Мартин и баща му обичат да излизат сред природата. Те дори си имат свое любимо място, скрито от очите на другите. Там редовно ходят. Почиват си и ловят риба.

Но една неделя на тяхното място ги посети слаба, но красива котка. Докато бащата постави палатката, синът му се сприятели с четирикраката гостенка, която се оказа много ласкава и умилкваща се.

След като Мартин погали животното, то започна да го следва и да се отърква о краката му.

– Рибата, която хвана, на котката ли я даде? – попита бащата сина си.

Мартин само повдигна рамене и смутено наведе очи надолу.

– Е, това не е беда, – каза бащата. – Ние сме донесли достатъчно храна за обяд и вечеря.

Получавайки толкова много любов и внимание, бездомната котка се привърза към туристите. През цялото време активно се въртеше около тях. И те едва не се спъваха в нея, когато събираха клони за огъня.

След вечеря котката изчезна. Мартин и баща му  я потърсиха, но не я намериха и легнаха да спят.

След няколко часа около палатката се чу шум. Мартин си веднага изскочи с баща, за да види какво става навън.

В тъмнината, осветени от телефона на Мартин, баща и син видяха осем сияещи очи. Котката се бе върнала, но не сама, а с три котенца, две черни и едно раирано.

Мартин се зарадва:

– Сега в лагера имаме четири котки.

Всичко, което уловиха на другия ден бе предоставено на котката майка. Тя буквално бе „натъпкана с риба“.

– Татко, ще ги вземем, нали? – Мартин умолително гледаше баща си.

– Разбира се, – бързо се съгласи баща му, – но първо трябва да ги заведем на ветеринар да ги прегледа.

– А, мама? – със страх попита Мартин.

– Когато види радостта ни от „чудния улов“, – засмя се баща му, – не може да ни откаже.

Така и стана. Тя не по-малко от двамата рибари, обичаше животните.

– Че кой може да откаже подслон и храна на такива мили създания?! – плесна с ръце  майката на Мартин, когато видя новото попълнение на семейството.

Радостта в махалата беше голяма. Докараха в магазина кайма. Изглеждаше прясна и не дъхнеше. Мълвата бързо се разпространи и хората се наредиха на опашка. Кой кило, кой две, а Тодор взе цели пет кила от нея.

Когато го подкачиха:

– Тодоре ще я изядеш ли всичката?

Той се усмихна и весело им отговори:

– Вие не знаете моята Цонка какви кюфтета прави. Ще си отям до насита.

Тодор грабна големия пакет и право у дома.

– Цонке, – извика той от вратата, – донесъл съм кайма. Сега я докараха. Да направиш от тях, ти знаеш. Хубави кюфтета искам.

Цонка пое пакета и бързо омеси каймата, като и прибави ситно нарязан лук, малко хляб, една лъжица кисело мляко, яйце, малко сода и подправки, както само тя си знаеше. Опържи кюфтетата и ги остави в тенджерата захлупени да се задушат добре.

След като нацепи някое и друго дърво, Тодор влезе, вдигна капака на тенджерата и си взе едно кюфте. Очакваше сладост да се разлее в устата му, но…..изведнъж кипна и се за развика на жена си:

– Защо си ги пресолила толкова? Сега никой няма да може да ги яде! Съсипа хубавата кайма.

Цонка взе едно кюфте, отхапа и се намръщи, от сол не се ядеше.

– Странно, – каза си тя, – не помня много сол да съм слагала.

Тодор изтича до магазина и взе още три кила кайма. Върна се бързо в къщи и се закани на жена си:

– Този път внимавай, че кожата ти ще смъкна от бой.

Свекървата баба Дона знаеше, че снаха ѝ е добра готвачка и не би допуснала такава груба грешка, да пресоли ядене, пък да не говорим за кюфтета. Усъмни се, че тук нещо не е наред и още преди Цонка да омеси новата кайма, щипна малко от нея и я опита.

Възрастната жена сбърчи нос и извика:

– Тодоре, каква кайма си купил?

– Сега я докараха, съвсем прясна е, – отговори Тодор.

– Я си хапни от нея, – предложи майка му.

Тодор щипна малко и го налапа. Намръщи се и бързо го изплю.

– От сол не се яде, – възмути се той.

– А ти щеше жена си да пребиеш, – подсети го баба Дона.

– Но как така? Защо е толкова солена? – недоумяваше Тодор.

– Кръщавали са я, – каза баща му, който бе чул за „чудната придобивка“.

– Как са я кръщавали? – учудено попита Тодор.

– Магазинерски тарикатлъци, – махна с ръка баща му. – Вземат едно кило кайма и добавят толкова сол и грамажа не се нарушава. Но изглежда този път не са взели само едно кило, а повече. Та затова не може да се яде от сол. Това правят не само с каймата, но и със сиренето, но поне като го изкиснем, можем да го ядем.

Тодор взе пакетите и ядосано се понесе към магазина.

Разправяха, че вдигнал голям скандал. Върнали му парите  за осемте кила кайма, но и уволнили магазинера.

Наситили се на зрелищата, много от публиката в цирка, се насочиха към бюфета, за да утолят жаждата си. Времето беше горещо, а под купола на цирка, бе задушно.

За да си купят лимонада Симо и баща му отидоха в бюфета, който се намираше зад кулисите на цирка.

Там на малко столче седеше жив клоун. Той имаше червена перука и голям червен нос. Беше се облегнал на масата, пиеше чай и хапваше сандвич.

Симо го наблюдаваше и очакваше да се случи нещо смешно. Може би клоуна да подхвърли чашата с чая, а след това майсторски да я хване без да я разлее.

Но нищо не ставаше. Симо приближи, за да вижда по-добре и да не пропусне нищо, ако изобщо се случеше нещо.

Момчето започна да се смее предварително. Клоуна го погледна и строго каза:

– Защо се смееш? Махай се от тук!

Симо смутено се се отдръпна назад.

– Татко, той ме изгони, – оплака се Симо.

– И добре е направил, – каза баща му. – Сега той е уморен. Трябва да хапне и пийне на спокойствие. Сега той не е клоун, а човек като теб и мен.

Това никак не се побираше в главата на Симо: „Как така? Хем е клоун и в същото време не е клоун?“
– А аз си мислех, че клоуните винаги са смешни, – каза тъжно Симо.

Параходът пореше океанските вълни. Слънцето ярко грееше, а пътниците усмихнати и доволни се разхождаха по палубата.

– Пожар!…. Пожар! – рязък вик разруши спокойната идилия.

Изведнъж сред пътниците възникна паника. Хората започнаха да се щурат като полудели насам натам. Крещяха обезумели, плачеха и се вайкаха.

Демирев бе златотърсач и след успешен „улов“ се връщаше с този кораб у дома, но уви… Бедата надвисна като градоносен облак над житно поле.

Златотърсачът не веднъж се бе сблъсквал с какво ли не в живота си, досега му бе провървяло и все се разминаваше с онази страшната с косата, но сега не се знаеше какъв ще е изхода.

Той хладнокръвно превърза съкровището си към колан си, а отгоре надяна спасителния пояс.

– Да се надяваме, че ще доплувам до бряг, – каза си златотърсачът.

Вече се готвеше да скочи, когато към него изтича момиче и отчаяно закрещя:

– Спасете ме, моля ви! Нямам баща, който да ми помогне. Тук съм сама, а и не умея да плувам. Моля ви, спасете ме!

Гледаше го прекрасно детско личице, обляно  в сълзи. Две изплашени детски очи умоляваха и търсеха закрила.

„Какво да правя? – помисли си Демирев.

Той погледна съкровището си, а после обърна взор към детската ръка, която се бе вкопчила в него. В главата му се надигна буря от противоречиви мисли.

„И двете не мога да спася, – помисли си Демирев. – Трябва да оставя или златото, или детето“.

Не се колеба дълго. Решително хвърли събраното с толкова труд злато във водата, хвана момичето за ръка и двамата скочиха от пламтящия кораб.

Неимоверни усилия. Отчаяна борба, но накрая доплуваха благополучно до бряг. Като се добраха до спасителната суша, Демирев изпадна в безсъзнание.

Когато златотърсачът дойде на себе си, видя момиченцето да седи до него и с малките си ръчички да разтрива гърдите му. Лицето на детето бе обляно в сълзи.

Колко много му струваше това дете, заместило доскорошното му съкровище, но си заслужаваше.

Една спасена човешка душа е много по-ценна от всичките материални блага на земята.

В този свят е трудно, когато си неграмотен. Не е необходимо да си ерудиран във всичко, но да  четеш и пишеш, без това не може.

Мустафа бе ходил само шест месеца на училище, когато баща му го прати да работи.

– Няма да ставаш даскал я, – караше се той на сина си. – Трябва да си изкарваш хляба.

Мустафа порасна и разбра, че баща му не бе постъпил правилно спрямо него, но вече бе късно да поправя нещата. Така си и остана неграмотен.

Когато се ожени и му се роди син, той се зарече:

– Аз не можах да уча, но синът ми ще ходи на училище.

Али наистина тръгна на училище, но беше му много трудно, а и той не полагаше много усилие да се научи да чете и пише. Ходеше на училище само, защото баща му го задължаваше. Криво ляво пробутаха го по класовете и накрая получи диплома за завършен осми клас.

Един ден Мустафа заедно със сина си отиде на пазара и там двамата купиха хубав млад бял кон. Дори получиха документ за добичето.

Когато се прибраха Мустафа каза на сина си:

– Али, я прочети, какво пише в тази хартийка за коня.

Младежът взе неохотно документа, погледна го, а после вдигна поглед към коня и каза, сякаш четеше:

– Сив, бял кон екстра.

– А друго не пише ли? – попита изненадано бащата. – На колко години е? …. Я прочети всичко.

Али се изпоти, погледна коня и пак каза:

– Сив , бял кон екстра……Друго не пише.

Че коня беше бял, баща му го знаеше, че има сивкав отенък, защото е още млад бе явно, но нещо друго разбра Мустафа, което силно го огорчи. Синът му напразно бе ходил на училище и нищо не бе научил там.