В кръчмата се бяха събрали около десетина мъже и „бистреха“ политиката. Бай Драган подхвърли:

– Е, сега дадоха властна жените.

– Каква власт бе? – не се стърпя и се обади Семо Кантарджията.

– Нали сега им разрешават, когато искат да раждат, а ако не щат, да го махат.

– Е, че то хубаво, – засмя се Дано. – Ако се навъди цяла сурия, с какво ще ги гледаш?

В ъгъла на кръчмата седеше потъмнял от слънцето мъж, с гъста брада и мустаци. Той погледна говорещите мъже и каза доста високо:

– Мислите ли, че това е добро?

– Защо пък да не е? – опъна се Геро. – Моята ако я оставят, всяка година ще ражда по едно.

– Грехота било, живинка нали е?! – опита се да имитира жена си Стефан.

– Това не е шега работа, – обади се мъжът от ъгъла.

– Какво ти да не си против абортите? – подвикнаха му мъжете.

– Може да ви се стори странно, но съм участвал в сатанинска група, – каза брадатият мъж.

Мъжете настръхнаха, но любопитството им надделя и те се заслушаха в бившият сатанист, а той продължи:

– Мъжете в нашата група правеха секс с жените, за да забременеят, а след това извършваха ритуален аборт.

– Какъв е този ритуален аборт? – попита Андро.

– Казва се заклинание и детето в утробата на майката умира. За нас това бебе не беше множество от клетки, а  жертва за ритуала.

В кръчмата  обстановката се натегна, а тишината взе връх.

– Този ритуален секс има много древна история, – тъжно поклати глава брадатият мъж, – още при практикуването на храмовата проституция. Какво мислите, че е ставало тогава?

– Това наистина е дяволска работа, – каза Семо.

– Има и по-тъмна духовна страна в индустрията на абортите, – продължи бившият сатанист, – която остава невидима. – Какво става след убийството на красиво, здраво, невинно и беззащитно човешко същество? Частите от трупа остават непокътнати, за да бъдат продадени ….. Така хората без да разбират, дават семето си на Молоха.

– То тая свобода излезе много тъмна работа, – въздъхна Дано.

– Каква я мислихме, а то какво било?! – зацъка с език Драган.

– Няма да смея да разкажа на жената за това, – тъжно се произнесе Андро. – Като знам колко нещо сме съсипали, просто ми се гади, а ако тя разбере няма да спре да плаче.

– Мъже, – каза бившият сатанист, – вържете добре гащите си, пазете жените и децата си, които създавате. Не ставайте роби на дявола, който ви мами и лъже!

Ина бе остроумно и бързо схващащо момиче, а бе само на 10 години.

Един ден тя отиде с дядо си Дечо на пазара. Там старецът купи една кофа с големи и хубави ябълки.

Трябваше да се приберат с трамвая. Когато купуваха билети, на Ина и направи впечатление надписа, който бе там, за това попита дядо си:

– Защо цената на превозвания багаж е двойна спрямо тази за пътника?

Дядо Дечо само се усмихна в гъстите си мустаци и нищо не каза.

Качиха се в трамвая и потеглиха към дома.

Минаха няколко спирки и в трамвая се качи контрольор, яка набита жена със злобно изражение на лицето. Предстоеше проверка на билетите.

Ина и дядо ѝ дадоха два билета, по един за всеки.

Контрольорката се втренчи в кофата с ябълките и каза:

– Човече, а тази кофа, тя заема много място. Виждате, че трамвая е пълен, така че трябва да платите за кофата като багаж.

Дядо Дечо я погледна неразбиращо, мислейки, че това е някаква шега. Но тя не се успокои:

– Платете за багажа или ще ви глобя!

Обстановката стана напрегната. Целият трамвай притихна.

Около Ина и дядо ѝ се освободи достатъчно пространство, за да могат и другите да видят, какво става.

Дядо Дечо сериозно се замисли и чувствайки, че работата става сериозна, бързо се наведе над кофата и започна бавно да прехвърля ябълките от кофата в пазвата си.

След няколко минути я изпразни. Добре, ябълки ги нямаше, но кофата?! Дали е пълна или не, тя заемаше място.

И хората започнаха да се побутват:

– Горкия старец!

– Как ще се измъкне от това положение?

– Не бива така!

– Какво се е захванала с човечеца?

Дядо Дечо в такива случаи не губеше самообладание. Той взе празната кофа и я нахлупи на главата си.

След това се обърна към контрольорката и попита:

– А за шапката, трябва ли да доплащам?

Целият трамвай се разтресе от смях.

От известно време Обайд започна да е съмнява в това, което проповядваше исляма. Четеше Корана редовно, но имаше неща, които го смущаваха. Усещаше, че нещо не е наред и той започна упорито да търси истината.

Интернет му предостави такава възможност и много скоро Обайд остави вярата на семейството и предците си, и възложи своето упование на Христос.

Няколко години Обайд успя да запази тайната си, че е станал хрисиянин.

Но един ден баща му откри в стаята му Библията, която бе разпечатал от интернет и го попита ужасен:

– Защо четеш тази книга?

Обайд си помисли: „Дойде време да разкрия християнската си вяра. Знам какво ме очаква, когато разберат, че съм хрисиянин, но се оставям на Божията милост“.

– Защото аз вярвам в тази книга, – отговори спокойно Обайд.

– Това шега ли е?

– Не, не е шега. Говоря съвсем сериозно. Това е моята вяра.

Семейството на Обайд не реагира със заплахи, нито упражни върху него насилие, но баща му му каза:

– Твоето обръщение е позор за нас. Знаеш ли, че то е опасно за цялото ни семейство? Не е лошо да преосмислиш поведението си и да се върнеш към исляма.

Семейството на Обайд скри обръщането му към християнството от цялата общност, но Обайд бе на друго мнение.

Той си каза:

– Сега, когато моето семейство знае, че съм станал християнин, защо да го крия? Нека  всички знаят.

След това вдигна ръце нагоре и промълви:

– Господи, доверяват Ти се.

Супермаркет, каса, дълга опашка. Освен това днес е петък 13.

Народът сякаш се изсипа изневиделица. Ту картите не ставаха, ту администраторът прибягваше зачервен и притеснен.

Изведнъж, без причина, тихо и спокойно, преди Николета на опашката застана непознат човек.

Много внимателно  той се вмъкна пред нея, оставяйки на показ мускулестия си гръб.

Николета не можа да изтърпи тази наглост и се приготви за решаваща битка.

– Млади човече, за да застанете пред мен, трябва най-малко разрешение да поискате. Не може толкова безцеремонно да се вмъквате отпред, – възмути се не на шега Николета.

– Само не ме правете на идиот! Ако имате проблеми с паметта, по-добре идете и се прегледайте. Преди пет минути ви предупредих, че ще отида за една бутилка бира. Винаги съм знаел, че красива означава и нагла, – престори се на засегнат  младежът.

На Николета ѝ увисна долната челюст. Грубият му глас я удари чак в петите.

Такова нахалство тя съвсем не бе очаквала.

В ръка младият мъж съвсем не държеше бира, а стискаше един бял и един черен хляб.

След като се разплати на касата, младежът се обърна, поклати глава и се насочи към една малка пряка в страни от пътя за квартала. Явно не бе местен, но това не му даваше право да се държи така арогантно.

Снегът беше спрял. Вятърът почти не се усещаше, но студът не прощаваше на никого, особено на дръзналите да излязат толкова рано сутринта.

За Деница бе невъзможно да си остане у дома в тава студено утро. Тя бързаше към баба Делка, възрастна обездвижена жена, на която нямаше кой да ѝ помогне дори печката да си запали.

Деница отиваше при старицата не само тази сутрин. Всеки ден сутрин, обед и вечер, отзивчивата девойка хранеше, почистваше и се грижеше за възрастната жена.

Деница мина край магазина на бай Димитър, който подранил чистеше снега наоколо.

– Добро утро, – поздрави девойката.

– О, здравей, Дени, как си? – попита, както всяка сутрин, бай Димитър.

– Консервирана, – пошегува се Деница, – като прясно замразено месо.

Мъжът се засмя на шегата ѝ.

– Тъй, тъй и аз се чувствам, – каза той.

На стълбите към горната улица Деница едва не се сблъска с бай Михо, който носеше две големи чанти.

– Здравейте, – приветливо каза девойката.

– Вижте, какви сте вие жените, – полу ядосано, полу на шега каза бай Михо.

Деница разбра накъде бие мъжът. Нали днес бе първия ден на така наречения женски месец – баба Марта. А времето още от самото му начало бе много студено.

Тя се усмихна и войнствено попита:

– А вчера, а оня ден, какво беше времето? Малък Сечко! Кой е по-сърдития.

Безсмислено беше да се спори, предните два дена не бяха по-малко студени от днешния.

Бай Михо махна с ръка:

– Вас човек не може да ви надговори, все много знаете.

Денят макар и много студен се очертаваше доста интересен още от сутринта.

– Какво ли ме очаква още до края му, – каза си Деница и закрачи още по-бързо, нали я очакваха….