Случва се понякога майките да изпаднат в отчаяние, та те не са от желязо. Обикновено това става след верига от събития.

Сутрин е. Диди дълго време седя в банята, а след това заявява категорично на майка си:

– Не искам тази рокля, дай ми онази, с която бях вчера.

– Но тя е изпрана и сега съхне на простора, – спокойно обясни майка ѝ.

Как да е двете се споразумяха и Диди облече предложената ѝ рокля. Но когато дъщерята седна на закуска, дълго рови в чинията си, в която имаше пържени яйца, а за капак на всичко изтърва филията с масло на земята.

В това време  техника звънна по телефона и доста грубо заяви на Елена Данаилова:

– Няма да дойда днес, утре ще се видим.

Той не дочака възраженията ѝ, а продължи настъпателно:

– Вие сте много, а аз съм само един.

Елена позвъни във фирмата на техника. От там я успокоиха:

– Ще видим какво можем да направим за вашия случай.

Поолекна ѝ, но остана малка утайка от огорчението.

Тя отвори хладилника и настръхна. Кокошката, която бе купила вчера и щеше да приготви за обяд, миришеше много лошо.

– Сега къде да изхвърля това? – започна да нервничи Елена.

Като добра майка и домакиня Елена съчини на бързо обяда „от въздуха“. След това поигра с дъщеря си.

Дойде време да прибере баткото от училище. Елена оставя дъщеря си да играе, но на малката и трябваше куко. Диди сяда на него половин час, без да става. Майка ѝ я обиколи с любимите ѝ играчки и хукна към вратата.

След малко Елена се върна с по-големия, огледа всичко и въздъхна отчаяно:

– Пак трябва всичко да оправя.

Диди и Ники седнаха на масата да обядват, но се скараха. И за какво? И двамата искаха да ползват една и съща лъжица.

Елена се опитва да ги успокои:

– Ники, дай на Диди лъжицата, ще ти дам друга.

– Но аз първи си я взех, – промърмори недоволно Ники и посягна да я грабне.

– Тя си е моя, – не отстъпваше малката.

Тук Елена не издържа:

– Като си най-малката, това не означава, че светът се върти около теб, – скара се тя на Диди. – Като животните сте. Живея в някакъв зверилник. Ходя след всеки от вас, чистя, прибирам, готвя….  И как се отнасяте към храната и чуждия труд? ….

Елена крещеше неудържимо, разрита играчките по пода, събори книгите от бюрото, хвърли дрехите от дивана на пода, седна на един стола и ……..

Видът ѝ сякаш казваше: „Правете каквото искате вече …“

На масата стана тихо. Диди се разплака. Ники подаде лъжицата на сестра си и съчувствено погледна майка си.

– Хайде да се наядем, а после да нарисуваме всичко, което сме изяли, – каза Ники на Диди.

Малката погледна брат си с разплакани очи и кимна с глава.

– Давай, ти си зоопарк, – каза весело Ники, – а устата ти е клетка. Да подгоним тигъра в клетката. А сега дойде и слона. Бързо го пускай вътре…..

Елена ги погледна и се разплака.

Диди стана от стола, дойде при майка си и я прегърна. След това ѝ се усмихна и каза:

– Ти си най-добрата майка.

Пътят е изпълнен с много опасности. Няма по-застрашено място от това, което лежи пред самите врати на Небесния Град.

Там се намира Замъка на Съмненията и почвата  със своето омайване приспива уморения пътник, а това може да се окаже фатално за него.

Там, където пред погледа ни се откриват с пълната си красота Небесните Висоти, портите на ада стават по-настойчиви, изстрелват смъртоносна отрова.

„Да не ни дотяга да вършим добро, защото ако се не уморяваме, своевременно ще пожънем“. “ „Така тичайте, щото да я получите(наградата)“.

Сутринта йеромонах Филип вървеше, както обикновено към храма. Той пристигаше първи там.

Изведнъж забеляза закачен лист хартия на вратата. А там с разкривен почерк беше написано:

„Готви се, отче, дойде последният ден!“

Посланието не го зарадва, но не го и уплаши. Филип си помисли: „Обичайно за такава работа перчене и нищо повече“.

Те се появиха в началото на службата. Бяха около петнадесет човека.

Хората започнаха да си шепнат. Всички застанаха така, че ако нападнеха свещеника, да бъдат близо до амвона.

Литургията си вървеше. Прочете се от Евангелието и Филип излезе да проповядва:

– Един човек направи сватбено тържество за сина си и мнозина бяха поканени, но между тях имаше човек, който нямаше сватбарска дреха. Стопанинът мина между гостите и забеляза този човек …
В този момент в църквата влезе главатаря на бандата. Край него крачеха двама млади и яки мъже. Те изгледаха Филип застрашително. Всичко в свещеника изстина, коленете му започнаха да треперят.

Но след това Филип си помисли: „Защо се страхуваш от него? Ти си поставен тук за свещеник, литургия да отслужиш. А той кой е?

И Филип продължи да проповядва, дори по-емоционално от обикновено.

Стигайки до мястото за човека без сватбарска дреха, той се обърна към главатаря на бандата, като го посочи с пръст и каза високо:

– Този кой е? И защо е дошъл? – огледа се към олтара и „заповяда“ на невидимите си слуги: – Вземете го и го изхвърлете навън…. във външната тъмница.

Главатарят всичко друго очакваше, но не и такъв отпор, да го нахокат публично. Той се сниши и без да каже дума, на бегом се изнесе от вратата навън, но бандата му остана до края на службата. Мъжете не показваха никаква агресивност. Те слушаха с наведени глави.

Проповедта ли ги бе смутила или им подейства решимостта на хората в църквата, но на другия ден нямаше и следа от тях.

Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

Наоколо гъмжеше от мъже, които пренасяха нещо в колички или на ръце. Приличаха на безброй мравки, които в неспирни колони се точеха към „съкровището“.

Един камион бе паркиран на тротоара. За него бе закачена верига. Другият ѝ край бе вързан за метална решетка преграждаща вратата на банката.

Моторът изръмжа и камионът потегли. Решетката подаде и се откърти. Мъже с брадви и лостове разбиха вратата. Тълпата като обезумяла се втурна в банката.

Някой се развика:

– Вътре е заредена бомба.

Хората се отдръпнаха назад, а тези, които бяха успели да влязат, тичешком напуснаха сградата.

– Сигурно някой е искал сам да обере парите, за това е дал фалшива тревога, – обади се женски глас от тълпата.

Изведнъж хората пак се юрнаха в банката, но скоро излязоха с празни ръце. Главите им бяха клюмнали, а в очите им се четеше отчаяние.

– Обрали са всичко, преди да избягат, – недоволно мърмореше някой.

– Негодници и крадци, това са те, – роптаеше белокос мъж.

Магазините, ресторантите, хотелите, обществените сгради, …., дори болниците не бяха подминати от мародерите.

Навсякъде се разнасяха компютри, телевизори, вентилатори, бюра, столове, огледала, скъпи сервизи, чинии, чаши, …

– Те ни откраднаха, свободата, парите и правото на избор, – ревеше едър мъж, като сочеше към една от правителствените сгради.

– Хората си мислят, че сега могат да вземат всичко, – махна с ръка един старец. – Сякаш това може да замени отнетото.

– Тези, които крадяха от народа, – извика младеж, целият зачервен и настървен, – се скриха и избягаха.

– Какво е един прашен компютър, срещу десет години отнет живот, – разсъждаваше мъж съсипан от мъченията и изтезанията в затвора.

– Накъде си помъкнал този телевизор, – скара се един едър мъж на слабичък младеж, който едва се движеше под товара си. – Нали гръмнаха електростанциите. Забрави ли, че и ток няма.

Някой се движеха като унесени, без нерви, без чувства, повлечени от общия поток на безумието. Други клатеха глава и премигваха само с очи.

Войната бе отровила хората и от тях изригваха тъмни желания и спотаени страсти. Бе се отворил адът на човешките емоции.

– Обещаваха ни да отворят вратите на свободата, но вместо тях открехнаха тези на хаоса, – каза с треперещ глас старец, целия в дрипи и рани по главата и ръцете……