Денят му бе тежък. При Тодор Василев идваха много хора. Те  му представяха нуждите и проблемите си.

Вече бе 18 часа. Скоро щеше да се стъмни, а той още не бе напуснал кабинета си.

Изведнъж някой предпазливо почука на вратата.

– Да, – прозвуча уморено гласът на Василев.

Вратата се отвори и в стаята влезе изтощена и немощна бабичка.

– Какво искаш, майко, – изморена усмивка се плъзна по лицето на Василев.

– Сине, – дрезгаво проговори старата жена и развърза бохчата си с разтреперани ръце, – донесох ти ябълков сладкиш, днес съм го изпекла.

На учуденият поглед на Василев, старицата се усмихна добросърдечно и добави:

– Пийни си чай с него. Освен това искам да ти благодаря за всичко, което си направил за нашия район.

– Майко, квартира ли ти е нужна? Увеличение на пенсията? Или молиш за амнистия на близък?

– Не, сине, донесох само да хапнеш. Направила съм го за теб, само да ти благодаря.

Василев работеше от сутрин до вечер. Стараеше се на всеки да помогне, но никой до сега не беше дошъл да му благодари. И той се разплака.

Притегли набръчканата ръка на старицата и я целуна.

– Ако всички бяха като теб, – промълви плачейки Василев, – щях да разбера, че трудът ми не отива напразно.

Благодарим на хора, които са ни помагали и подкрепили, а колко повече трябва да славим Бога, Който непрекъснато е до нас и не ни оставя, когато ни е трудно.

Щом чуеш фър -пух след себе си, веднага се сещаш за Марийка – почупийка. Не се чудете що за звяр е това!

Това е бусчето на Дико Червения, което побираше 20 – на души. Защо го наричаха така?

Първо Дико имаше приятелка Марийка, без която не можеше да живее. А „почупийка“ бе прибавено по-късно, когато бусчето работеше ден, а два дена го ремонтираха.

Въпреки това, хората се възползваха от услугите на Дико Червения и неговото бусче.

Един ден бе доста задушно, слънцето прежуряше немилостиво, но хората се бяха качили в Марийка – почупийка с надежда по-скоро да стигнат до село.

Баба Дона бе нарамила котленицата с квасено биволско мляко, хубаво мляко с нож да го режеш.

Дико бе прегърнал един чувал с круши, кой знае от къде ги бе брал.

Цена едва крепеше две торби със зеленчук. Всеки бе взел каквото му беше нужно и се прибираше в село.

Баирите, който обграждаха китното селища, не бяха кой знае колко високи, но пътя към мегдана бе стръмен и много опасен.

Дико весело си тананикаше на волана, когато усети, че спирачките му отказаха по нанадолнището.

– Боже, какво стана, – запритеснява се баба Съба, която крепеше някаква бохча на коленете си. Другите пътници усетили опасността, се загледаха уплашено през прозорците, където преминаваха бързо дървета, къщи и дворове.

Марийка – почупийка спря в дувара на дядо Никола, леко изкривила ламарините от едната страна.

Хората в бусчето се люшнаха на една страна и загубиха равновесие. По пода на колата се всичко се смеси.

Баба Дона вдигна глава и изплака:

– Дако бе, какво направи? Изтече ми мозъка!

Дако я погледна, а после се засмя:

– Бабо Доне, ти нямаш толкова мозък. Не видиш ли, че млякото от котленицата ти се е разляло.

– Верно казваш, – каза възрастната жена, като облиза бялата гъста струя, която се стичаше по лицето ѝ.

В бусчето се засмяха и всеки взе да намества багажа си и да отупва дрехите си.

– Горката Марийка, пак ще върви на ремонт! – обади се Стоян. – Кой ще ни вози утре.

– Нали останахме живи, – скастри го баба Дона, – ти за другото не бери хатър.

От другата страна на реката, пътят пълзеше нагоре към Гарвановия камък. Янко се загледа в циганската махала. Тя представляваше къща до къща, без дворове. Липсваха и улици.

От там се чуваше биене на тъпан и пискащия звук на зурна.

Не знам защо на тези къщи им викаха „коптори“. Циганите бяха изтикани извън селото, в това жалко и пустеещо място.

Не веднъж Янко си задаваше въпросите: Защо тези хора бяха изолирани? Защо не ги допускаха в селото да живеят?

Днес Янко срещна Досьо. Циганинът носеше някаква бохча.

– Досьо, къде си ходил?

– Сякох дърва на Бальовица, а после на бай Стефан му помагах да заздрави дувара откъм Керемидчиеви. Та те ми дадоха малко хляб, сирене и малко месо. Жената и децата много ще се зарадват.

– Преди малко се загледах във вашата махала, – каза сериозно Янко.

– И какво ѝ е на махалата ни? – попита циганина.

– Нямате дворове, нито улици, – сподели наблюдението си Янко.

– Дворът е златна обица, но за заможен чиляк, – подсмихна се Досьо.  – На нас за какво ни е ? Не разпрягаме коли, не връзваме добичета, нямаме хамбари, нито отъпкваме харман, имаме си само две ръце. С тях и без двор си плетем кошници и рогозки, калайдисаме чуждия бакър или помагаме на някого за едно парче хляб.

– Е, как всички са се сдобили с земя, орат, сеят, жънат? Има за тях, има и за държавата. Само вие сте останали с две ръце?! – вдигна вежди недоумяващо Янко.

– Хм, – засмя се циганинът. – Когато другите са добивали земя, ограждали са с плет домовете си, ние циганите сме били на път с катуна. Обикаляли сме да веселим парвенютата. Гледахме да краднем нещо, я кокошка, а някое теле или шиле. Такава е нашата, циганска. На нас ни дай тъпани и дайрета, зурни и кларинети. Тогава ела гледай жените какви кючеци друсат, – засмя се Досьо, махна с ръка и потегли да нахрани домочадието си.

Янко дълго време гледаше след него и все още не можеше да разбере: Как  при такъв неподреден и объркан живот успяваха да оцелеят?

 

 

Бе събота. Сутринта Радой се разхождаше, както обикновено. Той пресече реката и на брега видя един мръсен вързоп.

– Колко странен денк, – каза си той, – вчера тук го нямаше.

Изведнъж мръсната бохча се размърда. Страхувайки се, Радой отстъпи назад:

– Ами ако това е някое опасно животно, – потръпна младият човек.

Радой бавно започна да се придвижва към увитото в бохчата същество.

Когато рязко отвори кърпата, той бе шокиран. В нея се оказа …

– Дете, – извика изненадано Радой.

Малкото момиченце изглеждаше скоро родено, пъпната връв все още висеше от корема му.

Радой грабна детето се отправи към най-близката болница. Там оказаха необходимата помощ на новороденото.

Нямаше никаква информация за родителите, нито кои са, нито защо са постъпили така.

Младият мъж почувства особена връзка с намереното бебе и реши:

– Ще я осиновя и ще се грижа за нея, като за родна дъщеря. Ще ѝ дам това, което тя несъмнено заслужава.

Семейството на Радой го подкрепи:

– Това е чудесно.

– Правилно си решил ….

– Никога не съм се чувствал така щастлив, – каза Радой. – Моята дъщеря се появи точно на време, на нужното място.

Животът на това малко момиченце бе започнал ужасно. На никому не пожелавам това. Но щастливата случайност събра новороденото с Радой и той стана щастлив баща.

Няма значение, кой го бе отхвърлил, важното е, че то намери грижлив и верен баща.

Офицер Пак постъпи на работа в местния полицейски участък в началото на годината. След обяда той се почувства много уморен и реши да подремне.

Телефонът извъня:

– Възрастна жена повече от час блуждае наоколо, – съобщи му началникът, – виж какво става.

Пак не можеше да се бави, трябваше бързо да действа. Той седна в колата и потегли към оказаното място.

„Вероятно старата жена просто се е изгубила, – помисли си Пак. – Едва ли ще е толкова трудно да реша проблема ѝ“.

Когато приближи мястото той видя жената. Тя носеше две бохчи.

– Как се казвате? Къде искате да отидете? … – питаше я Пак, но тя не отговаряше на нито един от въпросите му.

Жената повтаряше само едно и също нещо:

– Дъщеря ми ражда.

Жената изглеждаше объркана, тя не можеше дори да каже името на дъщеря си.

По- късно се разбра, че жената страдала от Алцхаймер и често ѝ се случвало да губи паметта си.

Случаят се оказа много по заплетен, отколкото предполагаше Пак. Но той забеляза нещо много интересно. Жената беше по пантофи, вероятно живееше някъде наблизо.

Той я снима на мобилния си телефон и започна да показва снимката ѝ на минаващите. Но никой не я познаваше.

Пак я покани:

– Да отидем до полицейския участък. Там ще си починете малко.

Но когато посеган към бохчите да ги вземе, тя ги притисна до себе си и не му ги даде.

„Изглежда вътре има нещо много ценно за нея“, – помисли си Пак.

След няколко часа полицаите успяха да намерат човек, който я познаваше. Едва тогава Пак научи, къде живее жената, как се казва, дори къде е болницата, в която се очаква дъщеря ѝ да роди.

Няколко офицера придружиха възрастната жена до болницата, за да може тя да види дъщеря си и новородения си внук.

Когатто пристигнаха там, бабата с усмивка разтвори бохчите си. А там имаше ….. очите на полицаите се насълзиха.

В бохчите имаше супа, ориз и плодове.

В Корея на родилките се дава гореща супа от водорасли, която е богата на полезни вещества и помага за възстановяване на силите.

Бабата поднесе храната на дъщеря си и каза:

– Яж, мила, възстановявай се.

Момичето се разплака и я прегърна. Полицаите, кото станаха свидетели на тази сцена, също не можаха да задържат сълзите си.