Беше чудесна екскурзия, семейство Стоилови прекараха една прекрасна неделя сред природата. Всички бяха радостни и доволни от преживяното.

Но когато се прибраха, намериха хаос в дома си. Всичко бе преобърнато с главата надолу. Всички възможни чекмеджета бяха разтворени. Вратите навсякъде бяха зейнали, а на пода се валяха дрехи, книги, списания и какво ли още не.

Явно някой бе тършувал и се бе престарал.

Тони, най-малкият от семейството, веднага реагира спонтанно:

– Господи, отмъсти на този крадец.

Бащата погледна с укор сина си и каза:

– Какво говориш, ти си християнин?!

– Татко, ти сляп ли си, – обади се и Лили в защита на брат си, – всичко е смачкано и унищожено. Новата ми рокля стои като парцал пред вратата на тоалетната.

– Вижте, – каза майката, – този човек не се нуждае от отмъщение….

– А от какво? – Скочи Тони.

– От по-голям пердах ли? – додаде Лили.

– Веднъж, – бащата започна спокойно да разказва, – някой беше влизал в офиса ни, – компютрите и цялата техника бяха изчезнали.

– Нима тогава не си се ядосал? – попита Тони.

– Да, първоначално кипнах, – потвърди бащата, – особено като си помислих, че наскоро бяхме купили всичко това и то със заем от банката, освен това още не го бяхме застраховали.

– Ето виждаш ли, – засмя се Лили. – А сега този човек не се нуждаел от отмъщение.

– А ти какво направи? – попита Тони.

– Седнах и попитах Господа: „Защо допусна това? Защо не спря този човек?

– И? – двете деца очакваха с интерес отговора на баща си.

– Тогава разбрах, че Бог гледа на тази ситуация по друг начин, – каза примирено бащата. – Причината бе в неговата милост. Той е милостив и към крадеца.

– Но…., – заекна Лили.

– Колкото и лошо да е постъпил този човек, – продължи бащата, – може би някъде неговата майка или приятел се моли за неговото спасение. Бог обича и крадеца, и силно желае той да се откаже от лошите си пътища.

– Нека се присъединим към молитвата на майка му или този, който се застъпва за него, – предложи майката. – Това ще обърка тъмните сили.

– Не за отмъщение, а за промяна в живота на крадеца трябва да се молим, – каза бащата.

Четиримата наведоха глави и се помолиха, за спасението на човека, който бе обрал дома им.

Цонка и Митко бяха в колата и пътуваха.

„Странно, – помисли си Цонка, – защо изглежда толкова стара и ръждясала?“

Изведнъж колата започна да ускорява, явно спирачките бяха отказали. Митко непрекъснато натискаше педалите, но спирачките не задействаха.

Колата се понесе по магистралата със страшна скорост.

Цонка осъзна, че трябва да скачат. Тя отвори вратата от към себе си и видя канавка, а в нея локва.

– Трябва да скачаме, – каза Цонка на мъжа си.

Неочаквано Митко премина през нея и скочи сам от колата. Цонка забеляза от отдалечаващата се кола, как мъжът ѝ след скока падна право в локвата……

Колата се движеше с бясна скорост и Цонка не знаеше какво ще се случи по-нататък.

„Ако продължа, – помисли си тя, – ще се блъсна и ще умра, а ако скоча не знам какво ме очаква там долу“.

Накрая Цонка реши и скочи. Полетя в някаква пропаст и …. се събуди.

– Сънят явно ми показва, колко много е разбит моя живот (колата), – каза си разстроена Цонка. – Заедно с Митко се движим с огромна скорост към финала на този семеен живот. Как няма да наберем такава скорост, когато купихме кола и взехме апартамент чрез заем от банката?

Не бе нужно много да се напряга да тълкува съня си. Само след минута телефона звънна.

– Цоне, не ме чакай, отивам си. – съобщи ѝ Митко. – Няма да се върна повече при теб….

„Да, той скочи сам – помисли си Цонка, – и ме остави да се движа с тази ненормална скорост, – с две деца на ръце, без пари и голям дълг за изплащане на апартамента“.

Това бе шок за нея. Какво можеше да каже? Тя наистина бе скочила в пропастта…

Изведнъж нещо се проясни в мислите ѝ и тя реши за себе си:

– Ще се справя с всичко и нещата ще се наредят.

Предателството на мъжа ѝ бе неочаквано и той действително скочи, но падна в локвата…..

Ден като ден. С малко слънце и много облаци. Вятър нямаше, а това обещаваше поне малко по-топло време.

Хората навели глави крачеха натоварени с проблемите на своето ежедневие.

Мартина се нуждаеше от определена сума пари, за това е насочи към най-близкия банкомат. Но там стана свидетел, на нещо доста интересно.

Възрастна жена насилваше банкомата. Той се съпротивляваше и изхвърляше негодната ѝ карта, но бабата привикнала насила да храни внуците си, натискаше с лявата си ръка картата в банкомата.

И накрая тя победи. Банкоматът погълна нежеланият пластмасов боклук и умря. Бабата се разяри и започна да удря с юмруци по металния корпус на машината, но картата не се показа, нито някакви пари.

Мартина не можеше да понесе подобна вандалщина, за това се опита да помогне на жената.

– Навярно сте вкарали някоя друга карта.

– Вчера беше тази и всичко беше наред, – отговори бабата троснато,  напълно убедена в своята правота.

Това звучеше като: „Вас не ви засяга конфликта ми с електронното чудовище, по-добре чакайте реда си и не се месете“.

Възрастната жена не бе в състояние да се вслушва в съветите на който и да е, особено пък на млад човек.

– Проверете в чантата си, може да сте се объркали и да сте вмъкнали някоя друга пластмасова подобна на нея карта, – Мартина се опита да бъде малко по-мила.

– Объркала, – възмути се бабата, – много добре знам с какво да тегля пари. Не ме учи какво да правя.

И възрастната жена продължи да налага с юмруци банкомата. Младо момиче работещо в банката, побърза да се намеси и да успокои развилнялата се жена.

– Не ми пречете, това чудовище не иска да ми даде пенсията, – крещеше разярена бабата, – дори картата ми погълна. Ако не ми дадете парите, на парчета ще направя този банкомат.

Мартина не се съмняваше, че бабата може да го направи, но тя не дочака края на войната между машината и човека, а се насочи към друг банкомата.

И без това бе загубила достатъчно много време за да наблюдава една безсмислена схватка, породена от несъобразителност и липса на благоразумие.

– Понякога дотолкова много се чувстваме прави, – каза си Мартина, – че на всяка цена искаме да победим, без да размислим и да включим главата си.

Стефан Минков служеше като касиер в една банка. Неговото най-голямо желание бе изведнъж да забогатее. Но как да го направи?

– Колко е просто, – плесна се Стефан по челото. – Как не съм се сетил до сега. Ще инвестирам в някое предприятие и ще получа добри проценти.

В плана му имаше един малък проблем. Той нямаше пари, които да инвестира.

И внезапно му хрумна идея и Стефан реши:
– Ще взема от банката.

Нещо се сви в него, но той спокойно продължи, без да обръща внимание на предупреждението:

– Нали ще получа много повече и тогава ще мога да ги върна обратно на мястото им.

За беда предприятието, в което вложи парите на банката се оказа несъстоятелно и Стефан загуби всичко.

Осъдиха го и той отиде в затвора.

До тук добре, но Стефан имаше жена и много красива дъщеря Вероника. И на двете съдът и затворът на Минков им дойде много.

Един ден след като Стефан беше облякъл раираните дрехи, Вероника се прибра разплакана и нищо не можеше да я утеши.

– Повече няма да отида в това училище, – каза тя на майка си. – Там наричат баща ми крадец.

До вечерта Вероника вдигна температура и си легна.

Раната в сърцето ѝ се оказа фатална. Вероника толкова много обичаше баща си, а той се оказа крадец и сега е в затвора. Човекът, който бе пример и едва ли не светиня за нея, се превърна в позор. Тя се чувстваше посрамена, опозорена и излъгана.

Дните минаваха, а Вероника ставаше все по бледа и немощна.

Лекарят с болка сподели с майка ѝ:

– Нещата не се развиват добре за дъщеря ви, има голяма вероятност скоро да почине.

Болката на майката бе неописуема. Тя загуби мъжа си, а сега и детето си.

Една сутрин Вероника каза на майка си:

– Мамо, извикай татко. Нека да дойде и да сложи главата си на възглавницата до моята.

Момичето от ден на ден гаснеше и майка ѝ реши да изпълни последното ѝ желание.

С плач се обърна към властите:

– Моля ви, пуснете за малко мъжа ми, за да се види с умиращата си дъщеря.

И там само заради Вероника, уважиха молбата ѝ.

Когато Стефан влезе в стаята, дъщеря му бързо се обърна и каза:

– О, татко! Знаех си че ще дойдеш. Татко, ела и сложи главата си на възглавницата до моята, както правеше преди.

Вероника прегърна главата му със отслабналите си ръце, притисна я до себе си и умря.

Тя се раздели с живота, като жертва на позора, защото не можа да понесе укора и срама.

Самият псевдоним означава, че този човек е имал див и безразсъден характер.

Той имал репутацията на честен човек, герой от войната, разузнавач и съдия изпълнител.

По-голямата част от живота си Хикок прекарал, борейки се против престъпленията и несправедливостите.

Но същевременно е бил запален играч, буквално фанатик на картите. Особено много предпочитал покера.

Когато виждал, че го лъжат, Бил изваждал ножа и пистолета си и призовавал измамника на дуел, като казвал: „вземи банката“.

За съжаление , Хикок бил убит по време на една партия на покер. Той въпреки своите навици седнал с гръб към вратата и група конспиратори, които се прокраднали незабележимо, го убили с директен изстрел в главата.

Смъртта настъпила мигновено. В ръката си тогава държал комбинация от два аса и две осмици, която влязла в речника на покера като „ръката на мъртвеца“.

Говори се, че Хикок имал много врагове, включително и генерал Джеймс Лейн. Срещу него Бил се борел, настоявайки за премахването на робството в южната част на страната.