Един дервиш научил от древните книги, че в света съществува източник на вода, от който като пиеш, ще придобиеш тайно знание. Той го търси в продължение на много години, обръщал се към всеки, питал мъдреци, магьосници, …, но никой не могъл да му каже, къде се намира този източник.

Най-накрая той отишъл в Бухара. Там на пазара седял Настрадин Ходжа, които призовавал хората:

– Най-прохладната вода от източника на мъдростта. Като пийнеш от нея ще знаеш недостижимото. Елата и си купете!

Зарадвал се дервишът, втурнал се към Настрадин и веднага поискал чаша вода. Настрадин му налял и той с треперещи ръце я поднесъл към устните си.

Водата попаднала в устата му, но част от нея се стекла по брадата и заляла мръсния му халат. След като дервишът изпил водата в чашата, погледна вътре в себе си, но никакво ново знание не намерил.

– Мошеник, – нахвърлил се той върху Настрадин. – Цял живот търся източникът на мъдростта, а ти реши да ме излъжеш.

-О, бедничкият ми, – поклатил глава Настрадин. – Цял живот търсиш изворът на мъдростта, но не си разбрал главното. Глупостта и мъдростта са две течности на земята, които винаги са смесени в един съд и не могат да бъдат разделени. Можеш да се научиш да усещаш мъдростта по вкуса, а глупостта да я игнорираш. От първата се получава наслаждение, а от втората необходимата влага. Мъдростта и глупостта са неразделими. Те са смесени в различни пропорции в съдовете. Учи се не само да търсиш нови източници, а правилно да пиеш от тези, които имаш. В противен случай, вода, в която има 100 части мъдрост, а глупоста е една, няма да те напои с полезни знания, а само ще залее халата ти и ще намокри брадата ти.

На Нова година в Австралия е горещо. Ето защо австралийският добричък Дядо, който раздава подаръците, не може да се придвижи със шейна. Там той се появява на плажа с ярък сърф. Според традицията е с бяла брада, червена шапка  и традиционния си костюм.

Вместо елхи там използват метросидерос, род евкалиптово дърво, украсено с червени цветя-пискюли.

В Австралия се посреща Нова година под открито небе с приятели или семейството.

Австралийците обичат да бодърстват през празничната нощ в градината на светлината на свещи и факли.

Всяка година там се събират хиляди хористи, които пеят традиционни песни под открито небе. Всеки австралиец, който иска да участва в такъв импровизиран хор, се явява на определено място, държейки в ръка специално приготвена за случая свещ.

Средствата от продажбата на тези свещи  се използват за благотворителни цели.

Лицето на Камен бе напълно безизразно. Държеше се така все едно нищо не се бе случило. Валери го наблюдаваше и си мислеше: „Това момче е лудо“.

Камен се разсмя  весело, когато видя вторачения поглед на Валери в него и каза:

– Виждал ли си как лихварите играят шах?

– Да.

– Играят предимно старци, но има и деца, дори много по-малки от мен. Едно от тези хлапета винаги побеждава. Дори старият равин с брадата и смешната шапка не може да го бие.

– Наистина ли? – ококори очи Валери.

– О, да. И аз се чудех, как го прави. Както и да е, онзи равин казва, че умението да се играе шах е дар от Бога, все едно да видиш божествения план за себе си. Онова хлапе, едва може да чете. Това не е ли знак за нас, че зад всичко се крие някакъв порядък?

Валери го гледаше изненадано. Такава прозорливост, а бе само момче.

– Аз имам две дарби, – продължи самоуверено Камен. – Мога да убивам животно също тъй лесно, както ти трошиш чиния… А другото е, че щом погледна карта или застана в някоя местност, веднага виждам как да се нападне или да се отбранява. Просто ми идва отвътре, както на онова момче.

Валери го погледна недоверчиво. За убиването бе съгласен, защото го бе видял с очите си, но за другото.

– Макар че това едва ли е дар от Бога. Ако не ми вярваш, толкова по-зле за теб.

Камен стана и недоволен се отправи към вратата. Усещаше, че не му вярват и не го приемат на сериозно.След малко се чуха отдалечаващите му стъпки в коридора.

Настойчив до упоритост Стойков чакаше пред вратата. За него затворена врата, непристъпен обект и зона до, която не се допускаха външни лица нямаше.

През изминалите години натрупаният му журналистически опит му подсказваше, че и този път ще успее.

Вратата се открехна и Стойков застана пред човека, който трябваше да интервюира.

Добромиров вдигна неспокойно вежди, но се усмихна на журналиста и каза:

– Отдавна ли чакате? Заповядайте, нека влезем вътре.

Когато двамата се настаниха край една малка масичка, Стойков седна и преди още Добромиров да се настани удобно, журналистът направо изстреля въпроса си:

– Какво ще направите когато победите?

– Искате да знаете на къде ще поведа народа ли? – парира с въпрос въпроса на журналиста Добромиров.

– Да, какъв ще бъде главният ви приоритет?

– Това е много важен въпрос, – каза спокойно и бавно Добромиров, докато събираше мислите си, за да може по-точно и ясно да се изрази. – Часове наред съм размишлявал над това. Най- напред мисля да започна с опрощение.

– Какво имате предвид? – изумена го изгледа журналистът.

– Много просто, – усмихна се Добромиров, – всичко започва с извинение и милост. Прошката ме прави пълноценен съпруг, баща, приятел и водач.

– Не разбирам, какво общо има изборът ви с прошката?

– Случвало ли ви се е да бъдете толкова разочарован и ядосан на някого, че непрестанно си мислите колко несправедливо е постъпил с вас? Дори, когато трябва да почивате, вие предъвквате онези моменти на огорчението си и съобразявате какво е трябвало да му кажете. Вместо да се радвате със семейството и приятелите си, цялата ви енергия се насочва към човека, който ви е обидил.

– Да, случвало ми се е и това не е било само един път, – смънка притеснено Стойков.

– Бизнес провалите, семейните скандали и загубите в политическата надпревара се дължат именно на подобни чувства. А големите успехи се дължат на разкриването на една малка тайна.

– Каква тайна? – скочи Стойков сякаш надуши, че тук има нещо сензационно.

– Това е тайната на прошката. Не ти коства нищо, но струва милиони. Тя е на разположение на всеки, но малко са тези, които я използват. Ако приемеш да прощаваш, ще бъдеш уважаван и търсен. Освен това и другите ще са склонни да ти прощават.

– На кого трябва да простя? – Стойков нацяло се бе объркал.

– На всички, – спокойно отговори Добромиров.

– Но ако те не ме молят за прошка?

– Повечето няма да го направят, – потърка с ръка брадата си Добромиров. – Има хора, които са изпълнени с гневни мисли и изобщо не подозират, че са направили нещо нередно.

Стойков свъси вежди:

– Не мога да разбера, как мога да простя на човек, който не ме е молил за това?

– Дълги години си мислех, че да прощаваш е рицарски жест. Но като наблюдавах успелите хора, си изградих съвсем друга представа за прошката. Дори и в Библията не пише, че трябва да простиш на някой, който те моли за това.

Стойков бе отворил широко уста и само поглъщаше думите на Добромиров като някаква манна.

– Прошката не е награда, – продължи със разсъжденията си Добромиров, – тя е дар. Когато прощавам, аз се освобождавам от гнева и омразата, които са намерили място в сърцето ми. Така освободен напредвам необременен. Прошката, която даваш на другите е дар за самия теб.

– До сега не съм с замислял за това ……, – каза смирено Стойков.- Излиза, че прошката е в моите ръце.

Добромиров кимна с глава. Двамата си подадоха ръце и се разделиха.

Веднъж С.И.Ожегов заедно с колеги дошъл в Ленинград. Той помолил един шофьор на такси:

– Закарайте ни до академията, – Ожегов имал в предвид Академията на науките.

Шофьорът просто погледнал Сергей Иванович и видял свещеническо лице, акуратна с годините посивяла бяла брада и маниери на стар аристократ.

И шофьорът ги откарал, но ….. до Духовната академия.

Ожегов е автор на обемния тълковен речник на думите в руския език.

Първото издания на този огромен труд е излязло на бял свят през 1949 г. под редакцията на академик С.П.Обнорски.

Ожегов е работел до края на живота си върху речника, като е усъвършенствал структурата и състава му.