Земята все още бе топла, а въздуха бе натежал от аромат. Слънцето се канеше да залезе, а три рошави облачета се носеха от вятъра в незнайна посока.

Ина погледна Меги и се засмя:

– Пак си се отнесла нанякъде.

– Знаеш ли, като гледам носещите се облаци си мисля за „песен“ – каза Меги – или „музика“.  Лошото е, че не разбирам тези думи. Баба ми разказваше, че много ми е пяла преди да загубя слуха си, но аз нищо не помня.

– Всички чуващи са едни и същи, – махна с ръка Ина. – Когато ни видят питат: „Липсва ли ти птичата песен? А музиката?“

– Музиката и песните са важни за тях, – каза Меги.

– Нима може да ми липсва нещо, което не познавам? Какво като не чувам птиците, нали ги виждам, – смръщи вежди Ина.

Меги понякога имаше чувство, че усеща шума на падащото листо, драскането на котката по прозореца, краката на другите деца, когато тичат по тревата, но с никого не бе споделяла това.

– Колко глупаво е, – каза тъжно с ръце Ина, – спомените ми за различни звуци са изчезнали, сякаш са се стопили. Но имам чувство, че мозъкът ми помни музиката.

– Не, не е глупаво, – заръкомаха Меги.

– Не знам защо, – каза Ина, – но в последно време сънувам, че всички говорят около мен и аз ги разбирам, но звуците на песните … не си спомням. Всичко е толкова объркано.

Меги с ръцете си оформи въображаемо яйце, а след това го разбърка като конци на кълбо. Двете момичета избухнаха в смях.

– Изпитвала ли си съжаление, че си такава? – попита Меги.

– Понякога си мисля, че животът на чуващите е лесен, независимо от това, че и те си имат проблеми. Но техните мозъци не са забравили звуците, нито умението да говорят. А ние трябва да се учим отново да говорим, чупейки непривично ръцете си.

– Мама още се надява на чудо, – каза Меги, – чувството ѝ за вина не ѝ дава покой и тя упорства, иска отново да чувам.

Двете приятелки се хванаха за ръце и продължиха мълчаливо разходката си в градината.

Здрача се спускаше бавно над града. На небето една след друга се запалваха безброй звезди. Градът уморен от шумотевицата на деня затихна.

И там на най-горния етаж на една стара къща живееше Мартина. В нея се бе натрупало множество обиди и отчаянието силно я гнетеше.

Тя отвори прозореца и се качи на покрива. Студен вятър развя косите ѝ. Мартина седна на керемидите и обгърна коленете си.

– Какво чакам? – каза си тя. – Ще скоча долу и ще се избавя от проблемите си.

Вятърът се засили и започна силно и безжалостно да се блъска в тялото ѝ, сякаш бе разбрал намеренията ѝ и искаше да ѝ помогне по-бързо да ги реализира.

Мартина се загърна в дрехата си и отчаяно прошепна:

– На никого не съм нужна. Всички ме мразят.

Мартина не приличаше на останалите си връстници, беше някак по-различна и останалите я избягваха. Родителите забързани нанякъде, желаещи да изкарат много пари, забравяха да обърнат внимание на порасналата си дъщеря.

– Кой ли ще съжалява за мен, ако умра и изчезна от този свят? – Мартина изливаше спонтанно болката си, ….. но изведнъж трепна. – Ами баба? Ще издържи ли сърцето ѝ?

И тя видя топлите очи на възрастна жена, добродушната ѝ усмивка, разперените ѝ ръце готови винаги да я прегърнат и закрилят. Баба ѝ бе единствения човек, който истински я обичаше.

– Ако го направя, – каза си Мартина, – ще ѝ причиня огромна болка.

Девойката погледна надолу. Улиците чернееха, потънали в дълбок сън. Чу се лай на куче.

И Марина  си спомни за онова малко кученце, което бе намерила на пътя. Тя го приюти наблизо в една изоставена барака, защото, не ѝ разрешиха да го внесе в къщи. Често ходеше при него и му носеше храна. То въртеше опашка и радостно подскачаше край нея. Любовта и предаността на  това четириного създание не веднъж бе сгрявало душата ѝ.

– Какво ще прави то без мен? Кой ще му носи храна? Ще погине самичко.

Колко време бе седяла на покрива Мартина не знаеше, но на хоризонта се появи светлина и звездите почнаха да избледняват. Първите лъчи на слънцето докоснаха премръзналото ѝ тяло. Роди се новият ден.

Мартина погледна към събуждащи я се град. Светлината постепенно оживяваше градския пейзаж.

– Каква красота! – По лицето ѝ се разля ведра усмивка.

На сърцето ѝ почука Надеждата и ѝ прошепна:

– Не трябва да се отчайваш. Животът не е толкова лош, ако се вгледаш внимателно в него, ще откриеш колко добро се таи там. Само трябва да пожелаеш да го забележиш.

Мартина се усмихна, разкърши схванатите си ръце и весело прибави:

– Самоубийството не е изход от неизбежните сътресения в живота. Всеки преминава през такива. Искам да се науча да се наслаждавам на всеки ден, да обичам живота.

Мартина се вмъкна през прозореца на стаята си и се приготви да започне нов живот.

 – По време на ураган, – казва опитния моряк, – за да се спасим трябва да се придържаме към едно единствено действие. Трябва да поставим кораба в правилното положение и да го запазим така.

Когато пред християнина не се вижда слънце, нито звезди и голяма буря се е разразила над главата му, той има само един изход и един единствен път е открит пред него.

Разумът е безсилен да му дойде на помощ. Опитът му от миналото няма да му даде проблясък. Даже и в молитва може да не намери утешение.

Остава само едно. Душата му трябва да знае как правилно да стои пред Бога и да задържи това положение.

Уповай на Бог, без значение какво се е случило.

Нека да има ветрове, високи вълни, бури, гръмотевици, мълния, заплашителни скали, издигащи се валове, ….

Каквото и да се случи хвани се за кормилото си и поддържай вярата си в Бога, в Неговото Слово и във вечната Му любов.

Един монах бил в напреднала възраст и си казал:

– Нуждая се от мазнина.

И посадил  маслина.

– Господи, – молел се монаха, – тази маслина се нуждае от дъжд, за да се укрепят нежните ѝ корени. Изпрати топли и благотворни дъждове“.

И Господ изпратил златен дъжд.

– Господи, – молел се монахът, – моето дръвце се нуждае от слънце. Изпрати ми слънце, моля Те.

И слънцето засияло със златните си лъчи между дъждовните облаци.

– Сега то се нуждае от студ, за да се укрепи тъканта му, – извикал монаха.

И дървото се облякло в брилянтен скреж, но през нощта умряло.

Тогава монахът отишъл при негов събрат монах, за да сподели своето странно и печално преживяване.

– Аз също посадих дърво, – казал му другият монах, – виж как е разцъфтяло. Но дървото си поверих на неговия Творец, Бога. Създавайки го Той знае по-добре от мен, ограничения човек, какво му е потребно. Аз не поставих условия, не му определих пътя и не дефинирах средствата. Господ сам изпрати за него всичко необходимо. Аз така и го помолих: Изпрати бури, слънце, вятър, дъжд и студ за негова полза, както намериш за добре. Ти си го сътворил, Ти знаеш най-добре, от какво се нуждае то.

Младен скоро стана татко. Той реши да снима дъщеричката си и да се похвали в социалните мрежи с нея. Така той постави нейна снимка в мрежата, на която дъщеря му недоволно гримасничи след къпане.

Много от хората, които видяха снимката я одобриха и го поздравиха. Други се пошегуваха с младия баща:

„Когато порасне, тя няма да се омъжи за червенокос и брадат мъж с татуировки“.

Но сред остроумията имаше един коментар, който сериозно разтревожи Младен.

В него педиатър пишеше:

„Струва ми се , че бебето има жълтеникави очи. Не твърдя нищо със сигурност, понякога една снимка може да е малко жълта. Но ми се струва, че на момиченцето кожата и очите имат жълт отенък. Възможно това да е физиологична жълтеница….. Надявам се, че всичко с бебето е наред, а у мене просто е надделяла професионална параноя“.

Загриженият баща за всеки случай реши да провери здравето на дъщеря си и се консултира с лекар.

В поликлиниката потвърдиха:

– Детето има неонатална жълтеница.

– Това опасно ли е за нея, – попита уплашено Младен.

– Детето просто трябва да бъде повече време на слънце или да премине курс на фототерапия. Ако не започнете лечението на жълтеницата веднага, това може да доведе до печални последствия.

Ето как една снимка и навременен коментар запазиха здравето на едно бебе.