Жената на един агарянин имала ужасни болки в гърдите. Лекарствата, който ѝ давали лекарите, не ѝ носили облекчение.

Състрадателният ѝ съпруг я качил на коня си и двамата се насочили към женски манастир, известен с чудотворните лечебни свойства на светената си вода.

Валял силен дъжд и двамата съпрузи изгубили пътя, защото той бил размит. Едва вечерта пристигнали в манастира, когато монахините си лягали.

Пазачът не им отворил вратата. Тогава те го помолили за една стомна със светена вода. За него всички води били еднакви. Налял им вода от най близката локва, като предварително я размътил с краката си.

На другия ден агарянинът докарал вол в дар за манастира, като благодарност за изцелението на жена си.

Когато пазачът чул разказа на щастливия съпруг за чудото, случило се на жена му, се покаял пред Господа за своето коравосърдечие и високомерие.

Заведението бе празно. Катя гледаше празните столове и съвсем не искаше да мисли, че бизнеса тук запада. За да разсее мрачните си мисли, се връщаше назад, за доброто старо време, когато ресторантът бе претъпкан с хора. Клиентите чакаха на опашка, за да получат маса.

За съжаление тези дни бяха отминали.

Новите собственици така се стараеха да съкращават разходите си, че така унищожаваха печалбата си.

„Странно, – помисли си Катя, – фирмите поставят приходите си пред хората и така губят клиентите си. Но нали те им носят печалба, нима не осъзнават това?“

Катя тъгуваше за доброто старо време.

Тя погледна вратата и видя Нено. Той ѝ помаха с ръка и ѝ се усмихна. Отдавна не бе идвал насам.

„Тя си е съвсем същата, – помисли си Нено., – с огнено червената коса и закръглените форми. Явно прекарва все още дълго време в ресторанта.“

Катя беше родена за лидер и с Нено бяха станали големи приятели, когато той дойде да работи в заведението.

– Къде са хората? – попита Нено. – Обикновено това бе най-натоварения час.

– По-добре не питай. – каза тъжно Катя и махна с ръка. – Това е много болезнена тема. Имаме нов шеф, най-много един месец и ще фалира.

Нено въздъхна разочаровано.

– А ти как я караш? – приближи се до него Катя.- Радвам се да те вида, липсва ми ентусиазмът ти. Като те гледам, май голям шеф си станал. Постигна ли мечтата си?

Нено трепна, имаше чувството, че всичко, което тук бе преживял бе станало едва вчера, а бяха минали шест години от тогава.

Спомняше си с тъга и радост за това време. Скоро се бе разделил с приятелката си. Беше много отчаян.

Видяха се с Катя и тя му предложи да дойде да работи в ресторанта. Той се съгласи. От нея научи всичко за обслужването и клиентите. Тук бе овладял умението да общува с хората и да ги убеждава във всичко.

В това заведение се беше съживил и отново бе станал онова весело и щастливо момче, изпълнено с ентусиазъм.

Изведнъж в ресторанта нахлу някаква група. Нено свали сакото, запретна ръкави и предложи на Катя:

– Имаш ли нещо против ако остана да ти помогна, да обслужиш тези гладници?

– Не, – възрази Катя, – сега ти си голям шеф. – Как така ще сервираш?

– Искам поне за малко да си спомня старото време, – погледна я умолително Нено.

– Знам, че си упорит като магаре и нищо няма да те спре, – въздъхна тежко Катя. – Давай щом си решил.

Нено вземаше поръчки, сервираше, след това почистваше масите, миеше чинии, дори приготви за някои от по-капризни клиенти храна. Сега за него нямаше значение какъв е, важното беше да изслуша хората и да ги обслужи така, че да останат доволни.

Когато групата си тръгна и всичко бе прибрано и почистено, Нено и Катя седнаха на една маса, малко да отдъхнат.

– Знам, че много обичаш тази работа, много пъти съм те наблюдавал, как работиш. Но едно не разбирам, защо именно тази професия ти харесва толкова много? – попита Нено.

– Заради хората е, – отговори Катя, – просто обичам клиентите.

– Дори и тези, които имат лошо настроение?

– Да, дори и тях, – засмя се тя. – Само че аз не ги възприемам така. За мен те са хора, които се нуждаят от повече внимание и любов. Вероятно са в такова състояние, защото са разочаровани от някого или са загубили вярата си в хората. Тогава гледам да спечеля доверието им. Правя всичко, за да бъде приятно прекарването им в заведението. И когато разговаряме, лошото им настроение изчезва. Понякога се налага да положа повече усилия, но си заслужава, когато ги видиш усмихнати да си тръгват от тук.

– Ти винаги си била, мила и отзивчива към хората, – каза Нено.

– И знаеш ли, – махна с ръка Катя, – често получавам картички от доволни клиенти. Идват цели семейства, децата им буквално израстват пред мен. Дори и сега, когато бизнесът не върви, моите маси са винаги пълни, защото хората се чувстват добре, когато ги обслужвам.

Нено напълно я разбираше. Колкото повече сили изразходваше, докато сервираше и обслужваше хората, толкова повече се зареждаше с енергия.

И той стигна до следния извод: Това, което уморява повече от физическия труд, е лошата нагласа.

Добромир стигна до колата си. Извади ключовете, за да отвори вратата, но тогава нещо привлече вниманието му. Един младеж се прехвърли от колата си в инвалидна количка и се насочи по улицата, която беше доста стръмна.

Добромир се приближи до младежа и каза:

– Навярно си решил да тръгнеш по тази стръмна улица, по която аз току що слязох?

Младежът само му кимна с глава в знак на съгласие.

– Имаш ли нещо против да ти помогна?- попита Добромир.

И още преди младежът да каже нещо. Добромир хвана дръжките на количката и започна да я бута нагоре.

– Казвам се Добромир, – представи се той на младежа.

– Аз съм Станчо. Обикновено се изкачвам сам по тази стръмна улица, но като ми предложи, реших да не възразявам. Знаеш ли, понякога си представям как тичам нагоре по тази улица, както  едно време, когато имах крака.

– Какво е станало с краката ти? – попита Добромир.

– Катастрофа, неприятна работа, – смръщи вежди Станчо.- Връщахме се от състезание. Бяхме спечелили всички възможни първи места. Правехме планове да копунясваме край морето …. Тогава ни блъсна някакъв пиян …. Най-добрият ми приятел загина на място. На другите им се размина само с натъртвания и драскотини, а аз ……. останах парализиран от кръста надолу …… За миг животът ми коренно се промени.

– Съжалявам, – каза Добромир, той не знаеше какво да каже в случая, за да утеши Станчо.

– Все пак се радвам, че останах жив, – засмя се Станчо. – Всеки път, когато си спомня за приятеля си, как загина, все си обещавам да живея пълноценно и заради него.

– Какво правиш тук? – попита Добромир, за да разсее мрачните спомени на Станчо.

– След катастрофата трябваше да се откажа от мечтата си. – тъжно каза Станчо. – Може странно да ти звучи, но исках да спечеля златен медал на Олимпиада. Кандидатствах и ме приеха тук да уча. Разбрах, че мога да допринеса нещо в живота и по друг начин.

– Майка ми често казваше, че някои мечти умират, за да се родят други, – насърчително каза Добромир. – Ти ще успееш. А какъв искаш да станеш сега, след всичко, което ти се е случило?

– Предприемач или може би да имам собствен бизнес, – замислено отговори Станчо. – Но най-много от всичко….. усещам в себе си сили …… да бъда водач.

– О, личи си, не се предаваш лесно, – усмихна се Добромир.

– Благодаря. Повечето хора трудно биха си представили водач в инвалидна количка, нали? Но Рузвелт един от великите водачи в американската история, също е бил в инвалидна количка. Може краката ми да са слаби, но важното е характерът и волята ми да бъдат силни.

– Няма нищо невъзможно за човек, който вярва, – каза въодушевено Добромир.

Станчо погледна часовника  си и извика:

– Съжалявам, че трябва да тръгвам, но имам лекция след пет минути. Довиждане и много ти благодаря.

Двамата си стиснаха ръцете и Станчо се отдалечи.

– Надеждата умира последна, – каза си Добромир, когато се върна при колата си.- Важно е човек да има мечта и да я следва.

Качи се в колата и потегли.

Павел е вече на 11 години, но не може да разбере родителите си. Често си задава въпроси от рода на:

– Защо не ме пускат на улицата? Какво толкова ще ми стане? Вече съм голям.

Веднъж в близкото заведение се бяха събрали по-възрастни хора. Странно как и защо, но говореха по темата, която силно вълнуваше Павел: „Защо родителите не пускат децата си на улицата“.

Момчето се прилепи до вратата и се заслуша в разговора на възрастните.

– Твоят Асен е на 14 години вече, защо не го пускаш на улицата? – попита Панайот.

„На 14 години, три години е по-голям от мен, а и него не пускат“, – помисли си Павел.

– Виж какво става наоколо? – каза Марин. – Ако попадне в лоша компания, ще почне тайно да пие и пуши.

– Че това го правят и в училище, по време на междучасията, – намеси се бай Горан.

– Навъдили са се много пияни шофьори, – каза Денка. – Как да пусна Сашо сам на училище? Всяка сутрин го съпровождам до там, а на обяд го посрещам.

– Е, нали има светофари, регулировчици, – каза бай Горан, – специални „зебри“ направиха за децата.

– Пияният не гледа светофар, нито зебра, натиска педала за газта и му е хубаво, – недоволно измуча Проданов.

– Моя Васко е толкова слаб, че ….- започна Лидка, но бай Горан веднага я прекъсна.

– Та той е на 11 години, вече цял мъж е. Стига си тичала след него като малко дете.

– Ами нашият като е напълно неадекватен, какво да го правим? – почеса се по главата Симо. – Все гледаме с жената да не се изгуби някъде.

– Пламен е здрав и як, – каза Кирил, – но направи ли някоя беля забранявам му да излиза на улицата. Той обича да играе там с децата, но щом се е провинил наказвам го, това е.

И Кирил удари с юмрук върху масата.

– Дръж го здраво, за да ни си позволява много волности, – насърчи го бай Горан, – нека да си знае мястото.

– Веско има здравословни проблеми, – оплака се Милена, – а очите му все навън. Той дори не разбира,че като излезе между другите деца ще му се подиграват и ще му се смеят. В къщи с нищо не му показваме, че е по-различен, но навън….

Павел слушаше известно време, след това наведе глава и се отдалечи. Той бе разбрал, кое кара родителите му да не го пускат навън. Това бе страхът….., а дали наистина трябваше толкова много да се плашат за него?

Веднъж попитали един алчен човек, който много враждувал със съседа си:

– Защо се карате помежду си?

Той отговорил:

– Ядох печена глава, а костите хвърлих пред вратата. Нека видят приятелите ми, че живея добре и да се радват за това, а враговете ми да скърбят. А какво направи съседа? Той събра костите и ги хвърли пред своята врата.