Времето сякаш бе забравило да се събуди тази сутрин. И стрелките на часовника не помръдваха.

Доктор Павлов седеше пред бюрото си. Слабата светлина на нощната лампа осветяваше измъченото му лице.

– Какво може да се направи с тези хора? – питаше се той.

Всекидневието го сблъскваше с хора, които по една или друга причина посягаха на живота си. След изписването от болницата мнозина повтаряха опитите си, да си отидат от този свят.

Разговорът с един младеж силно го разтърси. Младият мъж му бе казал:

– Какъв е смисълът да живея? Защо изобщо ме спасихте? Някой грижа ли го е за мен?

– Това е думата, – каза си Павлов, – загриженост.

Когато изписваше един от пациентите си, докторът му изпрати писмо. В него му казваше, колко е загрижен за него, не само като пациент, но и като човек.

Скоро Павлов получи благодарствено писмо от този мъж, в което се усещаше желанието за живот и промяна.

И така той започна да изпраща своите писма изпълнени със загриженост.

Колеги узнали начинанието му, го подкрепиха и в това дело се включиха не само лекари, но и медицински сестри, социални работници.

Обикновените хора не останаха назад и взеха присърце проблемите на хората посягащи на живота си.

Така се зароди течението „Писма изпълнени със загриженост“.

Самият Бог ни е оставил книга пълна с грижовни послания към нас.

Нека препрочитаме Неговите писма всеки ден и да ги споделяме с другите, особено с тези, които се нуждаят от надежда, която Исус предлага.

В църквата нямаше много хора. Петър Василев бе заел вече мястото си. Всички го познаваха като богобоязлив човек, който бе готов и на мравката път да стори.

Той бе преклонил глава и усилено се молеше:

– Боже, благодаря ти, че съм с Теб вече тридесет години. Много си ми помагал и се ме освободил от пороците ми. Ето постя два пъти в седмицата, плащам си десятъка и не пропускам богослужение. Благодаря Ти, че не съм като другите хора, затънали в греха и беззаконието си ……

Изведнъж нещо смути молитвата му и Петър повдигна очи.

Прага на църквата бе прекрачил луксозно облечен мъж. На ръката му се виждаше доста скъп часовник.

„Този какво право има да влиза тук?! – помисли си ожесточено Петър. – Да си гледа света, парите и удоволствията. Нима може такъв да се покая искрено? Ще го повярвам, когато го видя да сваля всичко онова, с което се смята за по-горен от нас“.

Димитър Златев бе влиятелен човек. Работеше в данъчното. От няколко дена насам бе усетил, че в живота му нещата не са наред. Всичко си имаше, но вече нищо не го радваше. За това бе дошъл днес в църквата.

Златев бе навел глава и очите си не смееше да повдигне, само устните му тихо шептяха:

– Боже, бъди милостив към мене грешника ….

„Казвам ви, че този слезе у дома си оправдан, а не онзи,  защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си, ще се възвиси“.

Слънцето грееше и излъчваше топлина, макар че бяхме още януари.

Днешния ден бе почивен, но в душата на Захари Спасов се таеше напрежение. Той бе излязъл да се разсее и поразвлече.

В парка срещна приятеля си Григор Смеянов.

– В какво време живеем само, – въздъхна тежко Захари. – Нервите ни са изпънати, като струни на музикален инструмент, до край и всеки момент могат да се скъсат.

– Откакто изобретиха електронните часовници много неща се измениха, – скептично додаде Григор.

– Че какво ни пречат часовниците? – попита Захари.

– Сега ние отделяме много време на умните си часовници, смартфоните и лаптопите си. Темпът на животът ни е станал по-бърз. Даже нашето „спокойно“ ходене се ускорява, – поясни Григор.

– Това е вярно особено за градовете, – съгласи се Захари, – а това оказва негативно влияние на здравето ни.

– Знаеш ли, – Григор вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – един професор бе казал, че ние се движим бързо и все по-бързо. И отношенията помежду ни са такива. Това енергично движение ни кара да мислим, че всичко може да стане веднага, на момента.

– Може ли изобщо да се контролира времето? – попита изпълнен със съмнение Захари.

– Тайната за управлението на продължителността за извършване на нещо, не се състои в това да се забързват нещата или да се забавят, – загадъчно се усмихна Григор.

– Тогава в какво? – очите на Захари искряха от любопитство.

– Единствено в пребъдването в Бога.

– Какво означава това? – недоумяваше Захари.

– Това е да прекараш повече време с Господа, – обясни Григор. – Този, Който ни е формирал, знае нашите цели и планове, най-добре може да ни упъти към най-добрият вариант.

– Тогава какво да правим? – Захари повдигна отчаяно рамене.

– Нашето време на земята не е вечно. И все пак ние можем да го управляваме разумно, не от гледна точка на часовника, но като даваме всеки ден на Бога. С Него ще бъдем навреме, сега и завинаги. Така и Моисей ни съветва да се обърнем с молба към Господа: „Научи ни да броим дните си, че да си придобием мъдро сърце“.

Добре е, когато работата ти върви и всичко се нарежда като по часовник, но за това ти е нужен помощник и то не какъв да е, а надежден и сигурен, внушаващ доверие.

Боян Петровски през тази година бе много успешен в бизнеса си. В много случаи той се допитваше до Калин Стефанов, верния му и благонадежден помощник.

„Дясната ръка“ на Петровски бе честен, взискателен и много трудолюбив. Двамата работеха заедно вече трета година.

Един ден Боян извика помощника си и му заяви:

– Не съм доволен от теб. Вече не се нуждая от твоите услуги.

Калин бе шокиран. Тези думи предизвикаха остра болка в него.

„Какво съм се провинил?“ – помисли си с тъга и тревога Стефанов.

А на глас възкликна учудено:

– Лошо ли съм изпълнил някоя ваша задача? Нима съм допуснал нехайство и небрежност? Постоянно съм се старал да бъда прецизен и стриктен в работата си! ……

– Не мога да отрека, че си бил изпълнителен и акуратен при осъществяването на задачите, които съм ти поставял, – съгласи се Петровски.

– Тогава защо ме отстранявате и не позволявате повече да ви служа? – озадачен попита Калин.

– През годините на съвместната ни работа ти бе добър помощник за мен, – въздъхна тежко бизнесменът, – но ….. нито веднъж не си ми посочил някой мой недостатък или грешка.

– Ама …., – Калин се обърка нацяло.

– Ти се грижеше, не за това, аз да работя по-добре, а гледаше само да ми угодиш. За това не се нуждая повече от съветите ти.

„Явното изобличение е по-добро, от оная любов, която не се проявява. Удари от приятел са искрени, а целувки от неприятел – изобилни“.

Моника и Виолета бяха останали сами в къщи. Родителите им още не се бяха върнали от работа. Двете бяха привършили с уроците и домашните си задължение, за това седяха в хола и тихо разговаряха.

– Всяка нощ, когато часовникът удари полунощ, не се превръщаш в тиква, а получаваш чисто нов подарък, – отбеляза Виолета.

– Какъв? Нима за всички е еднакъв? – попита Моника.

– Всички получаваме еднакво количество от него, независимо от това колко килограма е, на каква възраст е, какво образование има, дали е красив, женен, … , – изреждаше Виолета.

– ? – Моника  погледна въпросително голямата си сестра.

– С всеки нов ден ти ставаш собственик на най-могъщия ресурс, познат в човешката история. 1440 ценни минути, които ти предстоят, да изразходваш. Как ще ги използваш зависи само от теб!

– Времето е безплатно, но безценно, – въздъхна Моника, спомняйки си думите на баба си.

– Можеш да клюкарстваш или хвалиш някого, да се изпълваш с гняв или да благодариш, да правиш тренировки или да стоиш пред компютъра, да се само съжаляваш и плачеш или да се радваш, ….. Тези минути не принадлежат на мама, татко, учителката или кой да е от приятелите ни, те са твои и ти решаваш за тях, – натърти Виолета.

– Да, но има неща, които трябва да свършим, – предизвикателно заяви Моника.

– Мама и татко ходят на работа, а ние на училище, но всеки от нас избира как ще прави това. Можеш да се чувстваш онеправдана, изпълнена с песимизъм или пък да пееш и се радваш. Можеш да си мислиш за нещо друго, докато се преподава урока и с нетърпение да очакваш края на часа, но възможно е, дори в един безинтересен материал да намериш нещо ценно за себе си, което да те заинтригува и то да държи вниманието ти докрай.

– Да мия съдовете, – добавя Моника като сбърчи нос, – да изхвърлям онзи гаден боклук, …….

– Все пак ти избираш, как да изпълняваш задълженията си. Ако всяко нещо правиш с търпение, любов и радост, ще се чувстваш много по-добре.