заемат с него. И тогава го намират чудотворно запазен.

Зоя изтръпна.

– Същите тези източници, – продължи Светослав, – говорят за божествеността на Александър. В тях се сочи, че въпреки силната горещина трупът узобщо не е започнал да се разлага. Александър е умрял по време на едно пиршество девет или десет дни по-рано. Тук се изброяват симптомите: гадене, силни болки, стомашни спазми и треска. – Светослав потупа ръкописа. – Целз смята, че Александър е бил отровен. Великият военачалник току-що се бил завърнал от сражения по границите с Индия, а там има една отрова, наречена арсен. В малки дози тя може да се използва за лекуване на стомаха. Това ме заинтересува, затова внимателно прочетох Целз, Плутарх и други коментари по въпроса. Арсенът е много силна отрова, която съществува под много форми и има различен мирис. Нейното въздействие е смъртоносно, но тя забавя и дори спира процеса на разложение и разпадане. Някои симптоми са очевидни. Ако трупът не е бил погребан или изгорен на клада, кожата пожълтява и изглежда златиста. Тя изпуска прах, приличащ на златисто покритие. Мисля, … – той замълча за малко, – че запазеният труп, който намериха, има общо със смъртта на Александър Велики. Сега разбираш ли?

– Тя не е светица, както предполагат всички? – ококори изумено очи Зоя.

– Мисля, че е така. Отстраних тънкото, наподобяващо восък, покритие от кожата и … веднага започнах да изследвам червения прах между пръстите на ръцете и краката и онова малко количество, което се виждаше по врата. Според мен, този запазен труп е жертва на убийство, отровена с арсен и погребана в градината, от където го изкопаха.

– Какво искаш да кажеш?

Светослав се изправи:

– Няма значение, Зоя. Най-добре е да оставим на Бога въпроса за светостта. Не се тревожи, никой няма да научи за това. Ще се погрижа за трупа.

Можеш да вземеш едно прасе, да го очистиш от мръсотията, да го напарфюмираш, на врата му да сложиш панделка и да го пуснеш в стаята си. Но веднага щом усети, че е на свобода, то ще побърза да се пъхне в мръсната локва. Явно това животно вътрешно не се е променило, то си е останало прасе.
Ние непрекъсното се опитваме да се поправяме и променяме. Множество книги в книжарниците, ни предлагат начини как да преобразим себе си, но всички тези опити са временни. Нужна ни е вътрешна промяна, трансформация на душата ни.
И това е напълно възможно! В Библията пише, че идвайки при Христос, ние се раждаме отново. В нашите сърца започва да живее Святият Дух, който ни преобразява. Изменят се стремежите ни, целите ни, нашите отношения и накрая смисълът на живота ни.
Разбира се, това не става изведнъж. Обучението ни да следваме Христос се извършва през целия ни земен живот, но нашето ученичество започва от момента, в който отворим сърцето си за Него.
Нека животът ни да започне да се „преобразува …. от слава в слава“.

Те бяха степни хора. Оскъдната си покъщнина пренасяха на коне и камили. Земята бе оскъдна на растителност и вода, за това често сменяха местата на юртите си, като търсеха нови пасища за добитъка си.

Нямаха писменост. Историята на рода се предаваше от един на друг пазител на родовата памет, който запомняше всичко наизуст, това, което е билo преди и което се случва сега. Така наречените поети запечатваха тази история на народа си в песните, които пееха край огньовете. В тях те пееха за юначни мъже, силни ханства, гладни години, дни на мъка и болести.

Такъв поет бе и Жиенбет. Той не стана хански поет, но ханът го ценеше повече от другите поети, защото не можеше да забрави как бe преследван в степта и младият поет му бе направил голяма услуга.

Бурно течеше животът на певеца. Колкото и пратеници да пращаше хана да го издирят, всички се връщаха с празни ръце.

Минаха две години. Певецът бе докаран с примка на врата и с искане да бъде съден. Ето какво му докладва война, преди да вкара вътре вързания поет:

– Жиенбет се влюби в 17-годишната дъщеря на нашият господар Харун. Ти знаеш, че певецът е известен с чудния си глас из цялата степ, но е последния бедняк между нас, има само кон и звънката си домбра. За да не плаща откуп, той грабна красивата дъщеря на господаря и я отведе в планината. Харун се ядоса и веднага изпрати потерия. Бегълците бяха заловени, но тъй като знаеме, че ти, хане, имаш слабост към певеца, не го убихме на място.

– Какво си направил Жиенбет? – попита ханът, когато го въведаха в ханската юрта.

– Може ли певец да говори с вързани ръце?

Ханът заповяда да развържат ръцете му. Жиенбет грабнал своята домбра и се защити със следната песен:

“ През навъсените есенни дни ходят овни и космати камили. През пролетните бурни дни се раздвижват могъщи бикове и бързоноги коне. Певецът е изпълнен с любов цяла година и в летния зной, и през лютата зима. Опиянен от любов се озовах пред тебе, хане. Вземи ми главата, убий любовта.“

Ханът се усмихна и се обърна към бащата на момичето:

– Какво ще стане като убиеш дъщеря си и зет си? Ще залепиш ли счупената пила? А, че е счупена, няма съмнение. Не е ли по-добре да простиш?

Прости бащата на невястата, но двамата млади избягаха далече от хората. Заживяха в подножието на планината. Жиенбет стана любимец на народа, защото не ходеше по богатите сватби. Но не оставяше сватба на беден човек от степта бе своята сладкогласна домбра и пълнеше сърцата на хората с радост.