Васил бе млад човек. Той бе напълно безразличен към християнството. Смяташе го за заблуда на повечето хора. Дори твърдеше:

– Това е за успокоение на бабичките, които със страх очакват да минат в отвъдното.

Един ден Васил се разхождаше из полето. Видя един селянин и приближи към него. Двамата разговаряха известно време за сезона, реколтата и какво се очаква за следващата година.

Изведнъж селянинът се изправи, погледна младежа и каза:

– Млади момко, какво мислите за християнството?

– Ами…., – запъна се Васил, – нямам мнение по въпроса. Духът ми е чист лист хартия относно това.

– Тогава гледайте, дяволът да не напише името си там, – усмихна се селянинът.

Васил продължи разходката си, но тези думи дълго звучаха в сърцето му. Той се замисли сериозно и реши:

– Ще отида в църквата, за да проверя как точно стоят нещата, а после ще видим.

Той влезе в храма, чу Евангелието и намери мир с Бога, преди дяволът да успее да запише името си в неговия дух.

Светият Дух изписа Името на Исус Христос върху плочите от „плът“ на неговото сърце. Това даде нов смисъл в живота на Васко и той бе изпълнен с мир и радост.

А чие име е записано във вашия дух на Божия Син или на дявола?

Симеон бе върл атеист. Опитваха се не веднъж да му говорят за Бога, но той винаги махаше с ръка и казваше:

– Не ме занимавайте с глупости!

Един ден Симеон посети съседа си, който бе пастор на една малка църква в града. Той водеше за ръка малкия си син.

–  С какво мога да ви помогна? – попита пасторът.

– Бих искал да запишете сина ми в неделното ви училище, – отговори Симеон.

Пасторът го изгледа изненадано. Той знаеше как този човек нееднократно е отказвал да чуе за Бога, а сега води сина си за обучение по вероучение.

– Вие ми поверявате сина си? – попита озадачен пасторът. – Да не е станала някаква грешка?

– Не, ни най-малко, – спокойно отговори Симеон.

– Странно, – почеса се пастирът по главата, – тогава от къде ви хрумна, да запишете сина си в неделното училище към църквата?

– Искам синът ми да бъде по-щастлив от баща си, – призна Симеон навел глава.

Изглежда това беше много трудно за този човек, да признае, че неговият атеизъм не го прави щастлив. Онова, което е вярвал, изказвал и твърдял до вчера, не могло да го удовлетвори.

Така си и беше. Симеон бе събуден като от дълбок сън. Той бе почувствал, че сърцето му е празно, а дълбоко в душата му изникна въпросът:

– Ами ако все пак има Бог? А Исус не е просто историческа личност, а Божий Син?

Добре знаем, че тези, които се съмняват в Божието Слово, никога не са щастливи. Но Симеон бе „придобил разум“ и се бе убедил, че до сега се е заблуждавал.

До скоро той твърдеше:

– Няма Бог!

Такива хора Библията нарича „безумци“. Те са способни да вярват във всякакви глупости, но не и в Истината. На такива душата им търси мир, сигурност и увереност, но това не може да стане без Бога.

На времето изглежда му имаше нещо. Слънцето продължаваше да грее и подлъга тревичките, храстите и дърветата да се раззеленеят. Хората се готвеха вече за зима, а ги връхлетя пролетна умора.

За Дани и Жоро такова време беше благодат. Имаха време за разходки, без да се притесняват, че ще завали или ще стане толкова студено, че да не може човек да си покаже носа навън.

Днес двамата приятели бяха предприели един дълъг излет извън града. Както винаги те споделяха мисли, които ги вълнуваха.

Загледали се как мъжкар ухажва женска на един клон, Дани отбеляза:

– В нашия свят всеки търси любов.

– Нима това те изненадва? – повдигна вежди Жоро, – Ние сме човешки същества и искаме да обичаме и да бъдем възлюбени.

– Мисля си, че търсим любов на грешните места, – изтъкна Дани.

– Вярно е, искаме любов от родителите, от децата, от съпруга, от приятеля ……, – започна да изброява Жоро.

– Да, но родителите остаряват и умират, – подчерта Дани.

– Децата порастват и си живеят своя собствен живот, – продължи разсъжденията на приятеля си Жоро.

– Съпрузите прекалено заети в това забързано ежедневие, обикновено са твърде уморени, – усмихна се Дани.

– Дори и приятелите ни са понякога доста егоистични, – натърти Жоро.

– Кой може наистина да разбере нуждата на човешкото сърце и да я задоволи? – въздъхна дълбоко Дани.

– Къде може да се открие истинската любов? – с тъга попита Жоро.

– Тя може да се намери единствено в сърцето на Бога, – тържествуващо констатира Дани.

Клара бе навела глава и несъзнателно люлееше краката си, седнала на пейката пред блока. Погледа ѝ бе забит в земята, но мислите ѝ блуждаеха някъде другаде. Явно нещо бе я смутило и тя водеше някаква вътрешна борба в себе си.

До нея седна леля Лия. Тя бе жена на средна възраст. Живееше в същия вход, на първия етаж.

– Клара какво си се умислила така? Да не си направила пак някоя беля?

Момичето повдигна очи, погледна съседката, но пак забучи поглед си надолу.

– Е, изплюй камъчето, – засмя се добродушно Лия, – какво те измъчва толкова?

– Кога една лъжа е оправдана? – изстреля набързо въпроса си Клара.

– Никога, – отговори лелята.

– А ми малките безобидни лъжи? – предизвикателно попита Клара.

– Не би трябвало да има такива, – жената бе категорична.

– Ами лъжите, който предпазват някой да не бъде наранен? – въздъхна дълбоко Клара.

– Няма добри лъжи, – отсече строго Лия.

– Не е ли тъжно, че лъжата често се среща? – тъжно промълви Клара.

– Лъжем, за да прикриваме нещата, от които се срамуваме, – леля Лия започна да изброява случаите, в които избягваме да казваме истината. – Лъжем, за да извиним поведението си. Лъжем, защото мислим, че това е по-добре, отколкото да говорим истината. Лъжем непознати, близки и дори себе си. Понякога нашите лъжи са сложни и обмислени. Друг път са толкова малки, че почти вярваме, че са истина. Но човек винаги трябва да говори истината.

– Лельо, аз излъгах, за да не ми се смеят, но това, което казах, беше наполовина истина, – сподели Клара.

– Измамата в сърцето причинява болест в тялото. Лъжите са рани. До сега не си ли била лъгана?

– Много пъти? – призна тъжно Клара.

– И беше ли ти добре, когато разбра това?

– Много ме болеше. Имах чувството, че никой не ме обича и че нито един човек не би искал да има нещо общо с мен.

– Само Бог може да предпази езика ни от лъжа. Който го познава иска да Му бъде угоден, защото Господ е добър и истинен.

– И сега какво да направя? – попита Клара.

– Трябва да отидеш при тези, които си излъгала и да им кажеш истината.

– А те няма ли да ми се смеят? Ще искат ли да играят с мен?

– Ти направи това, което трябва, а Бог ще се погрижи за другото.

Владислав бе първи министър при царя. Често го чуваха да казва:

– Службата пред царя, трябва да бъде пред тази на Бога.

Един ден Владислав легна тежко болен. Всички очакваха да напусне този свят. Царят го посети, застана до леглото му и когато забеляза че очите му са пълни със сълзи, го попита:

– Приятелю, защо плачеш?

– Ваше Височество, заповядай на заболяването ми да ме напусне.

Царя поклати озадачено глава и безпомощно повдигна рамене:

– Ех, де да можех да направя това.

– Заповядай, поне да не бера душа в тези адски болки, – молеше се отчаяно Владислав, като едва мърдаше пресъхналите си устни.

– И това не е в моя власт, – тъжно отбеляза царят.

– О, царю, – изтръгна се болезнен вик от Владислав, – разпореди се Бог да се смили над душата ми и да ме приеме на небето.

– Молиш ме за неща, които надхвърлят моите възможности, – смутено отговори царят.

Тогава болният се обърна към останалите в стаята:

– През целия си живот служех само на един човек, който не може да ми помогне в положението, което съм. Колко жалко, че не се интересувах от Онзи, Който има истинската власт да спасява и погубва …..

Колкото и верен да си спрямо земните неща, не пропускай да се стремиш към Божията мъдрост. Едното трябва да се прави, а другото да не се оставя.

Едното е: „Но първо търсете Божието царство и Неговата правда“, а другото е верност към земната работа. Отдавайте подобаващо място на „земното“ и на „вечното“.