Да разнасяш писма съвсем не е обикновена работа, особено когато се отнасяш отговорно към това.

Има толкова много хора, които с нетърпение очакват някой да им пише или да им отговори на писмата. Това е характерно особено за по-възрастните.

Милена беше отговорен човек, тя познаваше всички, на които доставяше писма.

Един ден погледът ѝ бе привлечен от пощенска кутия, която беше препълнена.

– Нещо не е наред, – каза си Милена, – трябва да извикам спасителната служба.

И тя звънна на известния за такива случаи телефон.

Притесненията на Милена не бяха напразни. Вече 12 години тя работеше в пощенската служба и знаеше, че това е пощенската кутия на една доста възрастна жена, много приятна и дружелюбна, която всички наричаха баба Екатерина.

„Може някъде да е заминала, – каза си Милена, – но това е малко вероятно. В петък се изчиства боклука, а днес е понеделник и кутията е пълна. Явно нещо не е наред“.

И наистина преди четири дни 94 годишната Екатерина се  бе подхлъзнала в дома си и не могла да стане. Тя бе викала:

– Помощ! Помогнете ми!

Но никой не я бе чул, а на нея така не ѝ се искаше да умира.

Когато откриха възрастната жена и ѝ оказаха медицинска помощ, Милена се разплака:

– Бях уверена, че си е в къщи.

Сега Милена и Екатерина много по-често се виждат. И техните взаимоотношения са много по-близки в сравнение на тези на държавен служител и човек от общата маса.

Това, че някой е бил наблюдателен и отзивчив, понякога може да спаси човешки живот, а това съвсем не е малко. Днес всеки от нас е жаден за капчица внимание. А когато това внимание е съпроводено със съпричасност, се наблюдава промяна у хората, взаимоотношенията и ситуациите.

Колко жалко е, че не ценим това, което правят нашите родители за нас. Когато остареят те се нуждаят от грижи и внимание, както ние сме се имали такива потребности, когато сме били деца.

Виктор бе единствен син на Румен и Здравка. Когато Румен почина, Виктор каза на майка си:

– Мамо, нямам много време. Виждаш, че постояно съм ангажиран, пътувам и нямам възможност да ти отделям толкова внимание. Избрах един уютен старчески дом и мисля там да те заведа.

Здравка само въздъхна, но нищо не каза.

– Но аз ще идвам често да те видя, – опита се бързо да я успокои Виктор.

Възрастната жена вдигна рамене и тихо каза:

– Не искам да преча на работата и кариерата ти. Ще се справя, не се притеснявай за мен. Нали ще идваш от време на време, това ще ми е достатъчно.

И Виктор остави майка си в старческия дом.

Поради липса на време и постоянна ангажираност, той започна все по-рядко да посещава майка си. При кратките им срещи, Здравка не се оплакваше от нищо.

Един ден позвъниха от старческия дом на Виктор и му съобщиха:

– Майка ви е много болна и умира.

Отчаян, с чувство за вина Виктор се втурна към старческия дом. Когато я видя такава отмаляла, прегърна я и попита:

– Мамо, мога ли нещо да направя за теб?

– Искам да сложиш вентилатори тук в дома, тук такива няма. Освен това купи нов хладилник, за да не се разваля храната. През всичките тези години лежах в леглото и почти нищо не ядях.

Думите ѝ изненадаха много Виктор и той попита:

– Защо не си ми казало това до сега?

Здравка го погледна и тъжно каза:

– Сине свикнах с глада и горещината. Това не е толкова страшно. Притеснявам се само за едно, че когато остарееш, децата ти могат да те оставят на място подобно на това, а ти няма да можеш да привикнеш към него….

В Китай, под натиска на цензурата в Интернет потребителите трябвало да се припомнят, така нареченият „марсиански език“ (huo xing wen), който е смесица от кодирани символи, японска писменост, пинин, английски и емотикони.

Зародил се в началото на 2000 г. „марсианският език“ бързо печели популярност сред младите хора. Според проучване, проведено през 2008 г., е било установено, че този език е използван от 80% от младите хора на възраст от 15 до 20 години.

После постепенно започнал да се забравя. Сега, обаче, популярността му е започнала да се връща отново, след като е публикувана в социална мрежа Weibo пост от социолога и сексолога Ли Ине, в която се обръща внимание на цензурата в Китай.

Постът на Ли Ине е написан на марсиански език, затова е заобиколил цензурата и е достигнал публиката. Независимо от това такива постове все още се премахват от хора, които работят като интернет цензори. Те правят това ръчно.

Марсианският език се оказал полезен, тъй като помагал да се отложи времето за премахване на съобщенията, които се четат от повече хора.

Достатъчно е да погледнем културата и медиите, за да видим тяхното постоянно отделяне от реалността. Формата на подаване на материала става самоцел. Тя служи като гланц за следващия лозунг на деня.

Отчасти за това, че майсторът на словото сам нищо не прави, защото всяка сериозна медия има публицистичен характер. Издателска дейност се свежда до популяризирането на краткосрочни мнения на кръгове от влиятелни хора в социално и икономическо отношение.

Причините за това са много. Но за мен е очевидно, че има съзнателно представяне на преувеличена информация, която  трябва да предизвика по-голяма емоция.

Това желание на всяка цена да се привлече вниманието, може да се види във всяко вестникарско заглавие. Именно това може да се приеме като доказателство за плурализъм и демокрацията в обществото, в което всеки има абсолютна ценност.

Но ако всеки има право на независимо възприемане на явленията и нагласи към тях, на какво се основават тогава законността и обществото? Какво, в дългосрочен план, е справедливо?

Справедливото може да бъде нещо общо, в което всеки може да намери и реализира себе си.
Ние всички идваме от абсолютизираните си светове и растейки, се разплащаме за това.

Освен това милионите хора, които идват на този свят за живот, но не за Битието. Има малцина, които искат да намерят точно това, което е истинско. Те чувстват нуждата от лично израстване, самореализация, самоизграждане в най-висшия смисъл на думата.

През 1926 г. в Париж се провел световен конгрес на хората допринесли много в кинематографията. Имало много изказвания. Вдигали се тостове в чест на създателите на кинематографа братя Люмиер.

Вниманието на един от организаторите било привлечено от един бедно облечен човек, който мълчаливо седял в ъгъла.

– Какво правите тук?- попитал организаторът.

Човекът смутено отговорил:

– Виждате ли, името ми е Люмиер.