За Леонардо мъжете и жените бяха еднакво красиви. Всеки човек независимо от тава какъв се нуждае от любов. Но Леонардо предпочиташе да живее сам.

Той беше художник и смяташе, че ако допусне вихъра на любовта, това ще попречи на работата му, за това избягваше жените. Леонардо си мислеше, че ако се грижи за нуждите на деца и жена, това ще направи проучванията му в изкуството, света и всичко около него невъзможни.

Не искаше да пилее таланта си като учителя си, който се захващаше за всяка работа, за да изхрани гладното си семейство. Преподавателят му нямаше време да експериментира, да наблюдава и да развива уменията си.

Дядото на Леонардо пръв му бе отворил очите за това. Въпреки, че Леонардо бе извънбрачно дете, дядо му го обичаше. Този възрастен човек отрано бе забелязал таланта на внука си и му даде листа и въглен да рисува.

Когато Леонардо беше на седем години, веднъж беше седнал на тревата с перо и листове. Той изучаваше как вятърът разклаща листата на дърветата.

Тогава дядо му бе застанал зад него и бе вперил поглед в множеството дървета. Когато погледна към внука си каза:

– Не обръщай внимание на традициите в семейството, момчето ми. Аз също умеех да рисувам и имах желание да разбера как е устроен света, но послушах баща си. Ние сме семейство нотариуси. Такива са били дядо ми и баща ми, такъв станах и аз. И какво дадохме на света? Договори, полици, подписвахме документи, но всичко това се превръща в прах.

Леонардо много уважаваше дядо си. В разговорите с него, той научаваше много неща. Старецът го насърчаваше в желанието му да твори и да разбира нещата.

– Не се отказа от мечтата си, – продължи дядо му. – Дори, когато започнаха да ме обучават за нотариус, тайно рисувах. Взирах се в птиците, животните, хората и всичко около мен. Питах се не веднъж:  „Какво представляват те? Как са устроени?“

Леонардо слушаше дядо си със зяпнала уста. Старецът се засмя, виждайки някакъв далечен спомен и каза:

– Но срещнах баба ти и се влюбих. Загърбих изкуството и науката, и се ожених. После се родиха децата и нямах време да съзерцавам дърветата. Баба ти намери писанията ми и ги изгори.

Дядо му се изкашля и погледна към Леонардо, сложи тежката си длан на крехкото му рамо и каза:

– Бог ти е дал изумителен ум, очи и ръце. Не пропилявай това. Не изневерявай на дарбите и таланта, който си получил. Обещай ми, че няма да допуснеш моята грешка. Закълни ми се, че няма да позволиш на сърцето си да надделее на разума ти.

И малкия Леонардо даде дума на дядо си, че ще направи така.

Дядо Петър седеше под стария орех, хората минаваха и го поздравяваха. В селото го почитаха и уважаваха за мъдростта му.

Той имаше внук Пепо, който се вреше навсякъде и се интересуваше от всичко. Момчето порасна и се поизточи, но и като младеж бе буен и любознателен

Пепо видя дядо си под ореха и дойде при него.

– Вчера ми говореше за правилното мислене, дядо, – каза Пепо. – Имаш ли нещо против пак да поговорим за това?

– Добре, – съгласи се малко неохотно старецът. – Всичко, което се случва на човек добро или лошо, е следствие на неговото мислене. То предопределя взетите решения и направените избори, водещи до неговите действия.

– Резултатите остават, – каза младежът, – те никога не изчезват, а отгоре на това се и трупат. Странното е, че едни могат да привличат, а други да бъдат като бариера.

– Това се нарича „репутация“,  – уточни дядо Петър.

– Не вярвам да се създава репутация от едно единствено действие, – каза Пепо.

– Тя се създава с времето, – поклати глава старецът, – чрез много повторения и еднотипни действия.

– Интересното е, – каза младежът, – че нито лични симпатии, дори намесата на държавата не са в състояние да вкарат принудително успех в живот, известен с лоша репутация.

– Успехът идва сам, – подчерта дядо Петър, –  той не може да бъде поискан или принуден. Не възможно е да бъде прескочен някой момент от този процеса на изграждане. След лоши резултати, породени от неправилни действия, човек може да заяви, че е решил да промени поведението си и наистина да го направи, но ако фундамента му не бъде поправен ….. мисленето му не се промени, резултатите пак няма да бъдат добри.

– Защо? – попита младежът.

– Защото те са произведени от действия, които са плод на решения, взети по стария начин.

– Тогава защо на човека да не му дадем повече от една възможност да се поправи? – попита Пепо.

– Докато този човек не промени мисленето си, той няма много варианти за успех. Когато нечия лоша репутация се е установила, хората очакват глупави решения, водещи до неприемливи действия и получаване на посредствени резултати.

– Какво ще ме посъветваш в случая, дядо?

– Не се събирай с хора създали си лоша репутация.

Слави бе целият мокър и кален. Беше готов да се нахвърли на всеки, който му се изпречи на пътя и с юмруци и ритници да си изкара яда върху него.

Венци бе постъпил много подло спрямо него и резултата бе налице. Просто му бе подложил крак, а той се бе забил в калната локва. После вместо да му се извини, го сочеше с пръст и му се присмиваше:

– Да не си препил от снощи? – заливаше се Венци от смях. – Изглежда не можеш да се държиш на краката си. Я се виж! Какво кално чудовище си станал!

Слави не посегна да удари Венци. И как ще го цапардоса, оня стърчеше две педи над него, а блузата му едва одържаше едрите му мускули.

Не можеше да го набие по никакъв начин, но вътрешно Слави кипеше като парен локомотив. Отмина присмехулника с наведена глава и седна на пейката пред тях.

Дядо му бе усетил, че нещо не е наред и се показа от вратата. Когато видя нещастната физиономия на внука си, се смили над него и седна на пейката.

Момчето се срамуваше да погледне дядо си. Какво можеше да му каже за свое оправдание?

Дядо Добри се намести удобно на пейката и погледна Слави в очите.

– Аз няма да бъда винаги с теб, за да те уча как да постъпваш в един или друг случай, – каза старецът. – Все ще се намери някой да те бутне в калта, но ти още днес трябва да решиш как ще реагираш ако се случи това.

Слави трепна , но нищо не каза.

– Много е важно дали ще плачеш и ще се оплакваш или  ще скочиш вбесен, заплашвайки всички наоколо. Вместо да се сбиеш и нараниш някого, не е ли по-добре да се усмихнеш?

По лицето на Слаби премина слаба усмивка.

– В такива случай, – продължи да го поучава дядо Добри, – огледай се и виж дали някой няма нужда от помощ, може някой друг да е пострадал повече от теб. Можеш ли да изразяваш радост, когато се чувстваш несигурен?

Слави наведе глава и се замисли. Как можеше да се усмихва, когато го болеше отвътре?

– Време е момчето ми сам да решиш това, – каза старецът. – Всеки резултат, до който достигнеш, добър или лош зависи от това, какво ще избереш.

Тази сутрин Наско се събуди пръв. Той излезе през задната врата, за да се поразходи на чист въздух.

Изведнъж спря и разтърка очите си от изненада.

В короната на едно от дърветата пред дома му бе кацнала къщичка. Той беше абсолютно сигурен, че предния ден я нямаше там.

Но това не бе каква да е къщичка, изградена от различни парчетии и талашит. Къщичката бе прецизно сглобена без нито един пирон. Това беше къщичка мечта за всяко дете.

Докато Наско стоеше със зяпнала уста, входната врата се отвори и от нея се показа дядо Мартин. Той им бе дошъл на гости вчера. Домъчняло му за внуците и бе пристигнал,  да ги види

– Мислиш ли, че ще им хареса? – попита старецът с грейнала усмивка на лицето.

– На кого? – попита Наско, който още не можеше а се отърси от шока.

– На синовете ти, – засияха очите на дядо Мартин. – Дали ще я харесат, как смяташ?

– Невероятна е, – възкликна като малко дете Наско. – Как я направи? Кога успя?

– О, аз имам много свободно време. Лъчезар и Венко ми помогнаха. А ако питаш за конструкцията, взех я от един сайт в Интернет.

Наско го погледна подозрително, дядо Мартин и Интернет, невъзможно. Та той беше възрастен човек, знае ли изобщо как се борави с компютър.

До колкото си спомняше в старата му къща, няма компютър, нито го бе видял на някой друг да работи  извън дома си.

– Запомни, Наско, – каза дядо Мартин, като престана да се смее, – човек може да направи всичко, което поиска и пожелае. Нещата не опират до пари или недостиг на време. Когато човек трябва да постигне нещо в този живот, единственото, което му липсва е само идеята.

Ако ги видеше някой щеше да си помисли, че са дядо и внук, но те току що се бяха запознали. Младият мъж беше угрижен, а възрастният човек до него излъчваше спокойствие и мир.

– Един ден, – каза старецът, – бях в столицата и видях на пътя един човек да гони шапката си, която вятъра му бе отнел. Миг след това го блъсна една кола и човекът умря на място.

Младият човек се намръщи и каза:

– Защо ми разказвате всичко това?

– Просто си мисля, как човек загубва всичко, преследвайки нещо съвсем незначително.

След като се позамисли малко младежът каза:

– Че аз правя това през целия и живот.

Старецът поклати глава:

– Всеки от нас го прави от време на време, но не и за цял живот.

Мъжът искаше старецът да млъкне и да го остави на мира, но нещо го караше да изпитва доверие към този възрастен човек. Изведнъж някаква вълна се отприщи в него и той изля цялата си болка пред стареца.

Разказа му за баща си, който много пиел, за двата си неуспешни брака, за работите си, които в началото уж вървели добре, но после всичко се обръщало срещу него и той трябвало да напусне от там.

– Мисля, че е време да спреш да гледаш в миналото си, не бива да му позволяваш да контролира живота ти днес, – каза съвсем спокойно старецът.

– Знам, че не трябва толкова да мисля за миналото си, – размаха неспокойно ръце Виктор, – не бива и да се тревожа, но се чувствам подтиснат. Просто не мога да престана да го правя. А всичко това съсипва живота ми.

– Синко, тези твои чувства съвсем не са толкова страшни, – каза спокойно и уверено възрастният човек. – Ти не би се тревожил ако бе глупав човек. Само глупавите хора не се тревожат за нищо и нямат страх от никого.

Лицето на Виктор се навъси като буреносен облак В същия момент му се искаше да изрита стареца и да го прати по дяволите, но нещо го задържаше и той продължаваше да слуша разсъжденията на човека до себе си.

– Ти си човек с богато въображение и бързо си представяш неща, които биха могли да ти се случат. Когато страховете и съмненията те връхлетят, ти започваш да пресмяташ всички възможности, за да избегнеш. По-голямата част от притесненията ти, че това или онова ще се случи са напразни, а тези неща, които наистина ще се случат, ти сам можеш да се справиш с тях.

– Какво да правя тогава? – повдигна рамене безпомощно Виктор.

Старецът се засмя:

– Всяка сутрин след като се събудиш, недей да се притесняваш за една или друга несвършена работа, не трябва да се безпокоиш и за нещата, които ти предстоят през този ден. Просто застани и благодари за това, които имаш: твоя дом, кола, завивката, храната не забравяй, че много хора няма и това. И тогава ще се почувстваш по различно, готов за битките, които ще се случат през този ден.

– Благодаря ви, – каза Виктор на старецът, – сякаш огромен товар падна от раменете ми. От сега вече знам какво да правя.

Старецът му се усмихна, потупа го съучастнически по рамото и си тръгна.