Думата цирк произлиза от прилагателното „кръгъл“ –  circus.

Понятието цирк може да се срещне не само в европейската култура, но и при народите на Азия и Африка. Даже у вожда на ацтеките Монтесума испанецът Кортес открил  музей с чудовища. Марко Поло се възхищавал на лъвове, които се кланяли на великия хан.

През всички времена в двора на управниците винаги е имало астролози, некроманти, шутове и странстващи акробати с дресирани животни. Именно по това време се е зародил цирка. Може да се каже, че всички управители са си имали свой собствен цирк.

Циркът за древните римляни, е едно от най-грандиозните събития и зрелища по това време. Основният интерес на зрителите бил прикован към състезанията с колесници. След това се появили и други атракции като борби на гладиатори и такива с животни.

Циркът в Древния Рим е изиграел значителна роля. Той е бил единственото забавление за хората.

Внукът на Кловис I, след разпадането на Римската империя организирал цирк в Париж. Хората са можели да видят  жонгльори и акробати, шутове и клоуни, но цирка не станал популярен и скоро бил закрит.

Нещо подобно на съвременния цирк се е появил във Франция през 18 век. През 1774 г. двама ездача от Англия организирали представление с клоуни и дресирани животни, а също и пантомима.

Може да се каже, че родното място на съвременния цирк е Франция, или по-скоро Париж, от където цирковите представления се разпространяват из Европа.

Внук обяснява на дядо си същността на играта  с покемони.

Дядото слуша с половин ухо,  как се търсят и улавят тези забавни същества и изведнъж казва:

– Разбрах! На тази игра на работата играехме.

– Наистина ли?!

– Разбира се. Тези покемони и до сега ги сънувам.

– Уау! Дядо  ти какво си работил?

– Началник на отрезвителното …..

Съпрузите Ана Мария и Амбросио Лопес са заедно цели 60 години.

Сега те имат голямо и дружно семейство, но едно време те е трябвало да се преборят за своята любов.

Запознали са се в Рио де Жанейро в средата на 50-те и веднага се влюбили един в друг.

Семейството на Ана били против този съюз, заради различния социален статус и различен цвят на кожата.

Без да се съобразява със забраната на роднините си, девойката събрала куфара си и заминала с любимия си.

Амбросио ѝ обещал, че ще бъдат заедно цял живот.

За 60 години те отгледали две дъщери, пет внука и се обичат така силно все още, въпреки всичко.

Валери имаше малко красиво канарче. Всеки ден се грижеше за него и слушаше веселата му песен. Слагаше му в хранилката канарено семе, рапица, нигер, просо, коноп. Понякога разнообразяваше храната му с листа от глухарчета, сварено яйце, покълнали семена, настърган морков, грозде.

Когато се чудеха с баща си къде да поставят клетката на канарчето, дядо Васил ги посъветва:

– Не трябва да е на пряка слънчева светлина, да се избягва и място, където е течение. Внимавайте да не се слага там, където минават много хора и биха могли да стреснат птицата.

Чичо Марин добави:
– Най-добре е клетката да се постави на нивото на погледа, но не по-ниско, защото птицата се плаши.

– Забравете кръглата клетка, – развика се Добромир, – те са най-лошия избор за вашия любимец.

– Хубаво е дъното на клетката да се покрие с пясък, – каза дядо Васил, – добре е за храносмилането на птицата.

– Дядо, да знаеш как хубаво пее само, – каза въодушевен Валери.

– Явно канарчето е мъжко, – засмя се дядо Васил. – Женските издават само един монотонен звук.

Веднъж канарчето замлъкна, поомърлуши се и въпреки всички грижи на Валери, то умря.

Момчето дълго държа изстиналата малка перушинена топка и плака.

Отиде при дядо си и със сълзи на очите му каза:

– Дядо, нашият песнопоец си отиде. Няма да слушаме вече песните му.

Старецът прегърна внука си.

– Не плачи, ще купим друго, – старият човек се опита да го успокои.

Но Валери бе неутешим.

– Защо такава красива птица, която е донесла толкова много радост със своите песни, – подсмърчаше Валери, – се превръща в безжизнен труп? Това е толкова жестоко.

Дядо Васил погали внука си по главата и каза:

– Успокой се, малкия, има и други светове, където може да се пее….

Очите на Валери блеснаха, той видя своя любимец кацнал на клонче, изливащ невероятни трели, такива, каквито той не бе го чувал преди да реди…..

Денят бе изморителен и мъчителен, може би поради жегата. Отдавна не бе валяло. Хората навели глави бързаха след работа към магазините, за да напазаруват преди да се приберат.

Марта бе много уморена, но успя бързо да намери необходимото в близкия супермаркет и сега отегчено чакаше на опашка пред касата.

Погледа ѝ бе привлечен от възрастен мъж, навярно дядо и неговия немирен внук, чиито ръце бяха пълни с бонбони, шоколади и всякакви сладки, но детето продължаваше да крещи и да се върти.

– Спокойно, Владо, остана съвсем малко ….. Добро момче!

На интервали момчето отново почваше да капризничи, а дядото спокойно казваше:

– Всичко е наред, Владо. Само още няколко минути и ние ще се приберем у дома. Потърпи, човече!

На касата внукът съвсем пощръкля, сякаш някой демон го бе обладал и изхвърли всички продукти от количката.

Дядото отново каза със спокоен тон:

– Владо, Владо, отпусни се, приятел, не се разстройвай. Още пет минути и ние ще бъдем у дома. Успокой се, моля те.

Това направи силно впечатление на Марта. Когато излезе на улицата, тя се насочи към дядото с внука, които се настаняваха в колата си и каза:

– Това разбира се не е моя работа, но вие се държахте невероятно! Останахте сдържан и спокойно говорехте на момчето, даже когато то започна да се държи още по-ужасно. Владо, ти си голям щастливец, провървяло ти е с такъв дядо.

– Благодаря, – отговори дядото, – но Владо съм аз, а този малък разбойник  се казва Младен.