Бяха излезли на пътеката. Дървета сплитаха клоните си и затуляха процеждащата се светлина. Двамата крачеха бодро. Единият беше закръглен и дребен, , той беше лекар, а другият бе слаб и висок младеж.

– Понякога не мога да понасям неговата настойчивост, – каза доктор Дамянов. – Трудностите в нашата професия съвсем не идват от болните. С времето се научаваме как да се държим с тях. Изработваме си подходяща тактика. А когато пациентите се оплакват, питат и настояват, това чисто и просто е признак, че имат температура, главоболие или някакво неразположение. Подготвени сме за избухванията и упорството им. Всеки от нас се е запасил с успокоителни фрази и измишльотини заедно с приспивателните и капките против болки.

Горан слушаше внимателно и почтително мълчеше.

– Никой не вгорчава живота ни така, както роднините и близките на болните, – повиши тон Дамянов, – те постоянно искат да узнаят „истината“. Всички се държат така, сякаш в този свят е болен само техният човек и единствено за него трябва да се грижим. В действително аз не се сърдя на безкрайните им въпроси, но когато нетърпението стане хронично, сдържаността ни се изчерпва. Като лекар на Василев зная колко зле му въздейства това вълнение и съм разтревожен много повече, отколкото той подозира. Горкият, той не знае колко лошо е положението.

Горан се стресна. Значи положението не е много добро!  Младежът настоя:

– Извинете, докторе, но вие разбирате, че тези неща ме безпокоят. Нямах представа, че Ели е толкова зле…

– Ели ли? – Дамянов се обърна към младежа искрено изненадан. – Как така Ели? Изобщо не сте ме разбрали. В състоянието на дъщеря му         засега няма промяна. Василев ми създава грижи. Нима не ви е направило впечатление колко много се е променил през последните няколко месеца? Колко зле изглежда, как с всеки изминал ден все повече отпада?

– Трудно ми е да преценя … познавам го от няколко седмици…

– Аз, който го зная от години, днес не на шега се уплаших, когато случайно погледнах ръцете му. Не сте ли забелязали колко са прозрачни и костеливи? И после… не ми харесва, че много лесно се просълзява. При най-малкото вълнение погледът му овлажнява, а при най-малката уплаха той пребледнява. Тази неустойчивост е съмнителна при мъже като Васил, които по-рано са били извънредно настойчиви и енергични.

Горан вдигна рамене.

– Не е на добро, когато суровият мъж внезапно стане мекушав, – добави с тъга Дамянов. – Когато такива мъже станат добродушни, нещо не е наред, нарушено е вътрешното им равновесие. Естествено, отдавна се готвя да го прегледам основно, само че все не мога да се реша.

– Мисля, че трябва да го направите, – подкрепи го въодушевено Горан.

Дамянов премигна срещу светлината и загрижено каза:

– Ако усети, че самият той е болен! ….. А да не говорим за мисълта, че би могъл да умре и да остави детето си неподвижно, тогава ще стане нещо страшно! И без друго се съсипва с умуванията си и със своето необуздано нетърпение. Не, Горане, криво сте ме разбрали,  не Ели, а той ми създава много грижи. Страхувам се, че старецът няма да я кара дълго.

Състраданието е това, от което повечето хора се нуждаят днес, в този свят. Те имат нужда от някой, който да им покаже състраданието на Бога.
Състраданието е желанието да се отговори на нуждите на хората.

Това е повече от съчувствие. Не е достатъчно само да седим с хората и да тъгуваме с тях. Състраданието изисква да се направи нещо, за да им се помогне.

Животът на Исус на тази земя се явява отличен пример за състрадание в действие. Цялото Му служение е движено от него.

Именно състраданието Го подбуди да преумножи хляба и рибата, да изцели болните, да изгони бесовете и да възкреси мъртвите. Това състрадание накара Исус да отиде на кръста.

Той иска това състрадание да излива чрез нас.

Неговото изцеление трябва да тече през ръцете ни и вярата ни. Неговото състрадание ни подбужда да се грижим  за гладните, да изгонваме бесове и да освобождаваме пленените.

Не казвай, че не изпитваш състрадание!

Щом в теб обитава Божия Дух, ти го имаш, защото то е израз на Неговата любов. Ние трябва просто да го пуснем в действие.

Това в една отвратителна бяла стая. Уж се говори за по-добро отношение към болните, но болниците продължават да бъдат в ужасно антисептично бяло.

Явно в медицинското обслужване не се прилагат изследванията потвърждаваща, кои цветове успокояват. Това е един „безличен“ подход към лечението, архитектурните решения и отношението към болката и паниката на болните.

Сотир и Милена вечеряха с болничната храна. Това бе някакво месо плувнало във воднист кафеникав сос, клисав грах, пръснат върху коравото като камък пюре от картофи и парчета ябълка, които бяха загубили цвета си.

Подобна храна обясняваше разнообразието от бисквити и чипс разхвърляни по леглото.

Милена се беше поизправила. На най-неудобните места от тялото ѝ стърчаха тръбички, а Сотир беше издърпал стола и използваше леглото ѝ за маса.

– Искаш ли нещо да ти донеса? – попита Сотир.

– Не се притеснявай. А ти как се оправи днес? – попита на свой ред Милена.

– Добре, – изломоти Сотир, явно не искаше да споделя за разправиите в работата си.

Той я наблюдаваше и забеляза колко бе отслабнала. Би дал всичко за да се размени с нея, за да не я гледа как се измъчва и гърчи ден след ден.

Милена сякаш прочете мислите му и тихо пророни:

– Съжалявам, – искаше да добави, „че ти причинявам всичко това“, но замълча.

– Какви ги говориш? – Сотир не можеше да се отърси от мисълта, че тя е в това ужасно състояние заради минали негови дела. – Да не би ти да си виновна за всичко това?

– Как ще платиш за операцията? – попита Милена, въпреки че знаеше каква огромна тежест е това за него.

– Не се притеснявай.

– Спестяванията ни са на привършване, – Милена с мъка прикри отчаянието си в гласа.

– Ти мисли само за това как ще оздравееш и ще се оправиш, – нежно каза Сотир.- С финансовия въпрос се заемам аз, не се притеснявай.

Стомахът му се бе свил на топка от безпокойство. До сега през всичките години, докато бяха заедно, той не я бе мамил в нищо, но сега само за няколко минути изрече две лъжи:

– Прическата ти е супер. … А тази ли? Тя изобщо не е по красива от тебе, – каза Сотир, когато двамата разглеждаха едно списание.

– Мили, – Милена му се усмихна по начина, с който сгряваше душата му.

– Да?

– Всичко ще се оправи, – И макара тя да вярваше в това искрено, Сотир не можеше да се отърси от страха, че най-лошото им предстои.

Ботьо се опитваше някак да се настани на неудобния стол. Румяна бе омотана цялата в тръбички и спеше. Апаратите просветваха спокойно край нея и едва доловимо издаваха звук.

Дежурната сестра в отделението държеше много на реда. Тялото ѝ бе широкоплещесто, лицето сурово, а ръцете ѝ бяха обемисти. Въпреки това по характер бе много състрадателен човек. На нея винаги ѝ възлагаха най-тежките случаи.

– Господине, – Ботьо долови загриженост в гласа ѝ, когато тя се показа на вратата. – Приберете се в къщи и се наспете. Имате нужда от почивка.

– Дори и да се прибера, няма да мога да заспя, – въздъхна Ботьо.

Сестрата влезе разчисти пръснатите хартийки, събра празните опаковки от храната и приведе стаята в безукорен вид.

Ботьо наблюдаваше леките ѝ и бързи движения и си помисли: „Ех, да можеше с такава ловкост и сръчност да се възстанови и здравето на Румяна.

– Разберете, – каза сестрата, – ако сте вял, посърнал и недоспал, когато се събуди съпругата ви, като ви види такъв, изобщо няма да се зарадва. Ако сте в такова състояние няма да ѝ помогнете много.

– Едва ли някога съм бил в отлична форма за нея, – леко се усмихна Ботьо.

– В такъв случай е време да се постараете, –  каза сестрата. – Не бива да се обвинявате за нейното състояние.

– Ами, ако наистина съм виновен? – попита смутено Ботьо.

– Вие не сте първия, който разсъждава така, – каза сестрата. – Хората търсят причина за сполетялото ги нещастие. И когато не намерят някакво логично обяснение, започват да обвиняват себе си.

Тази едра жена знаеше, че близките на пациентите също се нуждаят от подкрепа и насърчение, както и самите болни.

Тя бе разговарял с Румяна за Ботьо и бе разбрала, че на този човек му е нужен приятел или някой на който да се довери,  да разговаря с него, но най-вече да сподели мъката си.

Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.