Детският лагер се намираше на едно обширно място в гората, където бяха поставени десетина бунгала. В него бяха настанени деца на възраст от шест до осем години.

Заниманията се провеждаха в гората, където децата се запознаваха, с горските плодове, билките, растенията и диворастящите гъби.

Сред децата бе и Надя, нежно русокосо момиче. То бе осиновено, но не страдаше много от това. Сегашните ѝ родители много я обичаха, а това се бе отразило и на момичето.

То бе винаги усмихнато, отзивчиво, готово да помогне на всеки.

Една вечер край лагерния огън децата разказваха за себе си. Тогава Надя каза:

– Аз се казвам Надя Иванова. Моите родители са ме осиновили, когато съм била още бебе. Те са много добри хора ….

Колкото и странно да е децата понякога са много жестоки към тези, които са по-различни от тях.

Реакцията на момчетата и момичетата край огъня не закъсня.

– Копеле!

– Изоставили я … ха ха ха, – сочеше я с пръст едно пълно момче и се заливаше от смях.

– Кой знае какви са били истинските ѝ родители! – подхвърли тъмнокосо момиче.

– Навярно наркомани, алкохолици или малолетни. Иначе за какво ще  зарязват така?

– А може да е от многото деца в някое семейство, в което жената всяка година ражда и няма с какво да ги хранят……

Сипеха се реплики, от които капеше жлъч и омраза.

Все едно всяко от децата казваше:

„Твоето място не е между нас. Ти си била изхвърлена, като ненужна вещ. Какво от това, че други са се смилили над теб и са те отгледали?“

Преди една от ръководителките в лагера да се намеси, се случи нещо много интересно и поучително.

Малката Надя свъси вежди, огледа обиждащите я деца и каза достатъчно силно и ясно:

– Моите родители са ме избрали, а вашите навярно страдат, че им са се паднали такива коравосърдечни и груби деца като вас.

Всички около огъня се смълчаха.

До края на лагера никой повече не посмя да каже лоша дума на Надя, нито по някакъв начин да я обиди или нагруби.

Зимата дойде, но сняг нямаше. Издайнически следи по покривите и на по северно изложените места говореха, че е валяло, но бялата пелена не се бе задържала навсякъде.

Но не това бе главният страх на повечето хора.

– Страхувам се, когато наближава Рождество, – сподели Ангелина с колежката си Василка.

– Празник е, какви са тези страхове от теб? – смръщи вежди Василка.

– Помисли само, колко време, усилия и пари трябва да изразходвам, за да се почувстват всички доволни у дома.

– Ти навярно се шегуваш, – изненадано я изгледа Василка. – Не е нужно да харчиш толкова много пари и с малко продукти можеш да приготвиш празнична трапеза, а колкото за усилията, Рождество е само един път в годината.

– Да, но….

– Я си помисли добре, дали мъдреците, които са изминали стотици километри в пустинята, за да видят бебето Исус, са си мислили за такива работи? Та те са прекарали няколко месеца в безводната пустиня, а за даровете, който са донесли, да не говорим.

– Не мисля, че са ги притеснявали такива мисли, – въздъхна примирено Ангелина.

– Когато са стигнали края на пътешествието си „Те са се зарадвали с голяма радост“.

– И на какво толкова са се зарадвали? – сбърчи нос Ангелина.

– Те са направили всичко това за Исус, Който бе наречен Емануил, което означава „Бог с нас“.

Ангелина се намуси и недоверчиво погледна Василка.

– Нека празничната треска на Рождество не те разсейва от най-важното нещо, – каза спокойно Василка. – Не си мисли, че трябва да направиш нещо специално или грандиозно на този празник.

– Готова съм, дори да взема назаем, само и само да впечатля съседите, – гордо вирна нос Ангелина.

– Концентрирай се на Исус, – посъветва я Василка. – Отдели време да прочетеш за Неговото идване в този свят. Това е една интересна история за Неговото раждане.

– И това какво ще ми помогне? – недоверчиво попита Ангелина.

Василка въздъхна, тъжно и стана за нежеланието на тази млада жена да се запознае с истинския повод за този празник, за това се усмихна и ѝ пожела:

– Нека Рождество те „зарадва твърде много“.

На хората около нас не е известно какво става в глава ни. Те не виждат мислите, мечтите и мотивите на нашите действия. Така не могат да видят и нашата вяра в Христос.

Околните възприемат само твоето тяло. И по това как изглежда, те съдят за това, което става в теб.

Намръщените вежди говорят за недоволство, усмивката разкрива благодарността ни и доброто ни разположение, свитите юмруци са доказателство, че в нас напира гняв и враждебност.

Това, което показва нашето тяло, говори на хората какви сме всъщност.

Можем да декларираме нашата християнска вяра, колкото си искаме, но ако тялото ни свидетелства за друго, хората ще се усъмнят в нашите думи.

Дрехи, говор, навици, с всичко това трябва да прославяме Христос.

Ние трябва да бъдем „…. безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“

Вижда ли се твоята вяра чрез поведението на тялото ти?

От другата страна на реката, пътят пълзеше нагоре към Гарвановия камък. Янко се загледа в циганската махала. Тя представляваше къща до къща, без дворове. Липсваха и улици.

От там се чуваше биене на тъпан и пискащия звук на зурна.

Не знам защо на тези къщи им викаха „коптори“. Циганите бяха изтикани извън селото, в това жалко и пустеещо място.

Не веднъж Янко си задаваше въпросите: Защо тези хора бяха изолирани? Защо не ги допускаха в селото да живеят?

Днес Янко срещна Досьо. Циганинът носеше някаква бохча.

– Досьо, къде си ходил?

– Сякох дърва на Бальовица, а после на бай Стефан му помагах да заздрави дувара откъм Керемидчиеви. Та те ми дадоха малко хляб, сирене и малко месо. Жената и децата много ще се зарадват.

– Преди малко се загледах във вашата махала, – каза сериозно Янко.

– И какво ѝ е на махалата ни? – попита циганина.

– Нямате дворове, нито улици, – сподели наблюдението си Янко.

– Дворът е златна обица, но за заможен чиляк, – подсмихна се Досьо.  – На нас за какво ни е ? Не разпрягаме коли, не връзваме добичета, нямаме хамбари, нито отъпкваме харман, имаме си само две ръце. С тях и без двор си плетем кошници и рогозки, калайдисаме чуждия бакър или помагаме на някого за едно парче хляб.

– Е, как всички са се сдобили с земя, орат, сеят, жънат? Има за тях, има и за държавата. Само вие сте останали с две ръце?! – вдигна вежди недоумяващо Янко.

– Хм, – засмя се циганинът. – Когато другите са добивали земя, ограждали са с плет домовете си, ние циганите сме били на път с катуна. Обикаляли сме да веселим парвенютата. Гледахме да краднем нещо, я кокошка, а някое теле или шиле. Такава е нашата, циганска. На нас ни дай тъпани и дайрета, зурни и кларинети. Тогава ела гледай жените какви кючеци друсат, – засмя се Досьо, махна с ръка и потегли да нахрани домочадието си.

Янко дълго време гледаше след него и все още не можеше да разбере: Как  при такъв неподреден и объркан живот успяваха да оцелеят?

Това бе много страшно и мъчително време за него. Където и да попиташе му казваха, че предстоят съкращения или предприятието скоро ще бъде закрито.

Стефан крачеше обезкуражен, но стомахът не му даваше мира, червата се обаждаха, че са празни.

Без много надежда пристъпи и към този портал.

И изведнъж ….. Художникът и дизайнерът Стефан Ралчев започна работа във фирма произвеждаща часовници.

Шефът го извика и му постави първата задача:

– Трябва така да измениш дизайна на този часовник, че да върви продажбата му.

Стефан разгледа будилникът от всички страни, но не откри никакъв недостатък в него.

– А сега какво ще правя? – въздъхна дълбоко Ралчев, след като остана сам с часовника в ръка.

Мълниеносна мисъл профуча в главата му и той реши:

– Ще отида до най-близкия магазин, където продават часовници и ще чакам. Може, като видя какво харесват хората, да ми дойде идея как да променя този часовник, за да се купува.

Не беше нужно да стои дълго в магазина. Изненада се, когато забеляза, че всички купувачи без изключение, преди да купят будилник, проверяват теглото му.

Леките модели, както и будилника, който му връчиха, не вдъхваха доверие у потребителите.

Тогава Стефан запои няколко оловни слитъци в часовника и лично го занесе на шефа си.

– И къде е тук прехваленият ви дизайн? – свъси вежди началникът му.

– Нищо друго не му трябва, – каза спокойно Стефан, – този будилник вече ще се купува.

И се оказа прав.

Така Стефан Ралчев получи пожизнена пенсия от фирмата и славата на основател на едно ново направление в дизайна.