През 2015 г. в речника на Оксфорд е добавена нова дума: fatberg („фатберг“), която се превръща в производна на английските думи „мазнини“ и „айсберг“. Терминът е измислен от компанията Thames Water, отговорна за водоснабдяването и канализационната система в Лондон.

Решавайки санитарните проблеми на града, неговите специалисти провеждат и образователна работа, обяснявайки на хората последствията от изхвърлянето в канализационната система на предмети, които не могат да бъдат разтворени. Това са, по-специално, презервативи, пелени и мокри кърпички, които за разлика от тоалетна хартия, се състоят от плътни влакна.

Да довършим картината с маслото, което вливат в мивките. Оказва се, че в канализацията всичко това става основа, на която растат органичните вещества. С течение на времето подобно „чудовище“ или „фатберг“ се превръща в стегната запушалка, пречеща на нормалната работа на канализацията.

През 2013 г. в един от районите в Лондон бе открит 15-тонен „фатберг“, който по това време е бил рекорд. Но резултатите от 2017 г. били наистина зашеметяващи. Очиствайки тръбите, сложени под района на  Уайтчепел в Лондон през XIX век, служителите на Thames Wate открили 250-метрова сгъстена маса от 130 тона.

Според експерти, това ще отнеме най-малко три седмици, за да го премахнат. Многогодишният „маслен айсберг“ по здравина не се различава от бетон. Фирмата сравнява сгъстената маса с тази на синия кит и с дължина на моста на Тауър, която леко го надвишава.

Първоначално сътрудниците на Thames Water просто откъсвали парчета от „чудовището“ и ги изнасяли в депата за отпадъци. Но сега, с подкрепата на Argent Energy възникнала идея тази маса да се използва за източник на енергия.

„Фатбергите“ се предават в завод, където се превръщат в биодизел.

Галя звънна на вратата. Отвътре се чу лай на някакво страшно куче, с размерите на Баскервилското. Дращи със лапите по вратата почти на нивото на шпионката.

„Ако се изправи на задните лапи, – помисли си Галя, – може и да се покаже. Този лай е странен. Контролирана истерия“.

Той представляваше две секунди пълна ярост, след това три секунди зловеща драматична пауза. И така цял цикъл.

Сякаш казваше: „Ще те разкъсам на части, но аз съм само айсберга. Не хвърлям думите си на вятъра“.

Ники отвори вратата и Галя инстинктивно се отдръпва. Тогава тя забеляза малко чудо, което приличаше на съборена на пода шапка, куче тип териер.

Виждайки физиономията на Галя, Ники се изкикоти:

– Бях вдъхновен от басовия страшен лай на моя любимец. Дресирах го да лае в най-високата точка на траекторията му. Страшното драскане и опиране на вратата, забавят падането. Летвата закована на вратата, падаща се под очите на кучето, му помага по-дълго да се задържи на задните лапи.

Първата запалка е изработена през 1823 г. от немския химик Йохан Волфганг Деберейнер. Т.е.запалката се е появила три години по-рано, отколкото съвременните кибритените клечки. Те случайно са получени през 1826 г. от английския химик Джон Уокър.

През 1830 г., химик от Франция Шарл Сория открива начина за производство на фосфорни кибритени клечки, състоящ се от смес на калиев хлорат, фосфор и бяло лепило.

Тези клечки били много опасни, защото се запалвали от взаимно триене в кутията или чрез триене на всякаква повърхност, например, на подметката на обувката.

Именно тези клечки били любими на самоубийците по простата причина, че бялит фосфор е изключително отровен.

Айсбергът съдържа в себе си повече топлина, отколкото запалена кибритена клечка.

В Русия съществува  музей на кибритените клечки. Той се намира в Рибинск.

На 1 април 1978 г. жителите на австралийския Сидни били удивени, когато забелязали гигантски айсберг, плаващ в пристанището на града.

Няколко дена преди да се случи това местният предприемач Дик Смит обявил, че айсбергът е взет направо от Антарктида.

Публиката била възбудена и представители на австралийския флот даже попитали Смит дали му е нужна помощ за акостиране.

Шумотевицата продължила до тогава, докато не завалял дъжд и не измил пожарната пяна от листове направени от бяла пластмаса, от които в действителност се състоял айсбергът.

Ледената бариера на Антарктида се намира между земите Мари Бърд и Виктория. Била е открита от експедиция на Джеймс Кларк Рос през януари 1841 г.

Тя се нарича бариера на леда, защото не е дала на изследователските кораби да плават по-нататък в южна посока.

Ледникът на Рос се захранва от ледниците, които минават през Трансантарктическите планини и земята Мари Бърд. Той има триъгълна форма. Прекъсва на север в стръмна стена, която се простира на 600 км  височина и  се подава 50 метра над водната повърхност.

Ледената бариера се издига и спуска под влияние на приливите и отливите.

Под действието на силните вълни се откъсват парчета лед, които се превръщат в айсберги.