По различно време полската азбука с малки изменения се е използвала за записване на литовски, западноруски, украински и белоруски.

Почти всички взаимствания от чешкия език са се появили в древнополския период до XIV век.

Най-голям брой заемки в полския език са от италианския в периода от XIV до XVII век. Те са били от областта на музиката, изкуството, науката, модата и банковото дело.

В българския език те имат същото значение, както и в Полша: аleja (алея), ария (ария), блуза (блуза), билет (билет), bagaż (багаж), biuletyn (бюлетин), кариера (кариера).

Ден като ден. Изпълнен със слънце и нетърпяща е горещина. Хората се мъчеха по всякакъв начин да я избегнат, но не успяваха, затова бършеха потните си чела и тежко въздишаха.

Не знам как, но точно днес Вероника трябваше да прекоси целия град с автобус, за да занесе някакъв пакет на леля си.

Когато чу идеята на майка си, да отиде до сестра ѝ, недоволно каза:

– В тази жега?!

– Не бъди глупава, тя има нужда от това лекарство. Никъде го няма в града, едва го намерих.

– Защо не идеш ти тогава? – сбърчи нос Вероника.

Майка ѝ я погледна с укор. Вероника изведнъж осъзна, колко груба бе с майка си. Та тя преди три дена си бе дошла с братчето ѝ от родилния дом.

Вероника наведе виновно глава и каза:

– Извинявай, … сигурно е от жегата. Дай ми пакетчето, ще отида до леля. Таман да я видя, скоро не сме ….

Вероника взе торбичката, която майка ѝ подаде и хукна надолу по стълбите.

Автобусът бързо дойде. Вероника се качи и се настани до един от прозорците. Реши да се разсее като разглеждаше хората, къщите, …. и всичко до, което погледа ѝ стигаше.

Тя бе облякла блуза, която ѝ беше вече тясна, но тя разкриваше новата ѝ татуировка, с която тя много се гордееше.

До нея застана възрастна жена и започна да се взира в татуировката ѝ. Това раздразни Вероника:

– Какво, бабо, във ваше време не е ли имало татуировки? Какво си се вторачила в мен?!

– Дъще , в мое време всичко имаше, – въздъхна дълбоко възрастната жена. – 30 години в Азия живях. След това преподавах китайски в университета.

Вероника я изгледа внимателно. Тя не можеше да да повярва на думите ѝ, като я гледаше такава ….

– Само не мога да разбера, – продължи жената, – защо на шията ти е написано „повторно не се замразява“.

В автобуса настъпи тишина, а на Вероника и се искаше изобщо да не се бе качвала в този автобус.

Слави бе целият мокър и кален. Беше готов да се нахвърли на всеки, който му се изпречи на пътя и с юмруци и ритници да си изкара яда върху него.

Венци бе постъпил много подло спрямо него и резултата бе налице. Просто му бе подложил крак, а той се бе забил в калната локва. После вместо да му се извини, го сочеше с пръст и му се присмиваше:

– Да не си препил от снощи? – заливаше се Венци от смях. – Изглежда не можеш да се държиш на краката си. Я се виж! Какво кално чудовище си станал!

Слави не посегна да удари Венци. И как ще го цапардоса, оня стърчеше две педи над него, а блузата му едва одържаше едрите му мускули.

Не можеше да го набие по никакъв начин, но вътрешно Слави кипеше като парен локомотив. Отмина присмехулника с наведена глава и седна на пейката пред тях.

Дядо му бе усетил, че нещо не е наред и се показа от вратата. Когато видя нещастната физиономия на внука си, се смили над него и седна на пейката.

Момчето се срамуваше да погледне дядо си. Какво можеше да му каже за свое оправдание?

Дядо Добри се намести удобно на пейката и погледна Слави в очите.

– Аз няма да бъда винаги с теб, за да те уча как да постъпваш в един или друг случай, – каза старецът. – Все ще се намери някой да те бутне в калта, но ти още днес трябва да решиш как ще реагираш ако се случи това.

Слави трепна , но нищо не каза.

– Много е важно дали ще плачеш и ще се оплакваш или  ще скочиш вбесен, заплашвайки всички наоколо. Вместо да се сбиеш и нараниш някого, не е ли по-добре да се усмихнеш?

По лицето на Слаби премина слаба усмивка.

– В такива случай, – продължи да го поучава дядо Добри, – огледай се и виж дали някой няма нужда от помощ, може някой друг да е пострадал повече от теб. Можеш ли да изразяваш радост, когато се чувстваш несигурен?

Слави наведе глава и се замисли. Как можеше да се усмихва, когато го болеше отвътре?

– Време е момчето ми сам да решиш това, – каза старецът. – Всеки резултат, до който достигнеш, добър или лош зависи от това, какво ще избереш.

„Това е любимата ми блуза! И какво от това, че не я нося вече две години?“

Това е най-честото оправдание, но има ли в него смисъл? Защо да пазя в дома си дрехи, които няма да обличам дълго време или изобщо няма да нося?

Някои психолози твърдят, че ако човек се отърве от всичко старо, той автоматично се освобождава от много тежки спомени и преливащи носталгии.

Освен това се освобождава място за новите неща.

Според учените, излишъкът от стари дрехи, мебели и други неща, не само запълва жилището, но също така се отразява и зле върху здравето ни.

Те отлично събират не само прах, но и опасни вируси, които в доста голямо количество се съдържат в домовете.

Ето защо, без значение колко ни е мъчно да изхвърлим старите неща, тази процедура е необходима и полезна!

Вера пъхна ключа, когато вратата на отсрещния апартамент се открехна.
– Вера?
Сърцето на Вера се сви. Като че ли тази вечер всичко вървеше наопаки. Госпожа Димитрова, съседката ѝ, често проявяше неутолим интерес към живота ѝ.
– Пристигнаха дрехите ти от химическото чистене, – каза жената. – Ей сега ще ти ги донеса.
– Благодаря, – каза Вера и отвари вратата.
На изтривалката имаше  купчина рекламни материали. Вера ги подритна и те се разпиляха в коридора.
– Ще ги занеса за рециклиране веднага, щом ми остане някакво време, – промърмори на себе си Вера.
Съседката бе застанала до Вера, стискайки в ръка опакованите в найлон блузи.
– Вие, младите, сте толкова заети! – зацъка възрастната жена.
– Много ви благодаря, – посегна към дрехите Вера.
Съседката нахално се напъха вътре в апартамента.
– Извинявайте, доста е разхвърляно, – каза Вера. – Все се каня да въведа някакъв ред …
Вера побутна жената към кухнята, за да не види натрупаните опаковки от храна, които ѝ доставяха по телефона.
В кухнята бе оставена купчина стари опаковки и пакети, а на тях бе бодната бележка от новата ѝ чистачката.
„Скъпа Вера, всичката ти храна е с изтекъл срок на годност. Да я изхвърля ли? Имаш ли препарати за почистване? Потърсих, но не успях да намеря такива. Не изхвърлих кутиите от китайска храна, ако трябва да го направя кажи ми. Елена.“
Съседката също прочете бележката. Миналия месец ѝ изнесе лекция, че трябва само да сложи малко зеленчуци в тенджерата и да ги кипне, става за не повече от десетина минути.
Може и да беше права. Вера никога не бе готвила.
– Много благодаря. – Вера бързо изтласка възрастната жена към вратата. – Много сте мила.
– Пак заповядай, – тя погледна с дребните си очички Вера. – Не ми се иска да се меся, миличка, но защо сама не си переш памучните блузи. Така ще спестиш много пари.
Вера я погледна недоумяващо:  „Нали ако ги пера, ще се наложи да ги суша. А после трябва и да ги гладя“ – едва не изкрещя в лицето ѝ.
– Освен това на едната ѝ липсва копче, – добави жената.
– Добре, – съгласи се Вера. – Вижте … това не е проблем.
– Можеш и сама да си зашиеш копчето, миличка! – заяви шокирана госпожа Димитрова.  – Няма да ти отнеме повече от две минути. Сигурно имаш резервно копче, игли и конци.
– Нямам игли и конци, – обясни Вера възможно най-любезно. – Не мога да шия.
– Поне едно копче можеш да зашиеш! – възкликна жената.
– Не, не мога, – отвърна Вера, стресната от изражението й. – Това не е проблем. Ще си купя нова.
Госпожа Димитрова бе ужасена.
– Наистина ли не можеш да зашиеш едно копче? Майка ти никога ли не те е учила?
– Ами …. не. Не ме е научила.
– По мое време, – заклати глава госпожа Димитрова, – всички образовани момичета ги учеха как да шият копчета, да замрежват чорапи, ….
Всички тези неща абсолютно нищо не говореха на Вера.
– По мое време …. вече не ни учеха на такива неща, – отвърна любезно Вера. – Учеха ни как да се подготвяме за изпитите, да си изберем добра кариера, да имаме мнение и как да използваме мозъците си.
Госпожа Димитрова я изгледа продължително.
– Жалко, – заяви накрая тя.
Вера се опитваше да запази спокойствие, но напрежението, натрупало се през целия ден, заплашваше да избухне. Тя бе работила часове наред. Чувстваше се уморена до смърт, беше гладна, а тази бабка ѝ разправя как се шиело копче.
– Не е никак жалко, – отвърна напрегнато Вера.
– Това си е твоя работа, миличка, – съгласи се миролюбиво госпожа Димитрова и се отправи към апартамента си.
Това подпали Вера.
– И защо да е жалко? – попита тя и излезе след съседката. – Защо? Може и да не съм в състояние да зашия копче, но мога да направя фантастичен отчет и да спестя на фирмата трийсет милиона долара. Това мога да направя.
Госпожа Димитрова я наблюдаваше от вратата. В погледа й се чете още повече съжаление от преди.
– Жалко, – повтори тя, сякаш не бе чула и дума от казаното. – Лека нощ, миличка, – тя затвори вратата, а Вера въздъхна отчаяно.
– Вие чували ли сте някога за феминизъм? – кресна пред вратата ѝ Вера.
Отговор нямаше.