Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Видеото, което до самия край запазва интригата. Уличен артист, много бързо и уверено нанася мазки върху платното. Това, което той рисува, остава загадка до последните секунди.
Такъв невероятен и труден начин да се направи портрет на любимия актьор на много поколения е просто завладяващ. А техниката и артистичността са възхитителни.
Между другото, може би портретистът се е вдъхновил от видеото, където е наблюдавал как изглежда лицето на ултравиолетова светлина.

Ливанов бил лауреат на много сталински награди и много предпочитан от тогавашния режим, но в партията на болшевиките не влязъл.
По това време подобно поведение било провокативно и твърде опасно.
Веднъж при една среща Сталин го попитал:
– Защо не се присъедините към редиците на комунистите?
Артистът отговорил тогава така:
– Йосиф Висарионович, аз много обичам недостатъците си!
Сталин се разсмял и случая бил приключен. По- късно с такъв въпрос са се обръщали към Ливанов Н. С. Хрущов и Л. И. Брежнев, но артистът предпочел да остане безпартиен.

За всеки музикант бил създаден специален шрифт, за да напише правилно името си.
През 1993 г. Принс сменил сценичното си име. Предложил да се нарича с новоизобретения „символ на любовта“, нямащ обозначение.
Той го направил, като използвал два други символа, които илюстрират мъжкото и женското начало.
За да се появи този знак в медиите, музикантът организирал масово изпращане на дискети с новия шрифт, включвайки дадения символ.
Поради това, че символът не можел да се произнесе, в пресата предпочели да го наричат „артистът, който по-рано беше известен като Принс“.

Най-големия брой топки, с които някой някога е успявал да жонглира е десет. Това е постигнато от малцина. Сред тях е и американецът Брус Серафиън.
Американският цирков артист от 19 век Кара е жонглирал с шапка, запалена цигара, ръкавици, вестник, кибрит и чаша кафе.
Знаете ли, че може да се жонглира и с крака?
За първи път този номер бил изпълнен от Дериъс. Докато гърбът му имал опора, изпълнителят можел да жонглира и с по-тежки предмети, че даже и малко дете.
Рано или късно някой ще измисли машина за жонглиране. Тогава ще се забавляваме с това, без да ни се налага да го учим да го правим.