Веднъж заекът срещнал катерица и не каква да е, а летяща. Погледнал я той учудено и попитал:

– Не мога да разбера, ти птица ли си или звяр?

Катерицата гордо отговорила:

– Аз съм и птица, и звяр, защото мога да правя всичко, което правят птиците и животните. Летя, бягам, плувам и се катеря по дърветата! А ти какво можеш?

– Аз мога само да бягам.

– И друго нищо? – подигравателно попитала катерицата.

– Да и нищо повече, – засрамен потвърдил заекът, след което добавил: – Покажи ми как тичаш.

– Виж!, – казала катерицата и неловко закуцукала по тревата.

– А как летиш? – полюбопитствал заекът.

Катерицата се опитала да прелети от храст на храст, но веднага тупнала на земята.

– А мога ли да видя как плуваш и се катериш по дърветата? – попитал заекът.

– Сега ще видиш, – заканила се сериозно катерицата.

Влизайки в езерото, тя силно заудряла с опашката си по водата. Но първата вълна, я изхвърлила на брега. Когато катерицата се опитала да се покатери на върха на едно дърво, тя едва се добрала до най-ниския клон.

– Сега видя ли, – самодоволно казала катерицата, – че съм и птица и звяр? Мога да скачам, да летя, да плувам, да бягам и да се изкачвам по дърветата. Колко жалко, че можеш само да бягаш!.

– Според мен, – заявил заекът, – по-добре е да можеш да правиш едно нещо добре, отколкото много, но не както трябва.

Слънцето прежуряше. Лъчите му проблясваха върху вълните на водната шир, чийто край не се виждаше.

Таня почиваше с родителите си на пясъчния бряг край морето. Тя бе само на 10 години, но бе много любознателна и наблюдаваше с интерес голямото водно пространство.

Внезапно нещо много необичайно привлече погледа на момичето. Морето се разпени. На всеки друг това можеше да му се стори тривиално, но момичето бе убедено, че става въпрос за нещо много важно.

На урок по география Таня бе слушала за цунамито. Бе им прожектиран филм, в който се разказваше за някои от признаците при приближаване на цунамито.

– И сега е същото, – каза си Таня. – Водата се пени и внезапно се появява рязък прилив.

Момичето веднага изтича при семейството си и разтревожено каза:

– Трябва да се махаме бързо от тук, скоро ще има цунами.

Баща ѝ тръгна към хотела, за да предупреди персонала му, но майка ѝ посрещна думите ѝ с недоверие. Тя не повярва на дъщеря си.

Таня застана до майка си и смело заяви:

– Мамо, повярвай ми, наистина ще има цунами. Аз тръгвам.

– Чао, – спокойно каза майка ѝ и помаха с ръка.

Бащата на Таня през това време бе предупредил дежурната охрана и хората бързо бяха евакуирани от плажа.

Семейството на Таня се скри в хотела няколко секунди преди да приближи мощната вълна.

Причината за цунамито бе скорошното земетресение не далеко от крайбрежието. Вълната удари обширен район и уби хиляди хора.

Настойчивостта на Таня спаси живота на много люде, които в същия ден почиваха на плажа. Тя бе наградена от властите за това.

Вятърът леко полюшваше натежалия клас в нивата. Той се любуваше на топлината на слънчевите лъчи и сияеше от радост.

В близката градина зелените стъбла с напращели листа на извисилия се плевел гордо потръпваха от самодоволство.

– Какво ново? – поде разговора пшениченият клас. – Как си днес, плевеле?

– Много добре и няма какво повече да искам, – похвали се плевелът. – Не съм като теб. Живея си свободно и правя каквото си искам. Въздух, слънце и вода всичко е за мен. Задушил съм здраво тия дребосъци край мен, които си въобразяват, че ще дадат голям плод.

– Не е ли малко егоистично да мислиш така за околните растения? – попита житния клас. – Те наистина ще дадат плод, който е нужен на стопанина, който ги е засадил. А ти какво и на кого ще дадеш?

– Аз живея сам и за себе си. Не ме интересува никой. И защо трябва да давам на някого нещо? Така съм си добре. Живея независим, необременен с задължения и отговорности.

Изведнъж плевелът ахна. Опита се да се скрие сред ниските растения край себе си, но къде ти?! Той стърчеше прекалено много над тях.

Какво ли толкова го бе смутило? Към градината приближаваше човек с мотика. Явно щеше да я плеви.

– Ох, сега ще ме изкорени, – с ужас прошепна  плевелът. – Ще ме изсуши и ще ме хвърли в огъня…..

А пшениченият клас се зарадва, когато видя друг мъж да крачи към нивата със сърп в ръката.

– Най-сетне, – възторжено каза житният клас. – Настъпи дългоочаквания миг, за който съм живял. Съвсем скоро ще стана брашно, а после хляб….

Телефонът звънна,  Тикея отиде в коридора и вдигна телефонната слушалка. Тя захвана дълъг разговор с отсрещната страна.

Изведнъж чу силен шум, сякаш нещо тежко падна на пода. Затвори телефона и се втурна към кухнята.

Видя, че тригодишната ѝ дъщеря е паднала на главата си в големия чайник с горещата вода.

Тикея много се изплаши. В страха си и под действието на шока, в който бе изпаднала, тя извика:

– Исусе, помогни ми!

Защо каза това име и тя самата не можа да разбере, но това ѝ бе дошло отвътре.

Плачейки Тикея грабна детето и го занесе в болницата. Майката и детето останаха в болничното заведение.

През нощта, когато Тикея се бе унесла в сън, видя в стаята да влиза мъж с бял халат. Той застана до леглото на детето и прибра косите паднала на челото му.

Лицето Му блестеше, така че Тикея не можа добре да различи чертите му и за това притеснено попита:

– Кой те доведе тук? Някоя от сестрите ли? Не си спомням да съм искала специалист да прегледа дъщеря ми.

– Ти изрече моето име, – каза Човекът. – Тук съм защото ти Ме извика, когато беше в кухнята?

Тикея трепна и се приготви да грабне детето от леглото, за да го защити от непознатия.

– Не се страхувай! Аз Съм Исус Христос. Ще се погрижа за теб и детето ти.

На сутринта, когато Тикея се събуди, бе много развълнувана:

– Кой е Той? Искам повече да узная за Него.

Тя получи тази възможност, а след това предаде живота си на Господа, стана християнка и се присъедини към една от тайните домашни църкви в района.

Васко дойде на гости на дядо си. Когато влезе в двора, дядо му седеше край малко изкуствено езеро, в което волно плуваха доставящи наслада красиви риби.

– О, Васко, кога пристигна?! Добре дошъл! – зарадва се дядо Васил.

Лицето на момчето бе мрачно и подтисното.

– Какво се е случило с теб? – попита дядо Васил. – Изглеждаш ми отчаян и обезсърчен.

– Дядо, много съм объркан, – призна си Васко. – Всеки ден от живота ми по нищо не се различава от предишния. Дали е утро или вечер за мен няма никакво значение.

Старецът погледна съчувствено внука си и му каза:

– Много хора биха мечтали да бъдат на твое място. Имаш дом и всичко необходимо за живота си…. За какво мечтаеш?

– Първоначално исках да се науча да свиря на тамбура, нашите ме записаха в народния състав на училището и там усвоих този инструмент. После исках да рисувам красиви пейзажи и не само тях, но това което ми харесваше наоколо, постъпих в кръжок и сега картините ми са доста сполучливи. Исках да се науча да плувам, татко ми помогна да усвоя и това. А сега не знам за какво да мечтая.

Дядо Васил поклати глава и започна да поучава внука си:

– Човек, който няма мечта е като тези риби, които плуват в това малко езеро. За тях дните са едни и същи. Те не знаят що е радост и веселие.

Старецът замълча и удари с ръка по водата на езерото, а след това продължи:

– Ако няма смисъл живота ти, ще се скиташ безцелно. И когато дойде време да умреш, ще разбереш, че напразно си пропилял живота си. Трябва да имаш цел, Всяка крачка към мечтата ти, те изпълва с желание да я достигнеш.

– Всеки път, когато постигна дадена цел, трябва да си поставям нова ли? – попита Васко.

– Да, – кратко отговори дядо му. – Научи се да мечтаеш и да крачиш бодро към това, което трябва да постигнеш. Дори и да не се осъществи някоя твоя мечта, самия път, по който вървиш, за да я реализираш, те променя и изпълва с ентусиазъм.